• 30Jul

    Не се чуди, на правилното място си. Просто се смени малко дрешката. Сега е такава летничка, лекичка. Само дето очилата, които виждаш горе ги счупих ден след като ги заснех :( А специално заради тях (да мога да си ги нося) си купих лещи… Но вече съм измислила как да ги оправя. Дано да стане

  • 28Jul

    Усещаш ли как се приближава почивката? Море, планина, каквото там си планувал. Все тая – знаеш, че ще отидеш някъде, където няколко дни само ще спиш/пиеш/ядеш или там каквото си искаш. Аз също си мисля за почивката. И установих едно нещо: още не съм правила такава истинска романтична почивка – само вие двамата, някъде, всяка вечер и всеки ден. Дали се оплаквам пак? Не знам. Знам, че е време за такава почивка, но знам, че няма подходяща половинка. Ами въпросният (не че знам кой е той) да ме извинява, но ще си направя купона отново като един истински сингъл. Като говорим за сингъл-хората ми хрумва нещо. Как наричаш онази единствената нощ с някой (независимо какво точно е станало – провал, успех или едно голямо нищо)? Не онази, която искаш да повториш и потретиш, а онази, нали се сещаш – гъделичкавата, дето е веднъж. Да зарежем тъпия лаф “уан найт стенд”. дай нещо по-оригинално. Ето – аз я наричам гъделичкава например.

  • 27Jul

    или просто iPod vs. Treckstor! Ами каквото и да си говорим (айде отиде коня у ряката сега), няма място за сравнение. Нито между концертите, които двете групи правят (едната продължава да е трепач по сцените, докато другата след доста прекъсвания е леко “отпаднала”). Просто го казвам като голям фен на U2, по-малък на DM – присъствала на концерти и на двете групи. А и като абсолютно убедена, че това

    ю2 айпод 

     е в пъти по-добро от това:

    дм мп3

    И все пак – ако искате второто – ТУК.  

  • 26Jul
    You scored as Rachel. Popular and stylish you’re Rachel. You can be a little vain at times but your heart is in the right place. 

    Monica
     
    80%
    Rachel
     
    80%
    Ross
     
    60%
    Phoebe
     
    55%
    Joey
     
    45%
    Chandler
     
    45%

    Which Friend are you?
    created with QuizFarm.com

    хм, дали да съм съгласна с определението? Обаче защо като съм 80 Рейчъл и 80 Моника са се решили за Рейчъл?? Но може пък и да съм – леко глуповата и не си признавам лесно, че си падам по големи задръстеняци като Рос… хахаха, верно ли бе??

  • 25Jul

    седя и се опитвам вече да изключа бедната си главица от режим бачкане. Ама нещо още не успявам. Просто защото нещата не са довършени и скоро няма да бъдат. Яко нападение има от страна на работодателя. Обаче не ми се работи днес, защото от вчера една голяма грижа имам. Грижата е следната:

    Работя. Получавам заплата. Не е ниска, не е и висока. Но не ми позволява и кой знае какво. Бих могла да се справям, но не знам защо никога не успявам. И така вчера се престраших да мина през банката и ми прилоша от вида на сметката ми. Ядосах се първо на себе си, попсувах на ум, че бях самичка и щяха да ме помислят за луда, пък после хвърлих един логичен поглед. И минуса на сметката ми стана повече от кристално ясен. Наемът ми хвръкна нагоре (повече от обичайните увеличения). Дойде едно доплащане за миналата година – къмто 200 евро го сложи (без 10). Сетих се за подаръка на сестра ми. После се сетих, че бях кума. После се сетих, че съм си купила чанта и блузка – общо 25 кинта. После се сетих, че не пропускам месец без 1. карта за транспорта, 2. застраховка, 3. телефон. После се сетих, че си платих семестъра, гражданската застраховка за цялата година (която е скочила двойно, защото вече не съм на 25) и ето ти резултатите. А, ок, малко лична вина – известно време карах на цигари, купени тук. Излизанията ми по заведения са ограничени, макар и да не липсват съвсем от програмата. И ти се реве в тоя момент, защото само си помисляш, че заради онези 3 бири или онези 2-3 готини вечери си я закъсал. Ми майка му стара, няма да тръгна да излизам и да живея като стана на 80 (не че ще стана де). Та въпросът ми е: защо точно в годините, когато парите са ти най-необходими е най-невъзможно да ги набавиш?

