• 29Apr

    както и да го гледаш 2 седмици за мен са прекалено кратко време за престой в българия. не стигат за нищо, само се разбиваш. но понякога няма друг начин. работата, къщата, децата (упс, без последното) – задълженията те викат другаде и няма повече почивка. какво да говорим за случаи на едноседмичен престой. няма смисъл направо, но понякога е нужно.

    Полетът към България беше белязан от нови запознанства и срещи с приятни хора, които виждам рядко в Мюнхен. Резултат от тези запознанства беше веднага покана за купон. Тази вечер съм там. Първите дни са (винаги) безметежни. Не усещаш срещите, минават сякаш покрай теб. Пълно е с толкова емоции, че не можеш да канализираш нищо. Но усещаш. Че си жив. Празниците са истински семейни сбирки. Понякога с неприятни намеци, но е нужно човек да е артист. И въпреки това им се наслаждавам. Седмицата между Цветница и Великден минава. Нови неща не се случват. Всъщност има нещо ново – забиват ми жестоко нож в гърба, без да успея да разбера дори причината. Което боли. Обясни де, две-три думи са напълно достатъчни. Но няма разбиране. Караоке със стари приятели и познати, което се превръща едновременно в страхотна и страховита вечер. Прибирам се и намирам време да остана сама със себе си. В следващите дни изобилстват срещи с приятели. Дори с такива, които в последно време са били достатъчно несериозни и не съм ги виждала от около година (почти де, не се засягай сега). Великден минава хем между другото, хем задира като стърчаща броня. Аз продължавам да чакам разговори. И те идват, когато поемам инициативата. Ден и половина в София, пълни с най-шарените срещи. Учудващи, емоционални, разтърсващи… човешки. Май последното беше най-точно. Лейдис енд джентълмен, на вашето внимание – Антония и Антони. Страхотни нови запознанства. Към тях прибавяме и срещата на другия ден с мой евентуален бъдещ работодател и картинката става още по-слънчева. Помрачава се от последвалата я вечер отново на караоке. Търся песен, която няма общо със ситуацията и изпявам точно такава в крайна сметка (без да се усетя). В момента, в който оставям микрофона някой си тръгва. Може би завинаги. Мюнхен е започнал да ми липсва и тръгването ми не е белязано от носталгия (за първи път от много време насам). От първата вечер имам чувството, че не съм си тръгвала изобщо. Готин концерт и ме носят на ръце :) буквално и преносно. Малко обобщение: имам страхотни приятели! За което благодаря!

  • 24Apr

    за всички момичета с разбити сърца, незагубили детското и красиво наивното в себе си. за всички мацки, които не си спестяват нито една дума (та била тя и доста мръснишка). за всички момичета, които искат да пораснат. за всички жени, не само за тези на прага на 30те. а също така и за онези момченца и псевдо-мъже, наречени много нежно от моя приятелка “емоционални ебатели” (айдее, почнаха да падат нецензурни думички и в моя блог). ТУК е книжката.

    ваня щерева

    не знаех коя е ваня щерева преди това. не съм чула още нито една от песните и. добре е понякога човек да започне на чисто и без предразсъдъци, а не както са започнали много от хората, когато става въпрос за нейната книга. пък е не само, мисля си сега.

  • 22Apr

    пожелавам ви много весел празник. бъдете там, където искате да бъдете. бъдете с тези, с които бихте искали да бъдете. пък било то и само виртуално или само в мислите ви.

  • 19Apr

    препоръчвам едно павилионче в пловдив. намира се на спирката на тунела откъм чифте баня – там до бялата къща. то е от онези павилиончета, където можеш да си купиш цигари, алкохол, дъвки и най-различни дреболии. ценното там е продавачката. и хем я бях запомнила покрай нова година – носеше нещо бляскаво в косата си и пожелаваше много сърдечно успешна нова година на познати и непознати. но вчера на излизане минах от там за цигари и съвсем бях изключила, че тя е от най-сърдечните хора и поздравява винаги, за разлика от повечето продавачки, които те гледат странно и не отговарят на поздрава “добър ден”. след като смъкнах само една от слушалките си и изстрелях какви цигари искам ме коригираха – ами добър ден. и тя се усмихна толкова естествено, че ми идваше да се отвори земята и да потъна поне 2-3 слоя по-надолу. поздравих и се извиних. давам и после парите, а тя – ех, деца, от къде тия едри пари ги вадите днес? а аз верно като хлапе – гордо – ами от тате! тя се засмя от сърце, пожела ми весели празници и да ми е жив и здрав таткото. е, как да не му стане готино на човек. само при нея ще ходя вече. и без това на път за петънце все от там минавам.

