• 31Oct

    Снощи беше откриването на театралния сезон за скромната ми особа. Много умишлено то беше с “За народното творчество” – моноспектакъла на Камен Донев. Бях подочула това-онова и последните два дни преди преставлението нямах търпение да стане 7 часа във вторник. Единственото представление, на което отидох с “голямата кошница” (т.е. големи очаквания) и те не бяха напразни. Дори ги прескочи.

    Всичко явно е тръгнало от онзи монолог на даскала в “Улицата”. Който тогава още научихме на изуст и не сме спрели да повтаряме части от него. Поведението му на даскал е изпипано до последния детайл – налудничаво, поучително, със заучените фрази на всеки учител от по-старото поколение, с които иска да звучи умно, но нещо все не се получава. На няколко пъти го оприличих на различни мои учители и смехът ми се засилваше още повече.

    Какво ти е необходимо за това представление: 10тина лева, приятна компания, с която да си подавате кърпички (абе много смях, ще видиш) и с която след това да излезете от театъра и да се опитате да си спомните по-ярко някой и друг момент. Щуротиите идват малко в повече, та няма да се изненадам ако в скоро време отида да го гледам отново. Което обаче трябва да се признае – силните моменти, макар и малко, бяха МНОГО силни. Докато бяха те не можех да повярвам, че лелята отпред е вяла чокото си като побъркана от смях само до преди секунда. Минава сериозното, идва смехът, идва танцът и ти се иска да тропнеш и ти, идва и песента.

    Единодушно решихме, че Камен Донев е на световно ниво. Аз съм голям почитател на немското кабаретно шоу (кабаре в случая не е с онова с танците). И въпреки, че за много от вас немски комик звучи като оксиморон, да, има такова животно и то е много по-добро от българските му подобия.  Немският ми любимец е Михаел Миттермайер, който видях преди година на живо. 2 часа и половина (точно като К. Донев) той не спря. И ние не спряхме да се тресем от смях. За разлика от Михаел, Камен се раздаде до последно с танците и песните. Талант! Аз нямам други думи.

    За народното творчество

  • 20Sep

    Знаете, че в последно време чакам. Ако сте ми звъняли от непознат за мен номер, сте забелязали, че вдигам с делово казване на фамилията си. Ако не, сте изживели поне нервното ми потропване и поглеждане на телефона и мейла. Ако и това не – или не сме се виждали скоро, или пък не се познаваме офлайн.
    Преди 2 месеца получих първото си предложение за работа. Кратко след него дойде и второто, съвсем наскоро и третото. Пратих документи и зачаках. Няколко са фазите – подаваш и 2-3 дни трепериш какво става. След това забравяш и гуляеш. Изтрива ти се направо от съзнанието, че се водиш безработен. После – най-гадното – никой не ме обича, никой не ми се обажда, защоооо… И така един мрачен, дъждовен ден, отреден за безброй часове сън и излежаване, биваш събуден в 9 с първи по-сериозни уговорки. Разсъняваш се бързо, хвърляш душ и започва мислене. Не е лошо, викаш си, звъниш на приятелски жокер, той потвърждава. По обедно време, самодоволната ти усмивка бива стресната от втори човек – взех та, Ганке. Хубаво, казваш си отново. Зачертаваш плановете, правиш нови, установяваш, че 2 дини под една мишница не са чак толкова много и си свиркаш. Решаваш, че часовете ти на свобода са преброени и правиш план за следващия ден – в 11 кафе с Х, в 1 обяд с Р, след 4 – по магазините. Да, ама не било така. Прибираш се и… имате поща. Покана за интервю. На следващия ден. Е, на това му се вика да си правиш планове за тоя, дето духа.
    И така на въпроса: защо бе джанъм всички накуп? На един ден.

    Утре ще ходя на ТАЗИ изложба и много много се радвам.