  • 20Jul

    Дядо попе,

    (или е по-добре скъпи дядо арменски попе??) както и да е. Та значи искам да ти се оплача, понеже знам, че само ти можеш да ми съчувстваш, но не и да ми помогнеш. Тъй де, то и без това никой не мож ми помогна, ама не искат и да ми съчувстват тук хорицата. За туй дет си поживях няколко дни, та ми излиза през носа сега всичкото. За какво ти говоря ли? Ами миналата седмица пих бири, смях се, танцувах и се снимах и си мислех, че животът е прекрасен. Ама не бил, бе дядо попе, не бил. По си бил такъв смачкан. Като сушена смокиня смачкан, да му се не види. Та си мислех, то забавления, ама давай да работим, че сиренето е с пари, а и билетите до България и тях не ги дават два за лев и един бакшиш. И викам, какво пък толкова – отивам на работа, пия кафето заранта, пиша някой сладък мейл сутрин, после отварям пресата, после пак кафе, ама то станало 11, дай да пушим първата цигара… и така, дядо попе, покрай работа и кафета да я поизкарам до към 6 и викам да си ходя. Е, да, ама те моите колеги явно не ми мислят доброто. Двечки забременяха, та напуснаха. От тогава да видиш зор… Направо ми се запалиха подметките. Не стига това, ами една друга реши да се омъжва. То добре, ама тя от Индия, та понеже 4.23 часа през нощта носело щастие, през нощта щяла да е сватбата, а пък на нея за подготовка и празнуване и трябвали 3 седмици. Ами дадоха и ги, а на мен – нейната работа. Иначе съм поканена на сватбата, ама нали се сещаш, дядо попе, че парите за билета няма от къде… То ако за покани си говорим, аз и в Ню Йорк, и във Вашингтон съм канена, ама там по-големият проблем ще е визата, че те такива като мен не ги пускат никъде – млади, нахакани, пък и с никой и никъде обвързани – черни сме, дядо попе, черни. После викам – добре, де, работа, ще се справим. Ама те и кучетата дойдоха. Питаш кои. Ами тези на секретарката, че тя не може да ги оставя по цял ден сами в къщи. Лаят, дядо попе, играят си, ама на мен не ми е до игра. Че жега. Жега ми дават от работата, а пък то и навън – 35 градуса е минимум. Успях поне да го заразя този Мюнхен, да му дойде и на него слънцето на гости. То няма по-хубаво от хубавото време, ама ми иде един вентилатор на гърба да си сложа (не, де, не си мисли за онзи от покрива с перката на гъза). Пот се лее, отслабнах още повече. Като казах, че съм отслабнала – ми бях и болна. Казвам ти, дядо попе, никой не ме жали. Ни настинки, ни работа, ни колеги, ни приятели. И ей за това да ти се помоля сега – дай бе, дядо попе, малко почивка. Такава си я представям – плаж, чадър, море. До мен – мента с лимонче и сода, ако може и онова момченце, дето си го заплюх, че да има кой да ме маже с противослънчевите мазала, че да не изгоря, беличка съм. Ако трябва и аз ще го мажа, като за толкова съм готова да се жертвам. И още искам – спокойствие, без телефон, компютър и имейл. Много ли е това, дядо попе? Толкова ли много ще ти струва… Отпусни една вересия за изморените хорица…
    Айде по живо, по здраво, пък дано се заслушаш този път. Ако ли не – ще си се потя и ще си страдам тук и това е. Пък дано поне да продължат малкото добри моменти от ежедневието.

