• 23Sep

    това е темата, която съм избягвала много време. може би прекалено дълго. загубата. не когато си загубиш портфейла или ключовете. а когато загубиш приятел. знам, че уж ни е рано. това се случва винаги на другите. не на теб. на мен ми се случи преди почти 4 години. беше лично решение. ние не знаехме. разбрахме, когато беше прекалено късно. а часовникът му още работел. нашите продължават да работят. последният път, когато си бях в българия дори не успях да отида при него. има моменти, когато не мога да събера сили за това. сигурна съм, че той го знае и не ми се сърди. от къде съм сигурна ли? ами например, когато го сънувах седмица след рождения ми ден. дойде, честити ми със закъснение и оправданието беше – е, нали ме знаеш, все забравям разни дати. добре, че си ти, че се казваш като майка ми, та се сещам винаги навреме за нейния имен ден. имам и още сънища. не ме карай да ги разказвам.

    от вчера се чудя как да го кажа. за това и днес не ми понесе бг радио. човекът, който го няма, съм виждала веднъж или два пъти. но неговата половинка познавам от много време. знам от собствен опит за съжаление, че никакви приказки на този свят не могат да помогнат. колкото и банално да звучи, само времето лекува. животът продължава. въпросът, който неизменно си задаваме в такива моменти е ЗАЩО?????? защо по дяволите аз оставам жив, а другият не? какво по-добро съм направил? отговор? НИЩО! нищо не си направил по-добре, но и нищо по-зле. решение, което не е било взето нито от теб, нито от него. защо един се разболява, защо някой се радва, защо друг плаче, защо някой се жени, защо друг осакатява, защо някой си отива, а друг не, защо няма нещо като непълнолетност за смърт? няма.

    извод: бъди себе си. разплачи се. дай воля на това, което чувстваш. но не само сега. събуди се утре сутрин и кажи на човека до себе си, че го обичаш. ако не можеш да му го кажеш го изгони. намери истината. намери хората, които ще ти я дадат. радвай се на деня, поздрави слънцето сутринта и му кажи лека нощ вечерта. работата ти не е най-важното. нервите с енергото/тъпите комшии/смотаните съседи/ВиК-то/сервитьорката от кафето/или който и да е пореден са излишни. запази ги за момента, когато ще ти потрябват да издържиш неизброимите въпроси на хлапето си. блъскай и бъхтай, но така, че да можеш вечерта да се прибереш и да имаш време и сили за добра дума.

    ако ти е натежало от това, съжалявам. ако наистина ти е натежало не е трябвало да го четеш до край.

  • 23Sep

    през септември. дааа, ако ти прави впечатление оправих линковете към други блогове. ако трябва да сме честни, това е, което чета. е, има и още няколко немски, но тях по-нататък. да се надяваме, че няма засегнати. могат да бъдат двама или трима. първият е някой, който вече няма блог, но оставям линк към старото място. да се надяваме, че ще се престраши, защото липсва. вторият е някой, който не знам дали определя мястото си точно като блог, но аз поне така го разбирам. въпрос на лично мнение казало кучето и си…….. такааа, а третият е някой, когото махнах. съжалявам, но така се получи вече с времето. толкоз от мен. отивам да зубкам пак.

  • 22Sep

    си мислех… да, ама не. днес реших да си пусна някакво българско радио. както се досещаш тях ги “ловя” само през интернет. преди доста време Емо ми препоръча предавател.ком. е, така и не успях да се преборя с мрежата и отново зациклих на бг радио. просто никое от другите радиа не иска да тръгва. няма лошо, викам си, отдавна не съм слушала само българска музика, сега ми се е паднало. и като се занизват една след друга – две праскови и две череши, не си отивай, не ме напускай, ще се скъсам от рев, не ми обещавай за утре, друг път, без цветя, панелни комплекси, близо до сълзите ми, половин любов, искам още, но думите са дим… и се зарежда депресията, направо мамата си трака. та се сетих за миналото лято. бяхме с един приятел в един клуб в софия и започнаха да пускат едно след друго парчета на разни бългаски рокери, но от онези – по-старите. пак така – стари момчета, когато рокендролът беше млад… ще кажеш, че са 100-годишни юбиляри. кофти явление това българската музика. номер едно обаче са женските групи – мълчиш, потъваш в мрак, мойте кафеви очи, с черни кръгове под тях, айде гледай си работата, че ми писна да те слушам….
    не, не, не, не мога така…

    п.с. обаче се посмях на откъсите от филми, които пускат. “първо щяхме да пеем в еди-къде-си, после в какво беше… амбасадор, а сега??? аз съм помъкнала три куфара рокли. -ааа, вече са два. -оле стига бе, не ми напомняй, оле, ужас”

  • 20Sep

    снощи седях и четях един доста смешен блог (смятам го за голяма измислица на въпросния човек) – това ме навежда на мисълта, че е крайно време да си оправя карето с препоръчителни блогове… уф, аз пак се отплеснах. става въпрос, че намерих ТОВА и от сега нататък можете да виждате нещо като статистика ТУК. на мен ми харесва.

