• 30Nov

    Сутринта, 7 и нещо, по-скоро 8 без малко се засичам с Владе в метрото. Драган и Владе са македонци, братя. Завършил наскоро, работи вече. Говорим си нещо – очила, лещи, ама цял ден пред компютъра. Той: “Абе, кви станахме – кой кво учил – все на компютър седи по цял ден. Е, аз – електротехника. Ми жица не съм виждал на живо. Освен тая на мишката. И ако ми сложат уайърлес и нея няма да я виждам вече. Егати електротехника дето съм…”

  • 28Nov

    Може би наистина трябва да направя такава категория. В последно време зачестяват статиите. Ето я и днешната – в. Гардиън, “Why are you so scared?”. Авторката е Яна Бурер Таваниер (надявам се правилно го изписах). За сега нарочно се въздържам да коментирам присъединяването ни към ЕС, както и всички предпазни и непредпазни клаузи.
    Това ми хареса обаче доста:

    “Stories about 45,000 “crooks” heading for the UK obviously had a great impact on British readers, decision-makers in London and our self-esteem. Corruption and organised crime are indeed problems that we still need to tackle. But generalising to the point where Bulgaria becomes a synonym for trouble, crime and bloodsucking is, to put it mildly, not wise, and stands at the edge of racism.”

    Тенкс на Светла :)

  • 27Nov

    Нещо, което си заслужава вниманието, препоръчвам: подробности на www.balkanet.de 

    Филмът на Адела Пеева “Чия е тази песен” е българската част от фестивала. Поразгледах за критика и звучи интересно. Тогава ви каня на среща – на 7ми декември, в 19 часа, кино Филммузеум.

    Тенкс на Злати :)

  • 27Nov

    карта

    не си мисли, че това съм го копнала от някой учебник по история. Чаках да заработи отново всичко в блога, за да мога да го кача. Излезе преди около месец-месец и нещо в тукашния вестник HORIZONT (клик). Ако добре си спомням статията беше за безплатните вестници, които се издават в европейските държави. Аз го оставям без коментар…

  • 27Nov

    Коментарите се пооправиха, причината не беше намерена. Всъщност – дано наистина да са се оправили. Пробвай ги 😉

    И сега за да се усмихнеш в утрото на този мрачен понеделник цитирам в. Сега –
    “Източници от полицията обясниха, че в основата на контрабандата са интелигентни хора и бившите футболисти вероятно са само преки изпълнители.”
    Цялата статия можеш да прочетеш ТУК (ако все пак искаш да разбереш за какво става въпрос). Тенкс на Милена 😉

  • 17Nov

    ама наистина не е честно от три бири да съм като след 3 каси. И от мен да знаеш, че по-гадно от махмурлийски петък няма. На всичкото отгоре – като за добро утро – ми се падна еротичният отдел на Некерман. То бива бюстиета и други изрязани работи, бива вибратори, ама повечето неща на такава перверзия го удрят, че не само от снощните три бири ми се повръща.
    На това отгоре и блогът си мълчи какво му е и къде го боли, та нищо не може да се направи по въпроса. Опит да се събудя – туистед систър в пандора.
    Е, поне да се оплача де. А до довечера трябва да съм във форма, че съм обещала да ходя на купона на вилата на един колега. Ех, тегло ли бе да го опишеш…

  • 10Nov

    Коментарите не работят :( Интересното е, че Ико може да коментира, но на никой друг не се пускат коментарите. Дори моите не тръгват, когато не съм логната като админ. Май сама развалих нещо и направо ме е срам да си призная какви ги накъдрих. Значииии – имаше едно IP, което блокирах. Въпросът е обаче как. Срам, не срам – признавам си – сложих го в черната листа. После забелязах, че няма коментари и го махнах от там. Но коментарите не потекоха. И така сега не знам какво да правя. Ико нищо не намери, аз още по-малко. Тези дни и Лунапарков ще погледне, дано той намери нещо. Ако някой има идея какво може да е да ми пише. Но на мейла – до.лемон в гмайл.ком. Аз ще ви държа в течение какви идеи ми се дават и дали има напредък по въпроса. Благодарности предварително.

