• 31Jan

    днес деня започна под този надслов – какво ли разбирам аз от … тук си поставяш каквото си поискаш.

    като първа задача за деня – да кажа добро утро на чиновниците в студентски визов отдел. и не само това естествено. за кои въпроси може да си сигурен, че ще ти бъдат зададени – няма ли да завършвате вече? пари? здравна застраховка? до кога искате виза? при положение, че знаят до кога са семестрите, при положение, че виждат до къде си стигнал, при положение, че знаят как стои въпроса с парите при всички български студенти (или поне мнозинството) те в крайна сметка задават риторични въпроси. този път не си направих труда (или по скоро не натоварих родителите си) с изкарване на парични гаранции, преводи, легализации и други бюрокрации. показах им собствения си доход, те поискаха само последните няколко фиша от заплати. всичко добре. и до кога искате виза? този въпрос винаги се поставя с тон, който е хем снизходителен, хем строг, едва ли не тя ще ми дава месеци от собствения си живот даром. поне до края на този семестър съм легална. от там нататък – каквото сабя покаже. да се надяваме, че няма да има следваща среща. удоволствието струваше 35 евро – 30 за визата и 5 за снимка, защото моята била несъразмерна. странно нещо беше фотокабинката – излизат 4те снимки, а до тях голям номер и доста ситен текст: “снимката ви е запазена в паметта на кабината, докато не си покажете номера на службата за адресна регистрация и не ви бъде издаден документ за самоличност. тогава снимката ще бъде изтрита. даването на вашите данни на трети лица е забранено от закона за запазване на лични данни….” че аз не си издавам документ за самоличност. пък и никой не го беше еня за тоя номер. никой нищо не каза… сега малко аргументи защо те постъпиха така, защото имам опит във визов отдел и знам какъв проблем са снимките. за българска виза например също трябва да имаш точно определена фотография, на чието описание моята първа от днес не отговаряше. това го знаех, но се правех на ударена. немските ми визи никога не са били със снимка и не са ме заглеждали толкова. сега вече са със снимки. визата е на 2 страници и като са ми затворили паспорта се е лепнал един печат точно на физиономията ми. не знам дали и майка ми ще ме познае… ние като правихме визите в консулството беше цяло изкуство да ги лепиш, да не се размазват при печатането, снимката да е ясна…. и още един куп изисквания. стигнах до извода, че откак са си сложили кабина в самото учреждение пращат всеки там, все пак по 5 евро на човек – ехаа, на ден минават едно поне 100-200 човека. после те слагат в някакъв регистър – на 31. януари Д.Д. си е вадила виза, била е леко рошава и с кръгове под очите, прикрити поне малко от отражение в очилата, които междувременно са други. ами чиновници, какво да ги правиш.

    останалите глупости остават за следващ пост, че тоя и без това стана дълъг.

  • 28Jan

    тогава целунах

    розов храст

    ме одра

  • 28Jan

    от кога я мисля тази тема да я избложа. онзи ден пак ми напомниха за нея – докато скайпвах съквартиранта ми се закашля в коридора. естествено това беше дочуто веднага онлайн и бях запитана дали съм сама. да, в стаята си съм сама по принцип. но общежитие означава едно голямо семейство. винаги знаеш как са съседите, какво точно правят. звукове, но без гледки. а колко бързо се разпространяват клюките ти е бедна фантазията. докато някой пръдне и всички вече знаят. а да кажеш, че ни е стар строеж общежитието, не, не е. но стените са тънички, само от стъкло дето не са. свикваш с музикалните вкусове на съседните стаи, напасвате се като време на ставане и кой кога може да се разхлопа. не е приятно да правиш забележки, защото иначе се превръщаш в особняк. а и все пак ако си толкова капризен – ами отиди на квартира. малко по-скъпо е, но няма да има кой да ти пречи.