    на ико – голямо извинявай, че не спазих моята част от сделката, но видя в какви настроения се мотам…

    а днес слизам от колата на спирката да взема някой и друг вестник. има будка от онези от едно време, а до нея от малко по-модерните павилиони за вестници. будката е затворена, решетките дръпнати и виси един катинар. само бегло хвърлих поглед на нещата по стъклата и и се сетих за тези будки от едно време. какво ли нямаше в тях. освен оскъдната преса, която се продаваше в онези години имаше и детски играчки, дъвки (то само едни имаше де) и какви ли не шаренийки. и ножичка и химикалка можеше да си купи човек от там. но също и лакомства и вестници. беше много добре ако родителите ти имат позната, която работи в такъв реп (верно, че така се казваше) за да може тя да ти оставя по някой брой пиф, дъга или весьолъйе картинки. малее, как го написах, само аз ще си го разбера май.

  • 13Apr

    парче открих. още преди доста време, но сега му се наслаждавам с пълна сила. от едната страна съм последна стая, а от другата никой още не се е нанесъл. идеално за среднощни, ранни сутрешни (като тръгвам за работа) и изобщо по всяко време (стига да съм си в къщи) надувания на музиката. както вече споменах няколко дни изкарах на дивоушънъл на ДМ. дейв е уникален, но не толкова колкото боно (айде сега избодете ми очите). обаче парчето, което ме разцепва е ласт лигал дръг на корн. ако някой го иска – да каже.

    така е, твърдата музика понякога спасява положението. а положението е стресово. въпреки, че днес си предадох завършения проект. въпреки, че след ден и малко летя. въпреки, че още не съм получила писмо. въпреки, че куфарът седи на средата на стаята празен! лека нощ.

  • 11Apr

    в последните дни само чаках кой още ще хвърли нещо по мен. и тази случайната май беше най-смела и хвърли голям камък вече. в момента съм леко бясна от твърденията ви. това, че живея в чужбина мисля, че си е единствено и само мой проблем. това, че съм на мнение, че не е нормално да взривиш дома на журналист в 21 век явно много ви ядоса всички. така и не разбрах от къде погрешното тълкуване. всички вие – независимо от това къде се намирате – пускате поне от време на време някоя попръжня по адрес на родината. айде, не ми се правете на светци (особено случайната “кукличка”). и едно малко уточнение – погнуса и омерзение НЯМАШЕ в този пост. това беше разочарование. само да ви изброя миличката как ме е описала: нафукана, енергична, тъпа патка, твърде специална!

    мислех си да ти се занимая с простотията, която си изляла, но е под моето ниво. не знам за евнусите и невротичките, но аз не виждам нищо лошо в това да си пожелая чисти улици и социален ред. както и действаща социална държава. както и малко по-кадърни политици. както и повече възможности за приятелите ми и семейството ми, които са там. а, ти случайна, си живей здравословно. и само да ти кажа – винаги съм била българка и ЩЕ остана такава.

  • 11Apr

    скараха ми се да съм спирала да повръщам. спокойно – нито съм се обезводнила както си помисли jak, нито пък толкова съм се юрнала да отговарям на коментарите. не ми говори, че съм една от всички. в крайна сметка съм смърдящо нормален човек, както се казва в немския език (щинкнормал) – също като теб имам слабости, имам силности и други -сти… правя глупости, умности, разновидности.