    голямо благодаря на Владо

    Permalink Filed under: General 1 Comment
  • 17Sep

    е това не го бях виждала още – ЛИНК – на раздел Arten der Integration последното изречение….. тъпо

  • 17Sep

    вземи си малко свободно време, спри да мислиш за ежедневните си проблеми, които утре дори няма да си спомняш, изключи всичко и ЧЕТИ

    какво ли щеше да бъде ако имаше повече такива хора?

  • 15Sep

    светлата дата за българските деца. необходими пособия за по-малките – нова раничка, тетрадки, моливи, флумастери и химикалки прилежно наредени в предвиденото за тези случаи несесерче. линийки и други пособия по желание, но може да се набавят и чак след изричното искане на учителите. за първия учебен ден е необходим и букет – по възможност евтин, но такъв, че да прави впечатление от 100 километра и бедното дете да се скрива зад него толкова много, че да е на ръба да падне при срещата си с който и да е бордюр. естествено са нужни и нови дрешки. строени в двора, след това биват заведени до класните стаи. в първите години на този ден е задължително и присъствието на мама, баба, по-рядко някой заблуден татко, или други роднини, които са били под ръка. може би сега малко се е променило времето и има модерни родители, вадещи дигитални фотоапарати и снимащи малките си при всяко, дори неволно, движение. не съм сигурна, но така си го представям. по мое време не беше така. имам само няколко снимки от първите си класове – от празника на буквите, където съм скрита зад коронка с някоя буква, от “великия празник”, когато станах чавдарче (там всички сме еднакви и винаги ми коства усилия да се намеря) и май това е всичкият фото-материал. абе нещо се отплеснах.

    преминаваме към горните класове. какво се е променило? новите дрехи не са чак задължителни, нали родителите ти вече не ходят с теб по магазините – така че каквото си си купил и когато и да е било това. може би някои от женките са по-наконтени. букетите са се превърнали в екзотично допълнение, което се мярка само тук таме. чанти почти липсват, като изключим тези на момичетата, но те пък се водят нещо като аксесоар, така че… за тетрадки няма смисъл да споменавам, нали? първата ви среща на класа не е в двора на училището, а в кафенето до него. набързо са разменени информации за това кой-къде-с-кого-кога е бил. подробностите се оставят за по-малък кръг хора и за по-късен момент – цяла учебна година е пред вас. отивате в двора – цъкате с език, псувате под сурдинка или се нахилвате като зелки според зависи какво е дошло на акъла на вашите учители и как са си поделили те класовете. ако има нов учител – трябва да се разбере родословното му дърво до 20то коляно, да не би някъде в предишни животи е бил инквизитор или да е хвърлял живи хора на лъвовете. ако това не се потвърди всичко е наред. учебната година вече е факт, не можете да избягате. и така до към края на юни, а ако сте абитуриенти – до малко по-рано.

    и все пак не е толкова страшно. това ми е седмият 15ти септември, на който не ми се налага да отивам на училище. естествено има и години, в които дори не съм се сещала за тази дата. но има години като тази, когато ти става едно мило и драго и искаш ли искаш да се върнеш поне за малко. бъдете сигурни, че след някоя и друга година онези вещици, кукуфелници или тъпанари (както неимоверно всеки ученик е наричал някои от учителите си) ще ви се струват като забавен виц за блондинки. и двойките ще ви се виждат повече от смешни. започнаха да ме избиват носталгични спомени за едни от най-нелюбимите ми учители.

    може би тук е мястото да ги поздравя всички, които някога са имали досег с нас – випуск 1998 на ГХП Св. Св. Кирил и Методий в Пловдив. като например класната ни – г-жа Олга Ангелова, за която искрено се надявам и и го желая да се завърне в училище, защото тя беше основата на много от идеите ни. благодаря. на г-жа Катя Доминова, която е виновна за перфектното ниво на немския ми. благодаря. на г-жа Търкаланова, която беше живият извор на много бисери, но за съжаление (нейно) не можа много да ни запали по математиката, та дори напротив. благодаря. на г-н Атанас Геренски, който трябваше да преподава немски, но си говореше само за политика. благодаря. на г-жа Пенева по химия, която не свикна с това, че учениците носеха смахнати прически и къси поли, тя си има собствен филм жената. благодаря и, че остави голямо петно в дипломата ми. помня от нея само формулата на мравчената киселина и на алкохола. като се замисля, второто може и да не съм го научила в часа по химия. все пак благодаря. не на последно място моите искрени благодарности към г-жа Ани Щерева за най-добрите уроци по немски. има и още много, но тук изброих най-важните като заслуги и (не)заслуги за това, което съм в момента. успешна учебна година на всички от мен.