  • 16Sep

    Както споменах на връщане от Тасос минахме през Петруса (старото име на селото е Плевня), на около 15тина километра от Драма. Там посетихме роднини, които никой от нас до момента не беше виждал.
    Историята започва с това, че дядо ми по бащина линия е бежанец от гръцка Македония, или т.нар. Егейска Македония. Втората световна война в Гърция завършва със започването на гражданската война. Тази гражданска война всъщност е бойното поле на интересите на западните и източните сили, които след 1945 се опитват да си поделят Европа. Гръцките комунисти, преборили се с фашизма, биват подкрепяни от Съветския Съюз (в началото и от Югославия). На комунистите се противопоставят царските сили, които пък получават подкрепата на Англия и САЩ. В крайна сметка комунистите претърпяват поражение. Причината за почти никаквата подкрепа от братските комунистически страни според някои исторически свидетели е тайната уговорка между Чърчил и Сталин (Конференцията от Ялта) за поделяне на влиянието в отношение 90 към 10 в полза на Запада. Много гърци определят това по-късно като заговор от съветска страна. Това е накратко историята (източник уикипедия.де).

    Дядо ми е бил на около 15 години, когато цялото му семейство бяга с влакове през Драма за България. Други негови роднини остават там. Сам той е разказвал за това, че са им забранявали да говорят български. Ходел е на гръцко училище, трябвало е да мълчи пред разните разпитвачи дали в къщи се говори български. Били са преследвани и затваряни за това им “престъпление”. Нашата цел беше да видим просто къде е била къщата му. За тази цел трябваше да намерим някои от роднините. На новия център на селото попитахме кръчмаря. Той обясни кой член на семейството е умрял преди 6 месеца, къде живеят живите и ни упъти. Стигнахме до къща, където позвънихме. Излезе жената на братовчед на дядо ми. Интересно е разминаването в годините, което се е получило – вторите братовчеди на баща ми са мои връстници. Жената говореше интересен български, развален, но с интересни стари думи, ту македонски, ту родопски. Представи се като Артемис, “ама на български Диана”. Диана и Василис имат две деца, момче и момиче. Оказа се, че момичето учи в Мюнхен от 5 години насам, пропуснали сме се, но поговорихме на немски по телефона. Тя и брат и не говорят български. Искахме само да ни покажат къщата, но неизбежно беше оставането на маса. Тази жена сякаш е знаела, че ще има гости – няколко вида гозби, коя от коя по-вкусна. Десерти и салати от собствената градина. В къщата 90% от нещата бяха направени от нея – от полюлеи и картини, през пердета, та до траханата и макароните.

    Направиха ни панорамна обиколка на селото. Старият център, Тагия Триада, къщата и българската църква… или остатъците от нея. Това ми се запечата много. Имало е голяма българска църква. Българска, защото е била изписана на български. Където в един момент (не е ясно кога) се забранява да се отслужва, именно заради тези стенописи на грешния език. Запада мястото, пада покрива, изгнива де що има вътре. В момента тази “църква” има покрив, все още е в ремонт и има…. тоалетни вътре. Преустройва се за нещо музейно и зала за тържества. До единия от входовете е запазено нещо подобно на олтарче, с няколко икони и свещници. Свещите са безплатни. Българоговорещите като Диана идват на това място. За кръщенки и сватби обаче нямат избор и ходят в гръцката църква.

    Снимки!

  • 20Aug

    След една кратка като сън нощ срещу неделя доста превъзбудена поех към София, където за мен започна сватбеният маратон. Вчера и идущата събота бях/съм на сватби на скъпи хора. По случайност в един и същи ресторант. Снощи си говорих с барманката във въпросното заведение – горе долу същият екип е на работа следващата събота. Ще сменям тоалета. Нека мине и втората сватба и ще ударя един доклад на тема сватби. Веселба си е това. С радост забелязвам много нови неща в организирането на това събитие. Което само може да ме кара да се усмихвам и да вярвам, че традициите не са лошо нещо, но малко опресняване и модернизиране не вреди.

    Мина едно от интервютата за работа. Не смея да говоря и да обещавам. Чакане му е майката в момента.

    “Когато порасна, ще стана Кенгуру” е брутален. Гледай го ако още не си. По възможност на лятното кино в Пловдив, което много ме впечатли. Като оставим настрана факта, че филмът трябваше да започне в 9, ние влязохме (хмм, влизане на открито???) в 9 без 5 и филмът вече беше започнал. Но атмосферата е повече от приятна.