  • 19Jul

    Е, днес не е точно такъв, но постепенно минавам на автопилотен режим след турболенциите на последните (почти) две седмици. Значи – първо беше сватбата, но за нея писах. После като се заредиха гости, та цяла неделя. Двойки, тройки… За сметка на това, че сравнително рядко някой се жертва да идва до Мюнхен, то пък като се решат, се решават всички. Първо бяха тук един приятел с гаджето си. Взех си три свободни дни и направихме сайт-сиинг на мюнхенските а) барове, б) дворци, в) музеи, г) зоопаркове, д) обикновени паркове, е) кули, ж) кръчми. Взех отново да се влюбвам в Мюнхен. После, няколко часа преди да изпратя двойката към България дойдоха следващите гости – трима меломаниаци, пристигнали специално за концерта на Ролинг Стоунс. С тях пък направихме обиколка по а) кръчмите, б) кафенетата, в) баровете, г) бърза обиколка на английската градина и центъра. Уж всички благодариха за гостоприемството, дано наистина им е харесало. На мен ми хареса откровено. Откъснах се от глупавото ежедневие, погледнах на Мюнхен така, както отдавна не бях гледала, забавлявах се, че направо губех ума и дума от забавления. Направо ми идва с цял глас да закрещя

    Let me take you on a trip
    Around the world and back
    And you won’t have to move
    You just sit still

    Но не както пеехме (крещяхме) хепи бъртдей на Marienplatz. Ех, хубаво беше, но това е животът, всичко отминава.
    Следващите гости моля!!!

  • 14Jul

    Толкова се случва, че почти не мога да му хвана ритъма. После пък имам чувството, че съм застанала на едно място и нещата просто профучават покрай мен. Но ако само минаваха то нямаше да им се радвам и нямаше да плача за тях. Ами да, точно толкова смесено е всичко покрай мен, че трябва да си направя един план-график за всеки ден – 10 минути рев, после 10 минути смях, после 10 минути тъпо гледане в една точка. Плаче ми се, защото както казва баща ми – смъртта е част от живота. Знам, но не мога да отида. Смея се, защото случайните неща са толкова красиви. И после гледам неадекватно, защото не мога да повярвам, че е толкова лесно да намериш приятел на улицата в тълпата. Ей така, като 5 стотинки лежащи на асфалта. Навеждаш се, вземаш ги и ги пъхваш в джоба си. Вече са твои. И после пак ми се реве, защото не е честно сродните ти души да заминават на хиляди километри… Просто защото са от майната си. И ето ти го – затвореният кръг на емоциите, с които се боря. Прибавяме една щипка университетски хави, чаена лъжичка от Цвета, както и малко семейни подправки и се превръщам в бозав прототип от трагикомедия на стар английски класик.

