• 31Aug

    Motto des Tages:

    Wenn schon Scheisse,
    dann mit Schwung!!!

  • 25Aug

    имаше преди доста години една песен на Милена – Искам. или поне си мисля, че се казваше така. искам, искам, искам, искаааааам, и все така заспивам……..

    от днес (или вчера беше?) искам да съм циганка в ихтиман. даваха репортаж – пострадалите ци… упс, роми от наводнението в ихтиман получават парични помощи. служителката на гишето: и сега да не отидеш в кръчмата да ги изпиеш, купи поне на децата по нещо. ромът: нямъ мъ, каку, как шъ ги изпиъ, нямъми къкво да пирем, да идем, ужас това наводнението… репортажът продължава в местната кръчма – всички маси пълни, бири-мири, кебапчета-мебабчета. идва наперен ром, грабва микрофона от жената зад кадър и започва да крещи: и какви са тиа пари да питам? за какво да ми стигнат? е то ако не хапнем… на оградата на кръчмата се подпира по-възрастен ром: глей, глей, и ариана си купих, и малко мръвка. повече не ми требва на мене. единствен магазин за техника в града – няма пукнат посетител цял ден. най-купувани били цял ден в хранителния магазин тортите. работниците от хлебозавода в града – пуснати в неплатена отпуска, защото не може да се работи от наводнението насам – трябва ремонт. помощи не получават. свършват новините, има прогноза за времето. странна мацка чете без никаква интонация. не разбрах къде свършва едното изречение, къде е следващото, къде ще вали и къде е спряло… разбирам, че това е някаква Зейнеб, която била в нашенския биг брадър. машалла.

    торта и бира, какво му трябва на човек. е така – като има наводнение, ше си ям тортата и тва е

  • 23Aug

    всъщност не исках чак такава критика да удрям като си дойда, но ето, че така се получава. в неделя след дълго мислене над въпроса какво да правим, цялото семейство, та дори и високо бременната ми братовчедка (тези дни трябва да роди) с нейното такова, тръгнахме към бачковския манастир. знам, че там има неща, които дразнят. като например улицата сергии към манастира. като хората, които помагат(??) в самата църква и гасят свещи, които дори не са изгорели до половината. както и някои от доста възрастните свещеници, които се държат троснато, когато им поискаш малко светена вода за в къщи. но всичко това успявам да забравя, или се правя, че не забелязвам. действа ми успокояващо и по-добре от посещението на обикновена църква в града. или поне до вчера беше така.

    когато се качваме горе винаги минаваме с колата отсечката със сергиите и паркираме веднага след пазарската част. до самия манастир се качваме пеша. и вчера беше така. какво виждат очите ми, когато стигаме полянката с шадравана пред самия манастир? ТОВА и ТОВА2
    . Обвзе ме лек ужас, когато видях танцуващите и свирещия с акордеона. Беше ми дори гнусно да направя тези две снимки. Идиотията по нашите земи няма граници. То не бяха голи девойки в манастира, то не бяха звънения на телефони. Но да му тръшнеш хорце, да седнеш пред барбекюто и да пиеш бира/ракия (или и двете) пред светата обител, е тури му вестник както казваше преди един приятел. В първия момент си помислих, че са от онези екскурзии, които правят за пенсионерите – плащат хората по някакви си 2-3 лева и ги водят наляво-надясно. Но не бяха. Бяха насядали на едни гадни черги, нарязали салама и доматите по вестници, то къде до горе има пушилка от скарите от сергиите долу, та те допълваха съвсем картината. Ще каже някой – циганска работа. Да, ама не. Мешана скара беше публиката. И като се изсипаха и един автобус чуждестранни туристи и като ми наизвадиха онези камери, фотоапарати… акордеонът засвири по-силно, хорото се завъртя дваж по-бързо. зави ми се свят, та тръгнах по пътечката надолу. а горе балканът си пазеше поляните, по-горе небето се навъсваше, а съвсем горе дано някой да седи и да съди.