    Това, че съм пушач ме кара много често да се чувствам неудобно и да ме е срам от тази моя слабост. Има хора, пред които просто не мога да запаля цигара. Има обаче ситуации, когато не мога да избягам от зависимостта си. Ако ми правиш забележка ме караш да се чувствам още по-отвратително. Знам за нетолерантността на много от пушачите. Но има и непушачи, които не са по-малко крайни. В крайна сметка никога не съм си позволила да пуша на място, на което е забранено (тук изключвам нова сграда на ПУ, където дори имам компроментираща снимка). Както и винаги се съобразявам дали е удобно и прието. Смятам, че съм коректна и заслужавам малко свобода, особено когато се намирам под открито небе.

    Искам да уволня (де да можех) 90% от софийските шофьори на таксита. Аз: “Добър ден. Към църква Св. Седмочисленици моля.” Той: “Амчи тва къдье ье?” Или: “Ами от къде да мина сега за тоя адрес?” Нали ако знам пътя ще си взема кола под наем и ще карам сама. Или ако познавам града толкова добре ще се повозя на градския транспорт!

    За тези, които не са ме виждали в последните 3 дни – не се стряскайте като ме видите отново с коса 3 см. Отдавна го исках и отново се постригах. Обожавам късата си коса. Пък и ми отива. Ама и скромна беее…

  • 26Jul

    В неделя миналата седмица е починал Улрих Мюе, актьорът, който нашумя с играта си във филма на Флориан Хенкел фон Донерсмарк “Животът на другите“.

    Кой беше той? – Уикипедия.
    И още една статия – ТУК.

    Мир на праха му.

  • 18Jul

    Виж сега, мълчах си, мълчах си, но не мога повече. След като всички разбраха по един или по друг начин, че се прибирам в България, започнаха да се опитват да ме разубеждават. Или не да ме разубеждават, а да ми насаждат, че видиш ли, ще остана огорчена, разочарована, ще ме убие скуката, глупавите хора, безнадежността и каквото там още ти дойде на ума. Първият въпрос, който всеки ми зададе беше, дали не е възможно да се върна в Мюнхен. Естествено, че е възможно – та това беше предложението на работодателя ми веднага след като казах, че напускам. Не е възможно обаче в личен план. Преживях дълга (6 годишна връзка), която за съжаление си отиде. Мюнхен за мен е град, който свързвам с един човек. И с който вече не съм. Естествено, че по някое време съм си правела планове да остана да живея в Германия. Но това не е било заради великият стандарт там, не заради перфектната работа, която имах, не и заради това, че ще мога да ходя на Майорка, не и заради това, че искам да карам нова кола по хубави пътища. Аз щях да остана заради него.

