• 06Mar

    Трудно ми е да ти опиша как се чувствах, когато снощи този филм мина през мен. Филмът “Животът на другите” спечели Оскар като най-добър чуждестранен филм тази година. Немски филм на режисьора Флориан Хенкел фон Донерсмарк. Започва бавно, мудно дори. После леко започва да се върти, докато не стигне до онази скорост, която те халосва здраво. Междувременно се смееш на вицове за Хонекер (единият от тях беше жесток, изкушавам се даже сега да го разкажа, но май ще го оставя като коментар). Въпреки че не е някаква изтъркана любовна история, въпреки че не бях в сълзливо настроение, накрая му дръпнах един рев. Бута те от седалката като лошо хлапе тръгнало да се бие, хваща те за косата и без да изпитваш истинска болка ти се иска да крещиш. Прекрасен. Гледай го.
    Ето ти малко инфо на немски и на английски.

  • 23Feb

    Я кажи сега кой от тези градове ти харесва по- и кой най-много. Следните: Мюнхен, Виена, Пловдив.

    Моето мнение:
    Мюнхен си е Мюнхен, каквото и да си говорим. Красив, голям, мой си (по някакъв начин). Познаваме се вече отдавна и добре се разбираме. Той ми предлага забавления, езера и откъснати полянки. Аз пък понякога му обръщам грубо гръб и не искам да се занимавам с него.
    Виена – град като град: хора, къщи, салтанати. Ама не съвсем. Аз си я харесвам Виената. Стара, аристократична, и въпреки това доста по-източноевропейска. Не снобее като Мюнхен, но пък е подреденичка. По-евтина от Мюнхен. Но дали пък не е толкова интересна за мен само защото съм я гледала през туристически очи?
    Пловдив. Нали няма да се учудиш ако ти кажа, че ми е любим град. Пък и там съм си родена. Компактен такъв, в джоба ти се побира. Не най-чистото и подредено място на света, но си има голям чар.

    Айде сега кажи си твоите доводи или твоите три града.

  • 08Feb

    Седя и пия кафе. Първото ми кафе “на свобода”. След като от декември се започна зорът, краят му беше чак вчера. Четири устни изпита, като за край на студенстките години. Ето как минаха:

    На 24. януари бях при проф. Шьонхер-Манн. Той може да мине за тийнейджър на фона на останалите ми професори, защото е само на 50 и нещо. Спокоен, честен и естествен. Предметът е политическа теория. Поговорихме си за Платон, Монтескьо и естествено за неговия любим философ Дж. Ст. Мил. Малко отиде към Вебер и Ленин накрая работата, но резултатът беше зашеметяващ. Единственият професор, който въпреки правилника, който забранява такава дейност, ни показа оценките.

    На 1. февруари бях при проф. Кньопфле. Миналата година стана на 80. Предметът е право и държава. Изяла съм с кориците немската конституция, ваймарската такава и … дръж се – баварската такава. Знам какво прави Щойбер във всеки час от денонощието. (с този професор ми беше онзи ненормалния сън). Той обаче решава след третият въпрос да забие на ниво комуне, гемайнде (най-ниското управленско ниво във ФРГ). Няма проблем, и това го знам. Издържам.

    На 6. февруари съм при проф. Шварц. Изпитът е по-дълъг, защото е по специалния ми предмет – интернационална политика. С мен заедно изпитват и една колежка, туркиня. След като си поговорихме за НАТО, ООН, немски войници в Афганистан, Либия, Косово, Босна избива темата с Турция. Свързаме я с разширяването на европейския съюз, с конституцията – просто разговорът си върви. В един момент ме пита за последиците от турското робство. Към европейската част и към туркменските страни. Оттам вече се отприщи темата за малцинствата в България и ела да видиш как лавирам между своите си убеждения и факта, че до мен седи туркиня. (снощи ми беше подшушнато, че съм го впечатлила отвсякъде и ми беше споделена оценката – гордост, ще се спукам).