  • 19Aug

    като ме е налегнал мързелът, та цяла неделя. отварям учебниците, мъча се, а не върви като хората. дали проблемът е в това, че съм свикнала да си идвам все по отпускарски причини? а гузната съвест така силно започна да тропа, че вече може и да оглушея. оправданието обаче е добро – сватбата. приготвят се изненади, натъкмяват се тоалети. и ща не ща трябваше да пообиколя магазините. ако трябва да си призная – не обичам да ходя по българските магазини. причина номер едно – продавачките. няма такова недоволно същество като българската продавачка. най-често това е момиче на около 18 до 25 години, (полу)облечена, с перфектен маникюр и прическа. тя винаги знае всичко по-добре от теб. ако говори, говори много. но има и така наречените продавачки-тапири. (тук се извинявам на невинното животно за обидата). как успяват продавачките да ме накарат да не вляза повече в един магазин? за целта е нужно да ми заговори на ТИ с наставнически тон, с който някой би обяснил на 5-годишно дете колко лошо е да си играе с нож. другият начин е на въпросът ми дали има дадената блузка в мой размер да ми отговори с: ооооо, ама ние в този размер дрехи не получаваме. (за сведение на публиката нося размер 36-38 и не се смятам за тежкогабаритен товар, просто не съм болна от анорексия). и третият начин е да започне да ме убеждава как и тя имала дадения парцал и той нямало да мръдне при пране и т.н. и т.н. на това място излитам от магазина и дълго време след това правя големи завои около него, за да не срещам въпросния индивид. причина номер две са стоките в голяма част от магазините. като започнем от обувките – команда – всички на токове, или друга команда – всички с остри обувки, минем през всички блузки с дълбоки деколтета и размер като за дете в предучилищна възраст и стигнем до дънките и панталоните, които направо няма смисъл да коментирам.

    е, има и другият тип продавачки. седи и си мълчи. аз започвам да се питам дали не съм взела онова хапче, дето ставам невидима. но ето как стигнах до първата си мисъл в този пост – мързелът. нещо от сорта исках да кажа, надявам се да си ме разбрал.

    * лаф, патент на Цезара. цитиран по памет
    ** от това мнение да не се обиждат продавачките, които наистина си разбират от работата и се държат с клиента като с такъв. и тях ги има, но тези дни почти не ги срещнах. може и да са изчезващ вид. веднага да се запишат в червената книга!!!

  • 11Aug

    такааа. за тези, които още не знаят – аз отново заминавам за българия. утре вечер, с гадните автобуси. и за да няма изцепки от сорта – ееее, ти се нас…. от почивка – искам да поясня, че става въпрос за учебна отпуска (тоест – искам да уча на спокойствие в къщи, където ще ме глезят и ще ми готвят; където ще мога поне събота и неделя да издивявам и да не си мисля прекалено много глупости). трябва да се учи, че ме е подгонила една гузна съвест, не ти е работа. само това с готвенето ще е проблем, защото вече имам истинска шаферска рокля за събитието на 3ти септември и не трябва да трупвам и грам отгоре (но да свалям е разрешено). ася вдига купон в събота вечер у тях. въпросът е, че трябва да сервирам на родителското тяло (тръпнещо в очакване на двете си дъщери), че ще се приберем един ден по-късно. а и няма да е лошо да се видя с някои хора из софия. уф, сложно сложно.

    от събота вечер съм за намиране само под българския си номер. e-mail-ите са разрешени. но не очаквайте да съм online прекалено често. мразя компютри. особено след тридневно главоболие, каквото ме мъчи все още.

    ситуацията е доста заплетена, надявам се на време за размисъл. вземам си го най-нагло, особено при положение, че липсват всякакъв вид обяснения.

  • 11Aug

    ако искаш нещо – ето ти мястото – искам.орг

    айде сега да те видя какво искаш. аз седя и си искам. май трябва и да поработвам от време на време, но сега искам да искам. страхотна идея!!!