  • 08Nov

    Това давам като определение на заредилите се седмици. Ето как протича обичайният ми ден. Събуждам се към 6, но не по своя воля. Стяга ме гърлото, та се не трае. Безсъние е второто ми име. До 6 и половина все още мога да си втълпя, че спя. В 6 и 30 започва да звъни часовникът. На 10 минутен такт. Включвам телевизора, за да ми мрънкат новините. Към седем без нещо допълзявам до банята. В 7 и 30 излизам свежарка от нас и съм на път към метрото. В 8 без 5 съм на работа и си правя първото кафе. До обед нищо потресаващо. В 12 обядвам. Най-късно в 12 и 30. После обратно при работата. И така до 5, когато в повечето случаи си тръгвам. Вечер гледам тъпи крими-серии и 10 минути след края им не мога да се сетя какво съм гледала. Става ми скучно да гледам, изключвам телевизора. Главата ми обаче не иска. И се въртя. Поглеждам пуховския часовник – вече е 12. След това пак – охо, почти 1 часа. След това май съм заспала, защото го поглеждам и е 6… И така от 2 седмици насам. Ако в скоро време не дойде писмо, вече мога и премина на режим – глей-ти-то-можело-и-без-да-спя.

    От днес се предприемат крупни мерки, за да не се стига до пълно затъпяване. И без това работата само се увеличава – оставането в офиса до по-късно става неизбежно. Но не неприятно. Тази вечер на кино. Утре – бира. Петък е петък – няма да му простя изобщо. Събота и неделя – няма да се прибирам, обещавам. Другият петък – севън тауърс (цък) в Мърфис (желаещи??). На първи декември заминавам за Фрайбург, или по-точно за ойропапарк (цък). Очертава се по детски забавен тридневен уикенд. Няма да кажа обаче с кой. Все пак при споменаването на “Фрайбург” на просветените лампичката трябва да е светнала. Ураааа, (ама тихо да ура-кам, да не чуе сметката ми за тези планове).

     п.с. пускането на коментари нещо се беше сгомнясало. да се надяваме, че съм го оправила. следващият път да си признавате по-бързо, че блогът ми не ви дава да обелите и думичка. лош блог, лош. определено не съм го оправила. да се включи ико и да каже причините защо не мога да качвам снимки и не могат да ми се оставят коментари.

  • 03Nov

    Много е лесен отговорът на този въпрос – защото чета. Отдавна не ми се беше случвало да не мога да оставя някоя книга, да ме грабне така, че да искам да я изчета много много бързо. Но в същото време и да си оставя моментите за наслада, така че да не я гълтам на големи парчета, а малко по малко.
    Много случайно бях попаднала на ТАЗИ КНИГА. Има я и на български – ТУК. Димитър Динев е българин (обаче ако търсиш информация за него винаги пише, че е австриец от български произход, което намирам за смешно – все пак не е роден там, а е избягал от България). Но това малко ме интересува.
    Историята започва около централните гробища във Виена, завърта се леко покрай двамата мъже и се връща във времето на тяхните дядовци. Пловдив оживява пред очите ти за секунди и редовете се превръщат в страници, страниците в глави и те те отнасят толкова далече от метрото/леглото/стола, където стоиш в момента. Не съм я довършила още, някъде към средата на 600те страници съм, но не мисля, че ще ми трябва още много време. И не мисля, че ще ми се промени мнението. Препоръчвам я горещо, въпреки, че преводът на български не е правен от самия автор (поне така успях да разбера), но това не означава, че звучи лошо – вече чух откъси. Отлична работа!

     п.с. внимавайте все пак къде и с кого се намирате, когато четете книгата, защото внезапно може да се наложи да избухнете в див смях (като например къмто стр. 160 – и не само там – на немското издание).