    петя иска да разкажа за какво най нямам търпение сега – само 2-3 дни преди прибирането си в българия. ами много са нещата. на първо място – нетърпение дали ще се състои една среща, която чакам от 8ми януари насам. както знаете всички – поради изпити и други нерви нямах възможност да се прибера междувременно в българия. сега ще видим дали ще има среща или приказката си е била просто приказка. на второ място – размисли за друга среща, която е вече от професионално естество. има вероятност да отида на интервю за работа, което е важно за мен. и е работа, която винаги съм искала да имам. напрежението е голямо. документите бяха пуснати още докато учех за изпитите. ще видим. инфо ще има в момента, в който и аз знам нещо по-точно от това, което вие четете в момента. иначе се радвам на много неща. например – на срещата със сестра ми. това е винаги страхотен момент. уникална е и първата вечер в къщи – безкрайните разговори – все едно не сте се чували през вечер в скайп. страхотно е да видиш приятелите си. прегръщаш на куп и имаш чувството, че вчера сте се разделили, а то не било вчера все пак. объркано, но много красиво объркано. нямам търпение да празнувам великден за първи път от около 5 години насам в семейна среда. събираме се при баба и дядо цялата рода – леля и калеко, братовчедка ми със семейството си – вече горда 4ка на брой, братовчед ми с неговото – 3ма, ние сме за сега 4ма, няма добавки – мама, тате, сестра ми и аз. но като заговорим за семейните работи и се сещам, че все ми говорят, че съм следващата за женене – сестра ми е най-малката. е, тогава разговорите избиват в друга посока. само този, който не прекарва толкова време далече от семейството си не знае какво означават семейните срещи. и колко всъщност е хубаво да видиш всички на куп. та ей такива мисли ме занимават през последните ми работни дни, в които се опитват да ме довършат със стрес във висша форма. аз обаче не се давам. днес имах наглостта да си тръгна в 6 от работа и ми се каза – ех, тази източна европа, този комунизъм ви научи да си ходите в 5 от работа… аз отговорих – ами не знам, ама първо, че е 6 часа, второ – комунизмът никога не започваше в 7 и половина както започвам аз :) .

    в събота – депеш мод парти в петното!!!! и без това се дрогирам в последните дни със стахотното им ДВД дивоушънъл. УНИКАЛНОООО!!! кондемнейшън, уолкинг ин май шуз… кърти яко! (нали знаеш колко бях разочарована, когато им отидох на концерта 2001???? е това няма нищо общо с тогава. абсолютно красиво. смяташ следното равенство – ДМ+ антон корбин= невероятност) поздрав с кондемнейшън, много любимо парче още от едни тийнейджърски години. а бяхме млади!

    П.С. я помогнете малко. ико  я сложи така хава наречена спойлер хак, че да мога да блогвам двуезично. тази идея я откраднах от антония с тоя спойлер хак. еми всичко добре, активирано е чудото му с чудо, ама нещо не загрявам. хелп, ай нийд самбади…

  • 07Apr

    повръща ми се рано сутринта докато чета новините по българските вестници. не знам дали и на вас така ви става, но на мен определено ми призлява. истински! не ми се коментира даже ситуацията. не ми се говори за това. не ми се четат повече български вестници. не искам да знам нищо повече за скапаната българска действителност. в такива моменти наистина може да се замисли човек къде иска да прекара живота си. а когато имаш възможност да избираш става още по-неприятно онова чувство в корема ти. не искам да мразя българия, не искам да е грозно, искам – по детски наивно казано – и моята държава да е хубава. ама не е. както и да се опитваме да се залъжем. не е, щом все още се гърми по журналисти. не е, щом имаме толкова смотано правителство, което не знаело разбираш ли какви поправки на кои закони са нужни. не е, защото все още с пари можеш да направиш всичко, а без тях – почти нищо. и не ми излизай с приказката – ама това по цял свят го има. не е вярна, както и да го завъртиш, не е вярна. тъжно ми е. реве ми се направо. има ли смисъл?

  • 06Apr

    има една песен на васил найденов – телефон все ни свързва, телефон все ни дели…. ами за мен и двете ситуации са пасващи. телефонът ме дели от един специален човек. телефонът обаче ме свързва с много други хора. и днес беше такъв телефонен ден. нещо се бях сбъркала тотално и денят започна със събуждане в 5 и отиване на работа в 6, защото не знаех какво да правя освен да работя. сбръчкана се прибрах към 8 (но вече вечерта). имах непрочетени мейлове, неотговорени повиквания… оправих малко стаята и седнах на компютъра. и се започна. разговор с компанията в пловдив по скайп. разговор с нашите. обаждания на двете маи. успях да ги чуя след дълго прекъсване на връзката. само светльо нещо не вдигаше, но още не знаех, че и него ще успея да чуя по-късно. дрънкане по кю-то беше довършено обаче от истински женски разговор. мне, май не беше само женски. и професионално малко го избихме. хм, сега се чудя – май към час поговорихме. вярно беше твърдението, че ще се харесаме с петя. и понеже един час женски клюки не са достатъчни продължихме отново в кю-то с още повече пикантерия. треперете, мъже! две политоложки обсъдиха международното положение. и чак след това разбрах кой ще има бебе през есента. ами честито на стайо и детелина! размазващ ден, както и да го погледнеш. обаче ми обещаха шоколад на възглавницата. да се замислям ли или да се местя в нова квартира 😉 я кажете сега, струва ли си шоколада всяка сутрин или не???