  • 10Aug

    “Наранените чувства са също толкова добро оправдание като световната конспирация и лошото време. Кефи се на себе си.” (намерено в клубовете на дира)

    днес – гнусно започнал ден. първа спирка с метрото – звучно секнещ се немец (повръщам). трета спирка – китаец с нокторезачка в действие (гади ми се, няма какво да повръщам повече). пристигане в офиса в 8:00. миялната е пълна, но чашите са не добре измити, защото някой е решил да пести от хапчетата за миене на чинии и е купил най-евтините…… мия си любимата чаша с вряла вода и много веро няколко пъти. останалите неща ги пускам да се мият още веднъж. гнусгнусгнус. кафето е добро. добре, че поне нямаше пърдящи и оригащи се немци. но денят все пак не е свършил. още е 10 часа. имате време да наваксате, любими мои германци.

  • 08Aug

    ако няма какво да кажеш, по-добре замълчи. така и правя. мълча, работя и чакам. а ме чака учене, работа по решение и мълчание с усмивка.

  • 07Aug

    Така чаканото събитие дойде и отмина като пореден дъжд в мрачен Мюнхен. Като за начало започнаха да пристигат всичките ми гости, на които бях успяла да взема билети за концерта. В неделя пристигна сестра ми с Ваня и Христо, а във вторник сутринта на гарата до нас се приземиха Гешев, Недко и Невена. Сряда сутрин групата стана пълна, когато пристигна и Пепина. Преброи ли ни вече? Вълшебната осмица се запъти към стадиона към 15 часа. Пускането беше обявено за този час, но когато пристигнахме там все още вратите бяха затворени и си постояхме чинно отпред. Имахме време да се запасим с фен-артикули – естествено със сестра ми си харесахме една и съща тениска и сега се движим като от пансион “баба Иванка”. Да, баба Иванка беше нарицателно за мен и Пепа, които като големи сестри (или по-точно големи мрънкалища) само питахме – тук ли ти е билета? а картата за транспорта? облечи се! съблечи се! наметни се!!! Ужас, как ни изтърпяха малките, които отдавна вече не са малки, не е ясно.

    Подгряващи групи и дъжд! Keane са супер депресарска група с откачен тип на клавишните, който почти си счупи врата от мятане. Пауза. Дъжд! Купуване на дъждобран! Дъжд! Дъжд! Дъжд! Гръм и трясък. U2 излизат. Eins, zwei, drei, vierzehn…………. HELLO, HELLOOOOO……………… По средата на втората песен проклетият дъжд спира. Може би се обиди, че никой повече не го забелязваше. Не мога да опиша концерта. Не мога дори да го сравня с този през 2001, който се състоя в Олимпияхале. Неповторими – Боно, Ейдж, Лари и Адам. Две песни, на които Боно сваля очилата си и виждаш онези очи, които пречупват всичко в теб – Sometimes You Can’t Make It On Your Own и Miss Sarajevo. Първата посвети на баща си – Bob Hewson. Втората е за последните жертви на терористични акции в Лондон. Преди да започне Pride (in the name of love) се четат правата на човека. Публиката надува бели балони – това беше нашата благодарност към U2 за последния им концерт в Германия. Инициативата тръгна от феновете – u2-tour.de. На тръгване Боно отново проговаря немски – Servus!

    Концертът в числа: 7 часа на стадиона, 8 човека, които не се разделиха нито за миг, 4ма брилятни музиканти, които ме разплакаха 3 пъти, 2ма щастливци от публиката, които успяха да се качат на сцената – непозната мацка, която успя да прегърне Боно (аз бях, не ме ли видяхте 😉 ) и един Юрген, който имаше честта за няколко минути да свири заедно с 4те легенди от U2. безброй неуспешни позвънявания, за да споделя щастието си в този момент. Благодаря!

    P.S. Искам пааааааааааааааак!!!!!!!!!