  • 12Jul

    райън

    Мюнхен, 11. юли 2006

  • 08Jul

    еви еймен Ще ви пиша днес за нещата от живота. И ето това е едно от тях. Халките или това, което символизират – бракът. Знам, че много хора го отхвърлят като вид институция, но за мен това е може би едно от най-важните неща в живота на един човек. Естествено и децата, но до там още не сме стигнали. Чувството е страхотно – да кумуваш на хора, които изгарят от желание да споделят живота си един с друг. Красиви, трепетни и на върха на всякакъв вид щастие. Не мога да ви го опиша, надявам се всеки от вас да успее да го изживее един ден. Няколко интересни неща от самата сватба. Бяхме просветили младоженеца за нашия обичай с обувката на булката (той не е българин). Ами намери я бързичко, ама горкичкият като не го е виждал как става, та взе че извади всичките пари, които имаше и ги напъха наведнъж в обувката. Ха сега де – булката пък казва, че още и хлопа обувката. Той си извади кредитната карта, сложи я вътре и каза – е, повече наистина нямам. Понеже бяхме 7 (седем) нации на тази сватба, та имаше повечко смесване на обичаи. Като например това с хвърлянето на букета не било единственият начин да се предсказва следващата булка. Ето още един, който изпробвахме – според него всичките трябва да се омъжваме – булката си написва на подметката на обувките имената на неомъжените си приятелки. Чак когато се прибере в къщи си сваля обувките и ако името е изтрито, значи въпросната ще се омъжва. Да, ама тя нашата булка хитра – написа ни всички на такова място, дето не може да се не изтрие. И сега след като миналата година хванах букета, а тази година ми изтриха името обявявам най-сериозно – ще се омъжвам. Стига да се появи някой доброволец 😉 Обаче най-интересно ми беше какво разказа кумът – за сватбите в Япония (той си е японец човека). Според това на коя степен от живота си се намираш зависи и подаръка ти. Ако си студент – не по-малко от 100 евро, ако вече работиш – 300, но ако си над еди-каква си възраст – 500. Има и по повече. Не се подарява обаче четна сума, защото се дели на две, а никой не иска да разделя новосъбрана двойка. Отделно, че при техните сватби няма ходене по младоженски дом и обикаляне. Всичко на едно място се случва. Като всеки от гостите бива представян от водещ и разказва накратко от къде познава младоженците, после пее песен за тях и дава микрофона на следващия. Ех, тази караоке-нация. Ще се омъжвам в Япония, или поне по японски начин, да знаете, започвайте с репетициите за да можете да ми пеете 😉

    И малко като заключение. Сватбата е хубаво нещо. Стига сте я отлагали. Какъв е смисълът на изречението – е, единият подпис, то какво толкова може да означава??? Ами отговарям – много! Не го правиш заради държавата, не го правиш за пред хората. Правиш го на първо място за човека до себе си и после и за децата си. И все пак и за себе си. В крайна сметка всичко това е традиция, а без традициите много неща нямаше да знаеш. И нали обичаш човека до себе си? Какво ти пречи да му го кажеш по красив начин пред свидетели? А да не отваряме дума за това колко щастливи са родителите по сватби…

  • 05Jul

    Мина си и този мач като всичко, което идва и заминава. Тъжно ми стана, когато италианците вкараха първия гол и когато един от комшиите стана, сложи после стола си на мястото му и си тръгна. Не каза нищо горкичкият. Но поне не успя да види втория гол. Но тази сутрин ми идваше на глас да се смея. Кротко си пътувам в метрото и слушам музичка, главата леко ми напомняше за снощната бира с винце (брр, няма повече, обещавам тържествено). На една от спирките до мен се настанява жена на около 50, а срещу мен мъж на около 40 с тениска на германия и махмурлийски поглед. Аз си вадя дъвка, а той ме пита – може ли една, че тоя кофти вкус… и се усмихва. Аз се засмивам и му давам дъвка. Без да искам поглеждам жената и гледам, че чете вестник, ама така, все едно пищови чете – сгънат на 3 (като страничка писмо) да не му се вижда заглавието, прикрила с ръка половината страница и чете малко каренце в лявата страна. От едно време от редакцията съм запомнила лейаутите на доста вестници, просто като библиотека ги имам в главата си и оприличавам вестника на la repubblica (и бях права) и ми става смешно. Този отсреща с махмурлийския поглед май беше успял да всее респект в госпожата до мен, която след като си прочете каренцето се опита да си прибере вестника в чантата. А той само се засмя, честити и победата и я попита какво пише в италианската преса. Тя започна да му обяснява. И двамата се смееха и разгръщаха вестника, а мен все едно някой ме гъделичкаше. Готини са си немците, кво да си говорим. Сега са се задрали, че ще са световни шампиони на сърцата :) Така е, могат да печелят, могат и да губят. Красиво е.