    най-далечно разстояние е туй, което ни дели оооооо, ляляляйляйляй …. хм, винцето си каза думата. лека нощ

  • 06Apr

    браво, ники, браво, газдов! чети ТУК, че утре няма да можеш да го четеш вече.

  • 05Apr

    покрай този пост на антония се замислих за много неща. неща, които са ми минали през главата, някои от тях са се опитали да ме смажат, други ми помогнаха да разбера какво искам. антония всъщност беше тръгнала от френския закон и протестите, но премина някак в обвинения срещу бездействащите според нея хора. естествено, че не изключвам тези случаи, знам много добре, че ги има. но ми прозвуча много генерално. мисля, че сега му е момента да разкажа как се разви въпросът с работата при мен. просто като пример от “другата” страна, където нещата не стават ей така и където късмет беше рядко срещано понятие (не казвам, че при теб е било само късмет, не ме разбирай погрешно). това май ще става дълъг пост…

    учих един семестър само в българия. понеже следването там си е като целодневна детска градина ти остава малко време за работа. ок, слагаш ме в графа “лигли” – не ми беше нужно да работя, но пък исках например да си изкарвам парите за бензина на колата сама. сервитьорка се изключваше поради забрана на родителското тяло. намерих си работа към мерцедес-българия – харесахме се на 3 поредни интервюта. въпросът беше обаче че учех редовно. бяхме останали 2 момичета, избраха другата – задочничка.
    заминах за германия. е тук вече трябваше да започна от нулата. първа работа – правех пици (и в началото ги разкарвах по домовете). едновременно с това бях миячка на чинии и сервитьорка в българския ресторант. първите няколко месеца нямах официално право на работа, така че трябваше да съм доволна, че ме вземат където и да е. не питай как реагираше фамилията на тези неща. към края на годината станах и сервитьорка в готино заведение, за сметка на това с ужасен персонал. шефът ми ме бъзикаше да зарежа политологията, защото и без това цял живот съм щяла да остана сервитьорка. установих, че не е за мен – не мога да се усмихвам на всеки, не мога да съм по заповед на щуката винаги любезна, абе зло съм. напуснах. 2000 година започнах с нова работа – продавачка и пекачка в пекарница – закуски, хляб и всичко възможно. работният ден започваше в 4.30 сутринта. скъсвах се от работа, но нямаше друг начин. случайно разбрах за завод за чипове (епкос), където плащаха просто уникални пари. ок, работа на смени, но какво толкова. след няколко месеца взеха, че фалираха. реших, че ми е писнало от каква да е работа и ще търся друго. започнах към малка фирма като офис-асистентка. кореспонденция, преводи, че дори и малко хтмл-хави. следващото беше вече първото, което наистина ми хареса – връзки с обществеността на голяма компания, работата ми беше съставянето на ежедневния преглед на пресата. задържах се доста дълго. и взеха, че фалираха и те (кирхмедия). чичко кирх се изпари, ставаха разни истории… лека лудница. след 2 месеца търсене отидох в същия отдел, но вече към университета (лму – мюнхен). заплащането си беше чиста подигравка, цареше истински комунизъм. но – ще стои после в биографията, че съм работила към университета, което е добре. от там отидох (след финансово издъхване) в голяма компания – инфинеон – към отдел хюман ресурсес. май го бях описвала случая – женски отдел, мобинг висша класа от страна на една туркиня, която каза още първия ден – знам аз, вие българите мразите турците. спасението дойде един слънчев ден, когато ми се обади бившия ми шеф от кирхмедия и ме помоли да му асистирам за 2 месеца. напуснах веднага. дори им казах, че никога, ама никога не бих препоръчала инфинеон като работодател. бях доволна. след 2то месеца отново в кирхмедия бях 2 месеца на стаж в българското консулство в мюнхен. имах късмета да попадна в страхотен екип, от който научих много неща, който беше страхотно доволен от моята работа и който като единствена благодарност ми даде най-перфектните препоръки. след тази практика отново трябваше да търся работа. звъня на непозната фирма, която си е дала само телефон и пощенски адрес, за да искам мейл, където да си пусна документите. предлагат ми да си говорим на ти, да не пращам документи, а просто да намина. а, да, и да не се изтупвам много – да дойда съвсем обикновена или там както си ходя де. тома неверни естествено си представя някакви ненормалници. ненормалниците още са ми шефове. за първи път в живота си получих НЕавтоматично увеличение на заплатата, а просто самозаслужено. да не говорим за привилегиите, с които се ползвам. а да, и да кажа, че тази седмица се решава дали ще стана джуниър кийакаунт мениджър. всъщност не знам дали го искам, но съм на мнение, че няма да си бягам от късмета. нещо искат да си ме вържат яко за тях си.