    На 7. февруари (вчера) в ранни зори е последния изпит при проф. Гумпел. Той е 19ти набор. Източногерманец, който е прекарал около 5 години в Сибир, по политически причини. Предметът е икономика. Вече ми е все тая. Въпреки, че ми е любим професор и е един от малкото, които знаят да не гледат гадно от високо, едва издържам половин час в стаята. Издържала съм го.

    Пред стаята ни чакаха другите дипломанти, защото аз и Денис бяхме последните две за изпитване. Чакат ни с шампанско и картонени чашки. Закуската ми се състоеше в две кафета и цигари. Сега наваксвам с шампанско. Правя един бърз курс до нас, за да сваля костюма и токчетата и се появявам в Altersimpl,  кръчмата, която знаем от първи семестър. Най-после ям нещо и продължаваме с бири. Към 15 часа отново бяхме в университета, с още 8 бутилки шампанско. В 18 часа бяхме вече в Ligsalz, много приятно ориенталско нещо си, където следва наливане с коктейли, бири и други такива неща. В 9 часа вечерта вече имам чувството, че е поне 5 сутринта. Толкова дълъг ден ми се стори. В 11 часа вече не издържам и се прибирам. Празненството с тогите вече е уредено, разделили сме си задачите и ще има поне още едно голямо събиране. Толкова за сега. А за тези, които ще попитат какво означава, че съм си издържала изпитите – ами означава, че пред името си вече мога да сложа Dipl. sc. pol. Univ.

  • 27Nov

    Нещо, което си заслужава вниманието, препоръчвам: подробности на www.balkanet.de 

    Филмът на Адела Пеева “Чия е тази песен” е българската част от фестивала. Поразгледах за критика и звучи интересно. Тогава ви каня на среща – на 7ми декември, в 19 часа, кино Филммузеум.

    Тенкс на Злати :)

  • 05Jul

    Мина си и този мач като всичко, което идва и заминава. Тъжно ми стана, когато италианците вкараха първия гол и когато един от комшиите стана, сложи после стола си на мястото му и си тръгна. Не каза нищо горкичкият. Но поне не успя да види втория гол. Но тази сутрин ми идваше на глас да се смея. Кротко си пътувам в метрото и слушам музичка, главата леко ми напомняше за снощната бира с винце (брр, няма повече, обещавам тържествено). На една от спирките до мен се настанява жена на около 50, а срещу мен мъж на около 40 с тениска на германия и махмурлийски поглед. Аз си вадя дъвка, а той ме пита – може ли една, че тоя кофти вкус… и се усмихва. Аз се засмивам и му давам дъвка. Без да искам поглеждам жената и гледам, че чете вестник, ама така, все едно пищови чете – сгънат на 3 (като страничка писмо) да не му се вижда заглавието, прикрила с ръка половината страница и чете малко каренце в лявата страна. От едно време от редакцията съм запомнила лейаутите на доста вестници, просто като библиотека ги имам в главата си и оприличавам вестника на la repubblica (и бях права) и ми става смешно. Този отсреща с махмурлийския поглед май беше успял да всее респект в госпожата до мен, която след като си прочете каренцето се опита да си прибере вестника в чантата. А той само се засмя, честити и победата и я попита какво пише в италианската преса. Тя започна да му обяснява. И двамата се смееха и разгръщаха вестника, а мен все едно някой ме гъделичкаше. Готини са си немците, кво да си говорим. Сега са се задрали, че ще са световни шампиони на сърцата :) Така е, могат да печелят, могат и да губят. Красиво е.

  • 12May

    Този пост е за всички фенове на Металика. Малко по-малко за феновете на Бийтълс. Обаче е за феновете на така прочутите и доста описвани в бългаските блогове СС лицензи. Но да започна от начало.