    в старото ми общежитие беше още по-трагично. стаите бяха по-малки, а стените като от велпапе. естествено не можеш да научиш всички да не си тряскат вратите и да не си влачат краката по коридора. и така си набавяш врагове. като моя комшийка, на която просто казах да си купи нови чехли, защото тези бяха от дървена пластмаса (почти като налъми) и с всяка нейна стъпка в коридора забиваше по един пирон в още несъбудилата се моя изнежена главица. дори и купих аз едни, но не посмях да и ги подаря. е, понякога не съм чак толкова лоша. там беше странна работа – на всеки етаж коридорите са разделени – мъжки и женски. вечер наставаше едно умалено копие на преселението на народите – по пижами по етажите и се отива при половинката. на някои двойки не беше препоръчително да си комшия. изработваш си следната стратегия – като видиш, че двойката се уединява в стаята си плюеш на петите и излизаш. къде ще ходиш си е твоя работа, но гледай да не се прибираш навреме. ако обаче трябва да седиш и да учиш например, тогава тежко ти и горко. така се научих какво е то тапи за уши и има ли то почва у нас.

    аз пък взех много черно да го описвам. не е чак така. има и веселите страни. като например един декември преди около 3 години. някъде към 5-6 сутринта трябваше да ме вземат мои приятели от страсбург с тяхната кола и да отпрашим към българия. естествено цял ден се бях мотала и багажа беше изваден на леглото, но не и прибран в куфара. минах през кухнята (обща за няколко стаи) и в нея самотно се моташе мой комшия и се мъчеше да умори една бутилка вино. занесох една отворена и аз. и като му заседнахме… едни познати ми бяха подарили и една бутилка за родителите ми – от специален район във франция, не знам си каква реколта. реших, че може и да се счупи бутилката в багажа, та и нея я започнахме. и някъде към 3 ми звъни телефона и ми се съобщава, че са на 40 км от мюнхен. това означава около половин час до нас (точно до нас е един от изходите на магистралата). успях за това време да се изкъпя и да напъхам всичко в куфара. добре, че останалите пътници искаха да пият кафе, та се съвзех и аз. другите хубави неща са все такива спонтанни – китарени вечери, готвене с някой, пийване с друг… няма лошо да станеш семейство със стотина и повече човека :)

  • 27Jan

    толкова нови неща, а да нямам време и възможност да ги напиша.

    1-во да изкажа благодарности към ико, който направи възможно за мен използването на wordpress 2.0. същият този ико е виновен за новата дрешка на блога. тези дни и двамата не бяхме съвсем онлайн, поради преместване при сребрин. благодарности и на него за това, че е добра душа и ни приютява.

    2-ро да споделя за нов блогър. това е софия, която до момента се подвизаваше като читател, но явно чукча не само читател, ами и писател. добре дошла, изроде! но не очаквай коментарите ми да са на английски. него само мога да го чета и малко понаговорвам.

    3-то май няма да има. ще я караме без десерт. 3-тото се е превърнало в лукс за затворник като мен – по цял ден в къщи, зубър и половина ще взема да стана.

  • 23Jan

    първо да се оплача, че ми писна от спамъри. некакви покери, енларджмънти, хапчета, мамата си трака. някой ако има идея как да ги спра няма да е лошо.

    и ето че за година и нещо блогърски опит ми се случи и на мен да ме обидят. онлайн, анонимно! ТУК! няма да го изтрия този коментар, противно на всяка здрава логика. но с удоволствие бих му казала някои неща:

    v bloga ti niama nikva logika, da ne kaja che e lishen ot vsichko
    zabavno.
    ми тогава защо го четеш по дяволите? аз чета неща, които са ми интересни. ако искаш забавни работи – прехвърли се в дир.бг на вицовете (ако са ти смешни). още по-забавна е българската преса. чети и се весели де, какво си губиш времето с мен.

    moje bi vsushnost e zaduljitelno da prestanesh da zanimavash
    naroda s gluposti, a vmesto tova da napishesh neshto stoinostno.
    задължителни неща няма. това не е твоето дворче, където можеш да разделяш и владееш (ако изобщо имаш такова). да напиша нещо стойностно? ми нали не съм забавна, не съм логична, занимавам с глупости… явно не ги мога тия “стойностните” неща.