    Ще ти цитирам само един от всичките си разговори, тоест въпроси и мнения. Оставям човека анонимен, просто защото задава същите въпроси и казва същите неща като мнозинството.
    добре де, защо не се върнеш в Мюнхен? няма ли такава възможност? Понеже в България те чакат според мен още по-големи неприятности от една страна, разбира се от друга ще си при семейството. Това мисля, че го изясних вече. Какви неприятности?
    – Lemon : защо всички сте толкова негативни, когато стане въпрос за българия?
    ХХ : аз не съм негативен, но съм реалист
    – Много е важно всеки да сподели кога за последно е бил ограбен апартамента му/открадната колата му/обрана баба му. Знам, че се случва. Но то се случва навсякъде. Апартаментът, в който живея във Виена, е бил ограбван един месец преди да се нанеса. Но хубавите вестници в България като не пишат за друго, освен за обири и убийства, какво да си говорят хората? Баба ти няма да седне да чете блогове и да се интересува за Странджа. Тя знае какво са казали по новините в 8 по Канал1, а именно, че “син заколи баща си, изнасили майка си, пусна бомба на мегданя в селото и отиде на мач на локото”. Примерно.
    Аз се чувствам много добре тук, уважаван съм от приятелите си и от колегите си, работя нещо, което много ми харесва и виждам, че с честне труд сътворявам добро и че променям  макар и малко света. Това в България не бих могъл да имам. Аз пък не искам да печеля титлата Мис Свят и да обещавам, че ще се боря за мира. Аз не съм Боно или Гелдоф, че да имам парите и влиянието, за да направя организация като one.org. Мога да сътворявам добро където си пожелая. Да купиш 2 торти и да ги занесеш в дом за сираци в твоя град не ти е идвало на ума, нали? Това също е добро. Уважение мисля, че можеш да получиш навсякъде – това зависи едиствено от факта какви приятели имаш. В служебен план: независимо къде се намираш, в момента, в който знаеш малко повече от отсрещният, а отстрещният е задник, ти не получаваш друго освен тъпо отношение. Важи навсякъде по света, нещо като закона за гравитацията в колегиалните отношения между тъп и средно интелигентен.
    имам чувството, че мислиш прекалено идеалистично. Може и да си прав. Може и да не си.
    всеки път, наистина всеки път, когато се връщам в България, аз установявам колко са посредствени хората, колко материалистично те мислят, колко малко е човещината между тях.  Никой не го е еня за другия. Освен това аз се чувствам супер несигурно в България. Говориш за пари, за положение – това не е ли материализъм? Това, че се намираш другаде, а не в България дори те прави една степен повече материалист. Според мен. А в Германия/Канада/или там където си кой го е еня за тебе? Несигурен? Ами стъпваш на крака. Прохождаш.

    Знам, че нямаме перфектна държава, това го показа последно протестът за Странджа. Знам, че няма да получавам парите, които получавам тук (поне за сега няма). И знам, че много от вас, които са навън си мислят, че ще постигнат повече в чужбина, отколкото в България. Пожелавам ви успехи. Но не си мислете, че сте хванали Господ за шлифера и че ние, отиващите си в България, отиваме на заточение. Както бе отговорено на бъдещия ми работодател в България (ама тя защо се прибира?!?!?): Право на личен избор! Аз искам да опитам и тогава да дам такава оценка. Защото повечето от нас са изчезнали на пикливите 18-20 години, когато още сме цоцали от мама и тате. И докато разчитаме на мнението на бабите си и родителите си, а нямаме собствено такова, всичко в тази държава ще върви по старо му. Мога да ти посоча на прима виста трима, които са щастливи, че са се прибрали: Петя, Сашо, третия няма блог :)

    п.с. Стана по-хапливо отколкото очаквах. Цитирах с разрешение на въпросния човек. Не е нищо лично срещу него, просто ме хвана в момент, в който ми беше писнало от еднакви въпроси и подобно плюене. Благодаря за вниманието.

  • 17Jul

    Преди една година трябваше да отида на едно погребение. Наистина трябваше, а не отидох. Не отидох, защото никога не съм ходила на погребение. Не отидох, защото ме беше страх, че ще видя мъртвец. Едната ми баба почина, мой приятел почина, но за нито едно от двете погребения не успях да си отида в Пловдив. Чувала съм, че (в България поне) мъртвецът се излага, за да си вземеш сбогом. Това ме изпълни с див ужас и въпреки, че погребението беше в Италия, а не в България, не отидох. Отдавна съм си дала сметка, че беше огромна грешка да не отида, но не е филм и не мога да върна времето назад. След самото погребение пък разбрах, че при тях ковчегът е затворен… но беше вече късно.

    Вчера, една година след това погребение, бях в ужасно настроение. На връщане от работа както винаги слезнах на Кармелитерплац. Там има малка католическа църква. Бях със слънчеви очила и без лещи, което ме правеше относително незряща. Изключих си телефона, влезнах в църквата и доста се изненадах. Беше вече към 18 часа, а църквата беше порядъчно, да не кажа съвсем пълна. Доста объркана застанах някъде и като един истински некатолик започнах да се чудя дали и те имат като нас ортодоксалните свещи горе и долу. Не видях такова нещо. Имаше свещи на едно място, като пред тях имаше касичка, в която да пуснеш паричка. Ха сега де, а колко струва? Реших въпроса радикално: пуснах едно евро, взех свещичка, запалих я с кибрита, който стоеше там и я оставих при другите. Не знам дали е за живи или умрели, просто я оставих. Останах за секунда там, ревяща и гледаща в нищото. Очите ми привикваха на мрака в църквата. Момченцата в бели одежди се строиха и тръгнаха към олтара. Хората в църквата засядаха по местата си и замлъкнаха. Отпред пред олтара имаше ковчег. Затворен.