    ето това е. не съжалявам за никоя от работите си. знам, че по специалността си съм направила сравнително малко, но съм почти сигурна, че няма да стана политик или дипломат. поне за момента съм сигурна. следването ми ми достави огромно удоволствие, учих за себе си. това, към което винаги съм се стремяла като професия е в план и го задвижвам. стискайте палци. всъщност идеята ми беше да ви кажа, че всеки има своя път. всеки се качва от различно спирка или различна врата в рейса на професионалния живот. важното е да хванеш правилния рейс. и да не вземеш да заспиш в рейса де. е, нещо малко съм хаотична, но тези спомени ме заляха изведнъж…

  • 04Apr

    ето да се наслаждавате на малко снимки от забавния уикенд:

    последен поглед върху бюрото ми, вече разхвърляно
    милена чисти “новата” баня
    арнд облепва
    марта прибира последни неща от кухнята
    арнд – както винаги ухилен
    и марта се смее
    ангелче съм аз
    минути преди да започнем истински
    така изглеждаше коридора
    скептичната усмивка

    жалко, че после бяхме прекалено заети и не можах да ударя още няколко фотоса. сега как ще ми повярвате колко съм сръчна с четките, качена на стълбичка???? вЕрвайте ми просто и това е. а дано не ми се налага скоро да боядисвам наново :)

  • 03Apr

    преместването мина. а искаш ли да знаеш как? ама наистина ли искаш да знаеш? а защо тогава не дойде да погледнеш лично??? много изводи си изкарах от това преместване, което беше свързано от самото си начало с много нерви. от моя страна. погрешни. напразни. не чак напразни. но все пак нерви.

    в петък си бях взела свободен ден и всичко започна към 10 сутринта. взех ключа за новата стая и отидох да видя какво е положението. уговорката беше да има 2 кашона на тази мацка, които тя ще си вземе по-късно. нищо подобно обаче – 4 чанти, кашони, затрупан ъгъл, а също и неща в гардероба… заченки на първи нерви. после и изнасям нещата, а тя започва да прави пернишки трагедии от това нещо. ревове, оплаквания – за по-малко от час ставам враг номер едно в цялото общежитие. дреме ми. продължавам да мъкна като магаре. милена чисти. не, милена чисти много добре. банята е нейно дело. до края на деня съм пренесла всичко освен компютъра. биричка и сън. вече е събота. в 10 идва най-сериозният човек на този свят – арнд. единственият, който си удържа на обещанието. изнасяме секции и започваме да облепяме всичко с фолио. бъркаме латекс и се изживяваме като герои от филма “баща ми бояджията”. към 4 следобед идва заблуден помагач, който боядисва две стени и е велик. гаврил вече е твърдо на мнение, че никога не ме е виждал толкова бясна за тези 2 години, в които живяхме заедно. така е, бясна съм. до преди 3 дни само всички твърдяха, че ще помагат. но като дойде моментът никой не се появи. като казвам никой, значи наистина никой. в крайна сметка и така успяхме да боядисаме, но не беше в това въпроса. ако нямаш време и(ли) желание просто не е нужно да ми обещаваш. вечерта въпреки всичко успявам да изчистя латекса от ръцете и косата си, да си направя перфектната прическа и да събера сили за излизане. излизам, но се скапвам бързо и довършвам вечерта на купона в мазето при нас. марта ми се кара. тоест, не ми се кара, а ми казва да не се юркам за глупости. еми, глупости не-глупости, това е положението. и не, не се сърдя на никой. просто бях някъде другаде и не ми се говореше. вечерта свършва по най-глупавия възможен начин. неделя започва с главоболие и недоспиване. продължава с чистене и пране на килими. в 5 следобед сме готови. лесно ли ти звучи? не, не беше. в неделя поне има помагачи бол. и добре че ги имаше, защото нямаше да свършим навреме. малката нервеща германка от петък се извинява, аз също. подарявам и бонбони. радва се. изкъпвам се и заспивам на място. понеделник е работен ден все пак…