    Преди около 2 седмици ми предложиха билет за концерт. Бандата се казва Бийталика (Beatallica). Описано ми беше като банда, която свири Бийтълс като Металика. А сега де. Без много да се чудя си взех билета. Естествено им разгледах страницата (не се стряскай от снимката, която те посреща, момчетата са си даже много яки), погледах видеоклипове и се настроих на вълна “в очакване на изненадата”. И вчера дойде денят, в който ги видях. Ами Бийтълс виждал ли си? Е, нямат нищо общо :) . Значи от тук направо отиваш на страничката им и си сваляш това, което стои под категория music. За съжаление няма да усетиш и една 10та от настроението, което създадоха вчера, но поне можеш да чуеш за какво става въпрос. Бяха изключително готини, през цялото време ни казваха да си сваляме и записваме парчетата им, после се опитаха да поговорят немски, накрая направиха 2 биса и се смесиха с тълпата. Какво си представях, че ще чуя: бийтълс-песни, с малко променен текст и повече жица. Какво чух: трудно да се обясни, но беше страхотно. Сега си представи, че някога си там си чувал Бийтълс. Ок. Сега си представи, че знаеш коя е певицата Металика, но е възможно да си изпуснал някой неин албум. А така. Е те това бяха Бийталика. Жестоко смесени жестоки парчета. Ох, няма да мога да ги опиша колкото и да искам. Така че просто ги прослушай.

    П.С. Голям смях настана, когато на сцената излезе подгряващата група. The Punkles. Мога да ти кажа, че плаках от смях. Свиреха точно бийтълски парчета, 1 към 1, само че с повече китарени изпълнения и фалшиво пеене. Очаквах всеки момент да падне някоя перука. Или някой да си изпусне китарата. А като заговори и барабаниста с един дрезгаво пиянски глас вече си паднах.

  • 09May

    Докато вчера пусках един коментар на приятно местенце ми дойде на ума, че доста отдавна исках да избложа едни разлики, които ми се набиха на очи още преди години, когато дойдох в Мюнхен. Става въпрос за продавачките и сервитьорките тук. Та за тях ще ви разкажа сега. Жалко, че нямам снимки, защото за тези от вас, които не са виждали обичайната сервитьорка тук ще е странно, та дори има вероятност да не ми повярват.

    Аз съм лесен клиент. От тези, които излизат за обувки, а се връщат с тениски, маратонки, дънки, чанта (ооо, да, чантааа) и евентуално обувки. Но само евентуално. Не ми трябва специално внимание, но обичам да ме виждат, че влизам в магазина. И се радвам, че тук е така. Като клиент биваш учтиво поздравен и след като се задържиш повечко време на един щанд винаги ще се намери някой да те попита дали може да ти помогне. В повечето случаи отказвам, защото много добре знам какво търся. Отново с усмивка ти се казва – ок, няма проблем. Тук никога няма да видиш продавачка на парфюми, която мирише неприятно. Или пък съветничка за гримове, която да не е гримирана. Или продавач в оптика без очила. Или болен аптекар. Или просто сърдита продачка. Отбелязвам го, защото доста пъти ми се е случвало да влезна в магазинче в България, което мирише на продавачката си. А хора с мазни коси ми действат като път с кола на много завои – т.е. повръщащо. Всичко е маркетинг в крайна сметка. И се използва много добре. Точно като в сладкарницата, където обичаме да ходим с Емо. Там сладкишите са точно като домашно направени. И те обслужват едни лелки, с поли средна дължина – между коленете и глезена. Облечени са точно като домашни помощнички. Обаче са най-учтивите лели на света. И ми е приятно да хапна там на спокойствие, без да ми се мятат пред очите целулитени бутчета или задници, показващи се от пола тип коланче, неуспяваща на покрие абсолютно нищо. Не знам за вас, но за мен няма нищо по-убиващо апетита ми от това покрай масата ми да се разхождат задници и цици. Ако това е идеалът ти за обслужване, май си сбъркал заведението. Или направо държавата, когато става дума за Германия. Естествено, че има и по-модерни кафенета и заведения с млад персонал. За краткия ми стаж като сервитьорка ми бяха закупени дънки от заведението (дизел, с висящи задни джобове, беше вървежен модел по онова време), носехме рекламни тениски на едно бирено подобие на Десперадос, както и дълги черни престилки (до земята). Престилката е такава, че можеш и без нищо да си отдолу и никой няма да разбере. Та аз така и не разбрах защо трябваше да ми купуват и дънки, но нямах нищо против… Сега сигурно пак ще се намерят доста хора, които ще кажат – ами като ти харесва толкова – оставай си там. Като човек, който се прибира на няколко месеца забелязвам промените в България. Има вече по-голям избор на размери (не винаги, но се случва малко по-често от преди). Има и продавачки, които поздравяват. Има и такива, които са се научили да те съветват без да се натрапват – за разлика от бабето в магазина за бельо например, която ме убеждаваше, че съм друг размер… Но облечена сервитьорка все още не съм видяла. Ето защо тази професия ще си остане недоразбрана и винаги ще има предразсъдъци, когато става въпрос за нея.