  • 13Sep

    без да се усетя съм навъртяла годинка в блоговото пространство. да ми е честита. а сякаш беше вчера. и толкова на майтап започната дивотия. учудвам се сама на себе си, че вниманието ми се задържа толкова дълго време на едно нещо. все пак не забравяйте, мили ми анонимни и не чак толкова анонимни читатели, че аз съм просто един близнак. днес съм тук, а утре там. а по-голяма бъркотия от близнашкия мозък няма. идеи, мисли, профучаващи като ИЦЕ-то (ICE).

    та като заговаряме за объркания близнашки мозък, мисля, че моят стигна до едно заключение. искам да се прибирам в българия. по възможност по-бързо. ама колкото се може. всичко сега лежи в ръцете на моите професори. и това е планът, който ще ме крепи в следващите напрегнати месеци. той е следният: завършване, работене до края на визата (до около 2 месеца по-късно) и прибиране с все багаж. не мисля, че има нещо, което да ме задържа в иначе красивия мюнхен. верно, приятели имам и тук. но такива, които ще виждам и иначе. верно, имам обещана работа. но такава, която бих си намерила почти навсякъде (тоест не по специалността). верно, свикнала съм. но съм свикнала и на промени. верно, свикнала съм да ходя само на почивка в българия. но пък съм отраснала там. първи стъпки ще са опресняването на шофьорски умения в българска среда. след това опресняване на английския, който закъса за сметка на немския. и трето – търси работа. този списък ще се допълва спорадично, така че ако ви интересува – дръжте се в течение. е, това от мен. да видим след годинка какво ще е положението.

  • 07Sep

    утре отново ме чака път – този към мюнхен. оказва се, че почти веднага след пристигането ми там ще имам гости – добре са ми дошли. имам да пиша за сватбата, за копривщица… но всичко това в следващите дни, просто времето не стига за нищо. не стига дори за това да си подредиш мислите, какво ли остава за писане.

    поне няколко неща се изясниха с това идване: научих се да отказвам неща, които противоречат на моите вкусове; научих се да се сърдя, когато наистина ме нараняват; обещанията са за това да се спазват (дори и тези, изречени на майтап). имаше и още, но друг път. започва да ми се изяснява хоризонта за това какво ще става след грабването на дипломата, когато и да стане това (най-късно на есен). до тогава ме чакат: зор, пот и труд. търсене. от утре.

  • 02Sep

    последните вечери ме разбиват. не, не си помисляй, че съм се скъсала да ходя по барове и да се напивам. нищо подобно, няма нито една вечер, в която да успях да прекаля с часа или алкохола.
    след вечерта в конюшните, когато бях с ико и сестра ми на концерта на остава последва странен ден. срещнах се с моя колежка от университета в пловдив, която не бях виждала от около четири години. промяната в нея беше изцяло положителна. искрено се зарадвах. а вечерта успя да бие всички вечери до тук. запознах се вече официално с човек, който до сега познавах само виртуално. не, не го свързвай с любовни трепети или някакви подобни. тръпка имаше, но в друг смисъл – гоним се от сума ти време, но не улучваме момент, в който и двете да имаме време. трудно за обясняване. почти невъзможно дори. тя е един страхотен, млад, прям и много слънчев човек. мистерията беше пълна, когато стана на дума и установихме, че сме завършили една и съща гимназия с една година разлика. живели сме в един квартал. май аз съм пропуснала нещо в училище. всъщност не исках да си тръгвам, не можеше да ми се приспи от толкова емоции, но вече ни изгониха и от второто заведение, в което бяхме седнали. беше станало студено, краката ми потръпваха от студ, а как не ми се прибираше.

    та всъщност стигнах до едно – някои неща могат да ти избодат очите, блъскаш се всеки ден в тях, а не виждаш. ти си сляп. време и търпение му е майката. който има очи и проглежда поне от време на време с тях все някога забелязва. е, и малко късмет трябва.

  • 01Sep

    ей на, това си е, когато човек не може да рисува. няма да ми се смеете, некадърник съм, но си го признавам. поне е смешно.

    ТОВА

    а сега направете разликата с прасето на сестра ми:

    ТОВА

    а сега някой да ми каже нещо…