  • 05Jul

    In modernen Zeiten, wo SMS-Ger?te f?r blinde Menschen vorgestellt werden (die Nachricht hier), gibt es auch ein Land, wo ein Blinder wie ein Dieb behandelt wird. Aus einem einzigen Grund – er wollte anderen blinden Menschen helfen.
    Derjenige hei?t Viktor, seine Internet-Seite hei?t buchst?blich ?bersetzt „ohne Monitor“, das Land hei?t Bulgarien.
    Ohne dass er finanziell vom Staat oder von irgendeiner Organisation unterst?tzt wird, und ohne dass er Gewinn anstrebt, baut er seine eigene Seite, wo er unter anderem auch eine Web-Bibliothek einrichtet. Die Bibliothek enth?lt Klassiker der bulgarischen und der Weltliteratur in ASCII-Format – einem Format, das von Sprachausgabe-Programmen vorgelesen werden kann. Was soll an der Sache so schlimm sein, k?nntet ihr jetzt fragen. Ich sage es euch – gierige Verlagsh?user, deren Interesse nur der reine Gewinn ist.
    Das Verlagshaus hei?t „Trud“ und geh?rt zu der deutschen „Westdeutsche Allgemeine Zeitung“-Verlagsgruppe. Obwohl es Viktor und alle, die ihm helfen es mehrmals versuchen, erscheint fast nirgendwo in der bulgarischen Presse ein Bericht ?ber die Situation, in der sich Viktor befindet. Warum? Weil der WAZ-Gruppe die zwei gr??ten Tageszeitungen geh?ren, sowie mehrere Wochenzeitungen und Fachzeitschriften. Die Auflage dieser zwei Tageszeitungen ist die gr??te in Vergleich zu den anderen Tageszeitungen (sogar wenn man sie zusammenz?hlt) – also ist hier die Rede von Monopol.
    Sollte jemand von euch helfen wollen – bitte E-Mails an die WAZ-Gruppe:
    meinungsforum@waz.de
    wazonline@waz.de
    zentralredaktion@waz.de

    Oder einfach euerer Lieblingszeitung schreiben. Wir m?ssen es publik machen. Ich wei? – es ist WM-Zeit, es ist kein g?nstiger Zeitpunkt f?r traurige Nachrichten, aber genau deswegen d?rfen wir es nicht zulassen, dass so eine Nachricht untergeht. Was vielleicht das Verlagshaus Trud hofft.

    Die Geschichte gibt’s  hier auf Englisch und hier auf Deutsch.
    Vielen Dank f?r eure Hilfe!!!

  • 03Jul

    Охкам си тук. Ама какво да правя като хич ме няма да успокоявам хората. Мога съчувствено да въздишам, да те гледам предано, но не мога да почна да говоря неща от сорта – спокойно, ще мине, няма страшно, по-добре сега, отколкото след някоя и друга година като имате деца… Ми не мога, защото знам, че няма смисъл. На мен когато ми е така гадно очаквам някой да седи до мен, да ми слуша глупостите и да ми подава кърпичките. Такива сме жените – плачем, вземаме си няколко дни отпуск, за да не ни гледат с кървясалите очи и след някоя и друга седмица, когато вече сме се изнесли в отделно жилище от иззедника тъжим още известно време тайно във вечерите, но се превръщаме в истински принцеси. Защото когато човек се оттърве от нещо, което не му е действало добре, той разцъфтява. И след тези няколко седмици, за които говоря, си боядисваме наново косата, може пък и да се направи нова прическа (аз лично си остригвам косата до 3 см.), започваме отново да се гримираме и да носим новите си дрехи. Откриваме всички нови и стари заведения в града и го правим несигурен по всяко време на денонощието. Намираме една купчина нови приятели. Или просто позабравените стари. Въпросът обаче са тези няколко седмици. Какво да правим през тях??? Хм, при мен последният път беше лесен, първо – защото имах много за учене и второ – имах много за учене и не можех да мисля. Даже не можах да си сменя прическата – нямаше време. Но като я гледам сега ми става толкова жал – тича през 10 минути до тоалетната, за да скрие това, което всеки вижда. А и гласът и трепери цял ден вече. Май ще спи у нас тези дни…