  • 15Jul

    Понеже съм определена вече за влечуго предпочитам да ме наричаш саламандърче. Това са едни малки кротки гущерчета, които наблюдавам често в двора в Пловдив. Застават на топло до лампата и дебнат дребните буболечки. Стоят замръзнали и в един момент с рязко движение ги хапват. На такива като Бориславчо Зюмбюлев (според мен Карамфилов би му прилягало много повече, ама с онази притурка, дето я слагаше Въргала едно време) с удоволствие бих им отскубнала главичката. Продажни душици винаги много е имало, има ги и ще продължава да ги има. Давай, Борко, а дано си взел поне 10тина лева от тоя боза дето си я написал. Редакциите на 24 часа и Труд са пълни явно с утайката на помията на нашето общество. Вестници? Да беше поне криза за тоалетна хартия – да си избърше човек някои части с тях, ми те и за това не стават…
    Благодаря на Марфиетка.

    А явно родната полиция се е превърнала в терариум. Защото преследва влечуги (теб и мен, или такива като нас). Отказвам се да пиша за свобода на словото, за първични и неотменими човешки права. Антония е събрала всички мнения до момента. Те говорят и от мое име. Аз нямам какво да допълня. Нелогично някак да са такива кокошари. Що пък нелогично. То нещо логично да става в тая държава??? Дано успеем някой ден. Аз вярвам.

  • 29Jun

    Здравейте всички,

    Както някои от вас разбраха, а и за да избегна шушукане по коридорите – ето официално от мое име:
    Миналата седмица напуснах. До 31.07 ще съм във виенския офис, след това – към България.

    Причините за напускането ми са лични. Комдат беше най-добрият ми работодател до момента (а те не са били изобщо малко до сега :) ) и в никакъв случай не е причина за напускането ми.

    Както повечето от вас знаят, вече съм от 4 години при комдат. Ако трябва да сме точни – на първи юли стават 4. Искам да ви благодаря на всички за страхотните приятелства и познанства, които направихте възможни. Беше невероятно да се запозная с всички вас.

    Но идва време за нови предизвикателства и нови задачи. Имам няколко предложения за България, но си оставям още малко време да размисля и да преспя над идеите. Нищо чудно пък само след годинка-две да излезе и някоя книга… Кой знае :) Всичко е възможно.

    Желая ви от все сърце всичко най-красиво. Наистина съжалявам, че нямам възможност да дойда до Мюнхен, където щяхме да спретнем огромно прощално парти. Но вие имате още малко време – до края на юли съм във Виена. Гостите са винаги добре дошли.

    От около 5ти август нататък можете да ме откриете на:

    Адрес: хххххххх Str. хх
    4000 Plovdiv
    Bulgarien

    Телефон: +359 888 ххх ххх

    Mail: do.lemon в gmail.com

    Blog: comming soon

    Ако на някой от вас му се прииска 45° лятна или ски зимна почивка – винаги е добре дошъл в България. Ще се радвам да видя всеки от вас. А за някой от вас това е задължително :)

    Приятелски поздрави
    Донка


    P.S. Специално благодаря на Х.А. и А.Ф., които тогава казаха своето “да”. Бяха наистина страхотни 4 години с вас.

    Donka Doycheva
    Account Manager

    komdat.com GmbH

  • 25Jun

    За пътуването ми до България миналата седмица разбра от предишния ми пост, нали? Само да кажа, че връщането към Виена вчера не беше по-добро. Добрите стари унгарци бяха спретнали добра рация на границата и хванаха около 30тина литра ракийца и къмто 10тина стека цигарки… Оставихме 5 човека там, как са си плащали глобите не знам… То и аз бях с два стека, ама не ме хваха, защото явно раницата ми беше прекалено сложна и не разбраха, че има още 4 джоба освен двата, които отвориха :) За пръв път да мина и аз между капките.