    Kato
    opravdanie za teb shte napisha che veselite neshta ne se sluchvat na koi i
    da e.
    така е. особено теб като те гледам и се убеждавам в това ти твърдение. не е нужно да ме оправдаваш. аз не се чувствам виновна за нищо. а колко ми е весело не те засяга.

    Plus tova si pleshiva. е тук вече ме разбиваш. твоята стана малко като онзи скеч от улицата – едното няма нищо общо с другото камионче на детето, дето му го купих за нова година…

    сега, като първо може да се научиш да пишеш на кирилица. съвсем приятелски те съветвам. и като те нападне това ти настроение да плюеш наляво и надясно – седни и пиши, но на някое си твое местенце. щото си досаден. и чак анонимен не можеш да останеш. биг брадър ис уотчин ю!

  • 22Jan

    бързам да споделя преди през емоцията да е преминала поредната нощ. нощта, която притъпява доста чувства…

    как започна денят? съвсем нормално – събуждане с новини по радиото, някъде хората ги затрупвал сняг. обърнах се на другата страна и се завих през глава с пухената си завивка (пухена, но не от сняг). въпреки това чувах все още новините и реших вече да ставам. кафе. учене. кафе. разговори. и какво се случва в една обикновена (за момента такава) събота? нищо. домакински задължения и това си е. вечерта е резервирана. първа спирка – разговор. втора спирка – концерт на остава в ресторант рила в мюнхен. първата спирка е страхотна. усещам се, че говоря много, но не мога да спра. рецитиране на плановете ми за годината – изпити тук и там, идване в българия в този и онзи месец. темата се сменя. и така до края на разговора, когато нещо ми изпада между приказките. може би нарочно, а може и не съвсем. не усетих, но беше искрено. затварям и си обличам якето. тръгваме! точно навреме за втората резервация. направо ме хвана яд, че не знам повече текстове на песните им… купон до дупка и много танци. остава са готини типове, които знаят как да направят една вечер страхотна. още първия път, когато ги видях в конюшните ме впечатлиха. тогава седях на стълбите, беше горещо, отпивах хладна биричка и ми действаха леко депресивно, но толкова леко депресивно, че чак ти става кеф. сега бяха просто готини. не ми се описва, защото се губи някак си на думи. автографи и допиване на биричка. вън започва да вали сняг. ние с ася се провираме между снежинките и стигаме до колата. тръгваме с музика. ю2! съвсем случайно. и текстовете са това, което само може да ме зареди до степен такава, че да се прибера и да седна да пиша. ето го и този, който най ми се наби в главата:

    In a little while surely you’ll be mine
    In a little while I’ll be there
    In a little while this hurt will hurt no more
    I’ll be home, love
    When the night takes a deep breath and the daylight has no air
    If I crawl, if I come crawling home will you be there

    липсваш ми.

  • 20Jan

    тук ще стане въпрос за колеги. колеги и отношение като общо понятие. или поне това, което аз съм забелязала до момента. изключвам случая, когато работиш сам, а не в екип. там опитът ми е почти нулев. може да се направят няколко груби разделения на екипите – изцяло женски отбор, изцяло мъжки, смесен. ако искаш може и по възраст да разделяш. както искаш ги дели, имам опит с всяка възраст и всяка процентуална зависимост мъже-жени.

    започвам от най-лошия вариант (поне за мен беше такъв). това е женският тийм. възрастта им беше между 30 и 35. със стабилно образование, добре изглеждащи и определено успяващи. фирмата не искам да назовавам, но ще кажа, че е огромен концерн с добро име. до тук добре. харесаха ме на интервюто и веднага ми казаха, че ме назначават. радост в къщи. още на втория ден едното чудовище си показа рогата. туркиня с мнение, че българите мразим турците. тя беше дори на по-ниско стъпало от мен (студентски договор). подмолността на една жена няма граници. те стояха на съседни маси и си пишеха една на друга мейли, вместо да обсъждат тет-а-тет. не можеш да си представиш за каква завист и какви глупави приказки става въпрос, когато някоя от нас получеше цветя в офиса. зад гърба – хм, че аз не я намирам за толкова атрактивна, кой ли и изпраща цветя. когато въпросната дама влезе има възклицания – лелеее, колко са красиви, от кой ли са… извод: не можеш да разчиташ на искреност за каквото и да става въпрос. комуникацията куца, даже патерици не помагат. като изключим двете, които водеха целият отдел, другите си бяха чиста баластра. запълване на бройки и места.