  • 03Jul

    Понеже тази седмица ще съм кума и ми се наложи да дам зор на майка ми, за да ми изпрати едни обувки, които съм си занесла в България вече, пък и да ми помогне за кумските задължения като ми изпрати чашите за шампанско от България – красиви и гравирани с младоженските имена и датата на сватбата. Всичко добре, обаче най-бързото изпращане на пакет е възможно по рейса – в 13 часа на едниния ден майка ми го дава на шофьора (автогара Юг, Пловдив) и на другия ден към 16 часа аз си го вземам от същия този шофьор. Удоволствието струва 20 лева. Шофьорът си дава мобилния немски номер и аз трябва от 11 нататък да звъня, за да не ходя да вися на гарата излишно. Добре измислено, но нали се сещаш, че цял ден нищо не можеш да подхванеш – ха си започнал нещо, ха ти е вдигнал вече шофьорът… И така прекарвам цял ден в броене на мухите, четене, пиене на кафе, пак четене, игрички, комшийки, кафета… Такааа. И настъпва съдбовният момент, в който шофьорът вече е с включен немски телефон и ми казва, че след час-час и нещо ще пристигат. Пита ме кой ми е пакетът и аз казвам – онзи с двете чаши и обувките. Аааа, нямало страшно, на сигурно били сложени, здрави били, той лично ги пазел. Ама да съм черпела. За кое???? Аз викам, само кума ще ставам. А, щом било така, той щял да почерпи, че съм се била оттървала… Женкар, шофьор, кво да правиш. И поемам околосветско пътешествие, че тази тяхна гара на 50 мин път от мен (в неделен ден). Пристигам с немска точност и с токче разцепвам секундата, но рейс няма. За сметка на това – чакащи. Седнах отстрани в сянката и загледах. И гледам и си мисля. Аз не познавам кой знае колко българи тук, пък особено от по-новите. Ама къде тоя късмет все едни и същи да засичам? И пак мисля – последно преди около 2-3 години да е било, когато нашите ми изпратиха един документ по рейса. Други пакети не съм получавала. Ми май от тогава нищо не се е променило. Все същите хора чакат все същите кашончета и все по същия начин ги разопаковат още там на място. А какво мислите вътре – сиренце и кашкавалче, лютеничка, пък може и някой бурканец домашно производство да се мъдри вътре. То добре, ама ако видиш големината на пакетите… , пък и съм сигурна, че има доста студентчета, дето по този начин се изхранват тук. И започва яд да ме залива, гадост една такава, ама през ушите ще ми излезе, да знаеш. Абе, льольо, я направи една сметка колко е дала майка ти за това пакетче, после раздели сумата на 2, че да получиш сумата в евро, и ходи в плюс или лидл да видиш за тая сума какво ще си купиш… А, и не забравяй за 20те лева такса, дето жената е платила от 200-левовата си заплата. Айде после иди по студетските борси и виж колко работа за студенти има, виж, че по-малко от 10 евро на час е рядко да ти платят и само си помисли що за простотия е това… (Тук уточнение – и аз си вземам сирене и кори за баница, както и солети като си тръгвам от България. Понякога и една бутилка Мента. Но подчертавам – като си тръгвам!!! И после не ми изпращат.)

    Ами погледах си сеира, пък взех торбичката с чашите и обувките, та си отидох при булката. Кумецът ми беше наготвил страшен боб, майка ми пък беше сложила в торбата символичен сватбен подарък. Бъдещите съпрузи подскачаха около подаръка, обадихме се на нашите и те и двамата благодариха. И понеже у булката ще спя, та си оставих и обувките там. И така си тръгнах с празни ръчички за у нас.