    Иначе поводът за едноседмичния ми престой в България беше, че имах рожден ден и че ми трябваше време за размисъл.
    Рожденият ден го стегнах от границата – няколко телефонни разговора и гостите бяха поканени. Вечерта се получи доста добре. Някой да се беше сетил да направи малко снимки нямаше да е лошо, ама нищо. Друг път.
    Дадох си малко време за размисъл, което в четвъртък приключи. Резултат от мисленето е, че напуснах.  Имам едномесечен срок, който сега трябва стоически да изтърпя, след което със стегнато куфарче си тръгвам за България. Потвърдителен емайл от шефа ми ме очакваше тази сутрин – 31.07. е последният ми работен ден в тази фирма. Можеш да ми честитиш.

    Двете онлайн-познанства, превърнали се в офлайн такива бяха черешката на седмицата. Искам пак на боулинг, на кино и на разходка :) Както и на женско кафе с блогови клюкини :)

  • 20Jun

    До

    Министерство на транспорта,

    До

    ИА „Автомобилна администрация”

     

     

    Ж А Л Б А

     

    От:

    Донка ….. Дойчева, ЕГН 80хххххххх, живуща в Австрия, 1020 Wien, Große Sperlgasse хх/х/хх, тел. 0043 650 ххххххх или 00359 888 ххх ххх.

     

    Срещу:

    Автобусна компания Air Kona, гр. София, тел. 00359 2 971 1111.

     

    Уважаеми Госпожи и Господа,

    Не съм доволна от транспортните услуги на фирма Air Kona и това е повод за тази жалба.

    На 14 юни 2007 закупих двупосочен билет Виена-София-Виена. На 15.06.2007, с курса в 16 часа, отпътувах. Още при тръгването, автобусът на фирмата беше с повреда – неизправна задна врата, която не можеше да се отваря. Само час и 20 минути след потеглянето от Виена, автобусът спря на магистралата в Унгария с повреда, която явно не можеше да бъде отстранена на момента. Първи признаци на повредата бяха спирането на климатичната инсталация в автобуса и включването на парното отопление. Шофьорът изгаси двигателя, като искаше да занули нереалните стойности, които показваше дисплея на климатичната инсталация. След което автобусът отказа да запали.

    Всички пътници бяха принудени да слязат на магистралата заради високите температури в рейса. Кола на унгарската пътна помощ спря, но скоро след това потегли отново – явно поради нежелание от страна на фирмата да се използват платените услуги на професионалисти, след което беше спрян български тир, чиито шофьори също започнаха да оглеждат повредата. Резултатът от усилията на всички шофьори беше, че тирът изтегли автобуса до следващата бензиностанция (около 400-600 метра). При това действие на няколко пъти въжето, свързващо превозните средства, се късаше или откачаше. Всички пътници (между които три малки деца) бяхме в самия автобус.

    При престоя на въпросната бензиностанция повредата беше отстранена и пътуването продължи. Около половин час по-късно автобусът отново показа същите дефекти. Този път благополучно можа да спре на бензиностанция, но застрашаваше всички останали участници в движението поради невъзможност да дава каквито и да било светлинни сигнали. При спирането на бензиностанцията, температурите в рейса достигаха не по-малко от 40 градуса (при изключен климатик). Понеже повредата явно беше в електрониката на автобуса, беше невъзможно да се отворят вратите (всъщност една действаща) или прозорците. По случайност, на 10тата минута, единият от шофьорите успя да свали прозореца си, от където успя да слезе и да отвори предната врата по друг начин.

    Последваха още около час и половина чакане, през които шофьорите на линията отстраняваха повредата. На няколко пъти се казваше, че следващият автобус (тръгващ в 21 часа от Виена) ще закара и нас в София. В крайна сметка повредата беше отстранена и ние пътувахме с неизправния автобус до България. През цялото пътуване двигателят не трябваше да бъде изключван, защото беше много вероятно автобусът повече да не може да стартира.