    втори вариант – смесен тийм, като полове и като възраст. тук разнообразието е пълно – от 20-годишни до 60-и-повече, намиращи се пред пенсия. отново не искам да споменавам фирмата. беше нещо между редакция и връзки с обществеността. може би защото работата беше интересна и динамична, но нямахме големи проблеми един с друг. единствено тази, която щеше скоро да се пенсионира беше задно колело (хехе, този път го казах правилно). не носеше на майтапи и по-разпуснато поведение. когато тя се пенсионира нещата се уталожиха и повече забележки нямаше. работата вървеше дори по-добре. извод: колкото и да не ти се вярва един закостенял мозък (почти) е невъзможно да работи рамо до рамо с млади хора. тя си имаше своите представи и нищо на този свят не можеше да я убеди, че греши ДОРИ и тя от време на време.

    трети вариант: мъжкият отбор. фирмата, в която работя и до момента в началото си беше един откровено мъжки отбор. бяхме всичко на всичко 3 жени, като имаше много дни, в които само една от нас е в офиса. трябваше да установя, че и това не е оптимален вариант. като жена в мъжки екип трябва понякога да си доста дебелокож(а) и да оставяш понякога нещата да минават покрай ушите ти. задължително е поне от време на време да пускаш някой циничен момент в приказките си, определено е позволено (понякога дори препоръчително) да изпсуваш, вместо да започнеш да мрънкаш. и не, не ти говоря за хамалска работа на гарата, както може да се досетиш. извод: аз може да съм мъжко момиче, ама това ми дойде тогава една идея в повече. добре, че порастнахме и сега сме добра мешавица.

    четвърти: това е същата фирма, но вече порастнала с около 40 и повече човека. идеалното работно място. имах удоволствието да съм очевидец на растежа и да разбера доста от критериите. горна граница на възрастта е 35-37 години. вярно е, че имаше и доста кандидати в по-напреднала възраст, които по нищо не отстъпваха на по-младите, но от пръв поглед им личеше, че няма да има сработване. много е важно освен по работни въпроси да можеш да завържеш и друг разговор. дори в немска работна обстановка, където е тема табу да започнеш в работата да говориш на лични теми. твоята лична сфера си е твоя и НИКОЙ НИКОГА няма по собствена инициатива да започне да разпитва. друг плюс е интернационалността ни. имаме си каквото си поискаш – започваш от индийката, минаваш през африка, азия, балканите естествено, останали части от източна и не толкова източна европа и всеки край на германия. красота. извод: подборът си казва думата. трябва да имаш чувство за тези неща.

    два незавтарящи опита (това са двете места, на които съм доволна, че съм била, но с неудоволствие бих повторила). имат едно общо нещо – държавна работа. едната българска, а другата немска целодневна държавна работа. индивидите и в двете си приличат като две капки сълза. само с 2 прекрасни (в истинския смисъл) изключения в българската служба. недоволство, рязкост, “претовареност”. там всички толкова работят (по собствено мнение), че не знам на горките как им остава време да дишат. обаче става 5 часа следобед и докато се огледаш няма никой. наречи ги чиновници и ги остави на мира.

    и все пак всичко е относително. има жени, които не работят като жени, има и мъже, които на работа не са мъже. има млади и стари, които са точно обратното на това, което изглеждат. късмет…

  • 17Jan

    честит имен ден на всички антоновци, антонии, андоновци и други разновидности. а, да, и да не забравяме за адашите ми! да ви е живо и здраво името, пожелавам ви “късмет, успех и здраве”. е, и много много любов (че без нея за къде сме тръгнали). добре да отпразнувате, пък макар и в началото на седмицата.