  • 06Apr

    браво, ники, браво, газдов! чети ТУК, че утре няма да можеш да го четеш вече.

  • 29Mar

    този вид животно се среща в повечето големи градове, където има метро-мрежа. не говорим за магазините метро (макар че и те са достойни за описване, защото има голяма разлика с българските им колеги), а за траспортното средство. тези хора винаги са заслужават голяма доза съжаление според мен. по цял ден под земята – тунели, спирки, пътници, тъмнина, самоубийци. да, правилно четеш, тук вероятността да станеш свидетел на самоубийство в метрото е доста голяма. в началото бях доста учудена, че има толкова много жени шофьорки. имат не много красиви униформи – тъмно синьо, бели ризки, шалчета. в мюнхенските стари влакове, които все още са голям процент от пътуващите все още шофьорите съобщават спирките и навикват пътниците си да се отдръпнат, защото вратите се затварят. едно от първите неща, които ще научиш тук е изречението “бите цурюкбляйбен”. това се казва на всяка спирка преди да се затворят вратите. след това като потегли влакчето се чува: нехстер халт + името на спирката. има една спирка – казва се алте хайде (старата ливада). не можах да дефинирам шофьорът какъв произход има, но го каза – нехстер халт ате хате :) . рядко ще случиш на весел шофьор. като онзи, които на всяка спирка поздравяваше хората. спира вече на студетски град – в 8 сутринта – и казва: мили ми студенти, учудващо е че сте толкова многобройни в 8 сутринта, за което ви поздравявам. да напомня – слизате на шестата спирка – унивеситет-а. той на всяка спирка пожелаваше айнен вундершьонен гутен морген (прекрасно добро утро или нещо такова). но, както казах този вид шофьори са рядкост. по-често се случва да ти затворят вратата под носа. както ми се случи тази сутрин…

    п.с. не се учудвайте, че използвам думата шофьор на метро. ватман звучи тъпо и се сещам за всички онези вицове за батман, а и за онзи нашенският си ватман-вип-персона-с-лимбичка

  • 29Mar

    нали обещах нова категория – ето че се появява и тя. новата категория се казва мюнхен и в нея ще се записват нещата, които харесвам или нехаресвам. ще разберете къде най-често ям сладкиши (ще видим дали ще кажа с кого), ще разкажа за онези улички, които са ме пленили от самото начало, но също и за онези,  които не мога да дишам. ще ви препоръчвам кафенета, ресторанти, пъбове. не че съм голям специалист, или пък да кажеш много съм обиколила, но мисля, че там, където ходя аз, ще е интересно и на повечето от вас. ще ви разказвам за баварските странности и не-чак-странности. обещавам и снимки към материалите вече. собствени в повечето случаи. и вече тържествено обещавам, че ще има съвсем скоро немска секция на блога. вече много често го обещавах, но най-късно до 10тина дни ще е факт.