    Повредената задна врата при скорост от над 100км/час по магистралата, в движение се отвори на два пъти през нощта. Налагаше се автобусът да отбива в аварийната лента и шофьорът да я затваря собственоръчно, защото тя не реагираше на команди от таблото.

    Ето защо Ви моля да проверите случая и да ме уведомите за резултатите от проверката и да предприемете нужните според Вас мерки и действия в тази връзка.

    За установяване на изнесените от мен факти мога да приложа като доказателство копие от пътническия си билет.

    С уважение:
    Донка Дойчева

    20.06.2007

    Гр. Пловдив

  • 14Jun

    Франция си има най-после своят Елцин. (клик)

    Видеотата – без коментар…

  • 13Jun

    Това е нещо, което бих оприличила като постъпка на български политик. Американският конгресмен Том Лантос нарече бившия немски канцлер Шрьодер “политическа проститутка”. ТУК на немски и ТУК кратко на български.
    Но явно американските политици също страдат от слабоумието на българските си колеги и си позволяват фриволни твърдения, които не само, че са обидни, но съчетават в себе си хиляди твърдения, нямащи нищо общо помежду си. И то става като в онзи скеч от Улицата (знам, че го цитирам за хиляден път, но е толкова верен): “то, едното няма нищо общо с другото… камионче на детето.”
    Не искам с това да защитавам Шрьодер по какъвто и да е начин. Не съм и проруски ориентирана. Но неоспорван е фактът, че най-голямото постижение на Шрьодер е НЕнамесването на Германия във войната в Ирак. Което всъщност е трън в очите на конгресмена Том Лантос (който си е унгарец, ето къде била работата). И от там тръгва всичко. Ето ти и твърденията на Лантос в няколко точки:
    – очаква подобрение на отношенията с Германия и Франция, защото и Шрьодер и Ширак вече си отидоха от ръководните постове
    – естествено напомня за това, че американците са спасили Германия от фашизма (без коментар, прекалено дълга тема е намесването на Америка във Втората световна война)
    – не стига, че добрата стара Америка е спасила Германия и Франция от фашизма, пазила ги е от комунизма, а тез двете европейки да вземат да се изсерат (извинявай) и да вземат да обърнат гръб на “ислямо-фашизма” (!?!?!?) (свободен превод от немската статия, която ти линкнах горе)
    – всъщност Шрьодер е политическа проститутка, защото приема мазни, дебели чекове от Путин (North European Gas Pipeline работи). Но Лантос не иска да го нарече така, защото ще обиди проститутките в изборателния си район

    Американската (външна, световна) политика за съжаление обича като бай Ганьо да се тупа в гърдите до посиняване, да изтъква, че без нея светът щеше отдавна да е загинал и да се прави на “световен полицай” (когато това твърдение излезе не ми харесваше, но го намирам за много подходящо в момента). Тя е като един стар човек, комуто не можеш да обясниш, че миналото си е минало, няма лошо, но трябва да се поприспособи. Който не е с нас е против нас. Ами аз тогава съм против. Дефинитивно!