    а ето как стигам до значението на името си:

    ДОНКА – женска форма на Дончо. => ДОНЧО – форма на Андон. => АНДОН – форма на Антон. Андоновците празнуват на Антоновден: 17 януари. => АНТОН – цвете (от гръцкото antho (????)). Св. Антоний е отшелникът, който създава първия манастир, a Антоновден е на 17 януари. инфото е от ТУК.

    в резултат на тези уравнения се оказва, че със сестра ми се казваме еднакво… хех, близнаци, какво да ги правиш. ами да взема да празнувам и на цветница. ето това е то, като си търси поводи човек винаги ще си ги намери. особено за хубави неща.

  • 14Jan

    в последните дни съм почти в цялото си свободно и не дотам свободно време в интернетни разговори. вчера дори се сдобих (поне за няколко дни) с уебкамера, която ми струваше малко майтапи от страна на колегите ми. е, едно от най-съществените неща при тези разговори липсва – няма физически контакт. колкото и близо да ти се струва някой в един момент се сещаш, че говориш на един микрофон и е по-лошо от телефонен разговор, защото не завършвате с думите – ок, до после в Х часа, когато ще се видим… става ти малко тъжно, но нямаш друг избор. а поради липсата на физическа близост се получават дупки в разговорите. няма го усещането дали си интересен, не можеш да видиш очите на човека отсреща и да разбереш дали усеща емоцията от това, което разказваш. но този, който е измислил безплатното интернет-телефониране трябва да бъде позлатен. поне!!! (а може би междувременно е)

    смешка от един от разговорите ми в писмена форма: нарекох човека отсреща лайно, а той ми отвърна с тъпа патка. всичко в кръга на шегата естествено, защото сме прекалено добри приятели, за да се обидим от тези неща. но айде да не казвам кой е това, че може да му излезе име на грубиянин голям.

  • 12Jan

    успях да сложа малко снимки онлайн – ТУК – първият албум – зима 05-06 е най-актуалният. има събрани всички важни моменти от зимата на куп. жалко, че не мога да оставя някое и друго видео онлайн…

  • 11Jan

    като казах отпуска, та три недели. че и повече дори. и блогово излезнах в почивка даже. от вчера на това разпускане му се сложи край. починах си така добре и се заредих с толкова положителни мисли, че ми идва да подскачам наоколо. е, да де, не съвсем. но да започнем по реда на нещата.

    както и бях планувала между коледа и нова година успях да се видя с най-много хора и да изговоря най-много приказки. като се започне от клюкини, та до най-сериозните неща. успях да уважа ико и на имения и на рождения му ден. бяха весели първи вечери в петънце. и после като се заредиха празниците нямаше край. преди нова година успяхме да се разпишем на караоке в мармалад. малка спретната компания, не до късно, но попяхме от сърце. толкова ми хареса, че реших и следващата сряда да съм там. между двете сряди се падна и нова година. по пижами, заповяда бай танас и така и сторихме. и като се почна едно дърпане на късмети, мамата си трака. като първо ми се падна “най-добрият мъж в живота” (ихааа, а дано), после новата кола (казах на баща ми, че му я вземам), успешна кариера (това не ми се върза със следващите, които изтеглих у наско и илина – сватба, бебе, кола и пак сватба). и дойде срядата след нова година. отново караоке, но с по-голяма компания и неочаквани събития. неочаквани да се свързва в случая само с хубави работи. хубави, ама от най-хубавите. в последните ми четири дни в българия се наслаждавах до край на тези моменти – безкрайни разговори, кафета, обеди и вечери. и на 25 години успях да изживея една тръпка, която не ми се беше случвала никога още. но това вече навлиза в личните неща.

    прибрах се на студено в мюнхен и няколко часа след кацането вече бях на работа. на първия ден още успях да свърша един куп много важни неща. сега остава и сметките да си платя и всичко тук ще остане по старо му – без пари, без време, натоварване. а ако превъртя нещо, ще взема да си дойда пак. до тогава ще има само телефон.

    p.s. сега блогването ще е редовно. без такива дълги прекъсвания.

    p.s.2 май пропуснах нещо, но не знам какво беше. ще се сетя и ще информирам