  • 05Jun

    През няколкото дни, когато си бях в България, се вдигна шум около интересна картина, наречена “Тайната вечеря на Тодор Живков с ЦК”. Не мога да я нарека по друг начин освен интересна. Наистина бях любопитна да чуя нещо повече за това как, къде и кога е намерена. Или просто да се пояснят някои от детайлите в нея (родена съм 1980 и си спомням макар и малка част от комунизма в България).
    Разбрах, че в неделя сутрин в “Чай” ще гостува собственикът на галерия “Лоранъ” господин Лаврен Петров. Картината също щеше да е в студиото на БНТ. Без никога да съм гледала предаването, не съм и чувала отзиви за него (все пак сутрешните блокове имат ограничен брой зрители, които явно не присъстват в приятелския ми кръг) аз седнах и зачаках да започне предаването.
    Раздувките на “24 часа” бяха от сорта – строго охранявана, в кола без обозначения картината ще бъде пренесена в студиото на БНТ. Строгата охрана се състоеше от 2 мъжки моделчета – единият изрусен, другият невзрачен, чиято функция и до края на предаването не разбрах. Те си висяха някак в студиото безпричинно и пиеха… ами Чай, кво друго. Превозът беше извършен с кола на БНТ, нещо като пикап, с много прозорци… Имаше и един полицай за цвят.
    За предаването: Драго Чая е отвратително некултурно и невъзпитано нещо си, което не остави Лаврен Петров да каже дори и едно изречение до край. Глупавите му въпроси бяха под всякакво ниво. Подготовка за предаването: 0 (нула). Визия: брадясало, облечено в лъскави дрешки, по едно време запряташе ръкавите си, все едно щеше да бърка… айде няма да кажа къде. Става ти неудобно да го гледаш, излагането беше пълно. Не знам дали това предаване винаги е било така, но не мисля да се уверявам и да го гледам още веднъж.
    На всичкото отгоре имаше още сума ти гости (за час и половина!?!?!?) – Маргарита Хранова и още две писателки… А Лаврен Петров имаше какво да разкаже…
    Студиото: подиумче, сковано от някакви дъски, които стърчат във всички посоки. Пият чай и Драго говори глупости. Аз такова нещо не бях виждала…

  • 04Jun

    Нали се похвалих, че ще ходя на MI Forum, който беше организиран от Капитал. Та сега няколко думи за събитието, защото то наистина си заслужаваше.

    Организацията беше на ниво. Като казвам на ниво, това означава, че беше помислено за всичко до последния дребосъчески детайл. Нямаше липсващи глезотии, имаше може би неща, които могат при следващото такова събитие да бъдат леко подобрени. Но нека да започна:
    След записването сутринта и получаването на чанта пълна с изненади заехме местата си. Денят беше разделен на 3 блока. Във всеки от блоковете един български лектор въвеждаше гостуващия такъв. Първият блок беше с Кристина Влахова и Larry Hochman. Кристина ми скри шапката. За съжаление не мога да кажа същото за Hochman, който беше точно това, което не обичам като лектор. Не става въпрос, че е говорил глупости или безмислици. Напротив. Беше интересен и имаше какво да се чуе. Проблемът за мен беше, че той викаше. Тук ще си спестя епитети и оприличавания, защото наистина чух интересни неща от него и в крайна сметка ми хареса. Но едва след като успях да се абстрахирам от високия тон, който почти проби тъпанчетата ми.
    Вторият блок бе издържан от Янко Кръндаров и Sergio Zyman. Серджо е нещото, което те кара да замлъкнеш в първия момент, после долната ти челюст се дръпва, сякаш за първи път разбира, че съществува нещо като земното притегляне и се удря в земята. От там нататък си адекватен. Със страхотно чувство за хумор и поведение, което просто получава етикет “Серджо” той така те грабва, че за малко и да се влюбиш. Така де, не съвсем и не в класическия смисъл. Имах чувството, когато ми подписа книгата, че трябва да застана за секунда мирно, след това обаче незабавно да започна да удрям глава в земята и да си перя ръцете напред…
    Третият блок беше издържан от Андрей Бъчваров и Guy Kawasaki. За Андрей Бъчваров би трябвало просто да се замълчи, ама аз не ги мога тези неща. Не знам дали изобщо се усети колко не на място беше поведението му и как не беше подготвен изобщо? Извън всякакъв коментар оставям въпросите, които той зададе на Кавазаки. А Кавазаки е точно това, което очаквах. Не мога да ти го опиша, трябва да го чуеш сам.

    Резултатът от цялото това беше чувството, че са ми поникнали крилца и мога да стигна до където си искам. И въпреки, че не се занимавам с класически маркетинг (има ли още такъв в чистия му вид???), нещата които чух ми бяха от голяма полза. Благодаря на Капитал за страхотната организация. До догодина!

    П.С. Една забележчица към организаторите: Имената на участниците бяха почти (да не кажа съвсем) невидимо написани. Ако можеха да се четат, то беше възможно от много близко разстояние, което предполага познаването на дадения човек.

    Можеш да прочетеш също и впечатленията на Петя и на Усмихващата се :)
    Както и в Капитал естествено