• 22Dec

    Здравейте, аз съм Донка и съм пътник. Това звучи малко като признание в клуба на анонимните алкохолици. Не, до там още не сме я докарали, празниците тепърва започват. За да могат празниците да са истински такива е препоръчително да си при близките си хора – семейство и приятели. Как се стига до тях в сезон, когато всичко живо е тръгнало на път? Ами някак. Все някак.

    Не пътувам за първи път в навечерието на Коледа, ще се оправя. Си мисля вчера в 4 часа сутринта, когато звънна будилникът. Първата ми мисъл беше – дано кацна някъде в България. Това е ясно, че нас ни изненадват нещата (в нечий блог четох много приятен репортаж за изненадите по български, простете, че не линквам, дано наваксам някой ден). Мисълта там беше, че нас и сняг през зимата, и пек през лятото, и дъжд пред есента все ни изненадват. Съгласна. Та така се моля да кацна някъде, то пък стана чудо на чудесата – времето беше сравнително ок, кацнах в София и само с около половин час закъснение отидох на интервюто за работа. Пропускам факта, че бягах (тичах, търчах, препусках) из виенското летище за да хвана втория полет. Понеже куфарът ми не може да мисли самостоятелно беше останал там някъде и не можа да догони самолета. Беше ми ясно, че няма да пристигне, направо отидох да го опиша, с всичките му отличителни белези и с леко топяща се надежда да се прибера още същата вечер в Пловдив. След 7 ще ми бъде донесен на крака. На софийски адрес. Пристигам запъхтяна на интервюто. Поради новите норми по летищата нямам дори парфюм в себе си, но нищо. Нещата минават по план, после правя приятни (надявам се) изненади. Ех, толкова добре се чувствам в студиото, мамка му, защо имам чувството, че нещата започват да се объркват. И от тук започват проблемите ми с транспортирането. Моето и това на моя багаж. Такситата са станали по-дефицитна стока от бананите по комунистическо време. Или като в онзи виц: мъжете били като тоалетни – или са насрани или са заети. Нещо избивам на цинизъм. Ще прощаваш. В крайна сметка се обаждат онези, на които съм поръчала такси преди около 40 минути. Успявам. В това време се обажда куриерската служба на летището и много учтив младеж ми казва, че след час ще ми донесе куфара. Ей, верно бе, аз май пристигнах без куфар. Звучи толкова чаровно и приятно, а аз с моите предубеждения си представях арогантен, смотан куриер, който дали ще го докара или не – не е ясно. Куфарът пристига, младежът се обажда да каже, че е пред вратата. Щастлива. Много. Вечерта преминава в нощ, не броим чашите, но след малко ще припадна от недоспиване. Събират ми се 20 часа сън. За последните 2 седмици. Бррр.

    Новият ден започва приятно, но придобива леко изнервени форми. Ще се прибирам с автобус към Пловдив. Всъщност сега седя в рейса и пиша това. И си задавам въпроса защо не тръгнах с влак. Фирма Витоша Експрес обслужва линията София-Пловдив. В новата автогара в София има прекрасни гишета, където се продават билети. Не и за този маршрут. Купуваш ги от шофьора. Който е (пак извинявай за цинизмите) арогантен задник. Той е шофьор, разбираш ли? Заставам пред рейса, който още е със затворени врати и гледам табелка “София-Пловдив 17 часа”. Каквоооооо? Аз ли дълго не съм пътувала с рейс или има нещо? Усмихвам му се с онази гримаса – отвори прозорче поне да си поговорим, скучно ми е. Той поне зацепва за табелката и я сменя, но не отваря вратата да попитам. Слага 12 часа и това е, разговор според него не е нужен. Влизам в гарата с мисълта да си взема нещо за гризане. Има кафенета, но са на втория етаж. Виждам само стълби, много стълби за нагоре. Аз съм с куфар, раница, дамска чанта и едно торбиче, което след малко ще дойдат да го вземат. Ясно, няма да се яде, ще се отслабва, мислят за мен, предвидливи хора. Излизам отново навън. Шофьорът е благоволил да отвори вратите на рейса. И капаците на багажниците. Обаче си стои все така непоклатимо на седалката и ти трябва да отидеш при него. Оставям куфара за момент и се качвам да си купя билет. Мисля си – еми сигурно иска първо да платя, за да ми качи куфара. Таратанци. Той продължава да стои. Минават още хора, аз пък стоя с куфара, ще му избода очите. В един момент се престрашавам: “Ще можете ли да ми помогнете да качим куфара в багажното?”. Той избучава нещо си. Прави нерешителна крачка в моя посока и чувам, че се оплаква. Един ром до мен – хайди, аз шти пумогнъ, какъв прублем сига??. Не мерси, това му е работата на шофьора, защо ти? И бучащото нещо, което си мислех, че не е способно на нормална приказка извисява приятно кънтящо гласище: “Работата ми било??? Хич ми не е работа, айде оправяй се.” Може би му се сторих малка, може би защото съм жена, не знам точната причина , но виждах, че беше на ръба да пусне някоя сочна псувня по мой адрес, в която да са включени и други членове на семейството ми, допустими бяха и по-далечни роднини, всичко зависеше единствено и само от неговото въображение. Но той не му даде воля. Жалко, нещо не му хареса моето семейство явно. Всъщност той се върна и си седна на мястото. Оставаха още 20тина минути до тръгването, които изкарах в мръзнене и наблюдаване на куфара си. Като затвори капаците на багажното се оттеглих в покоите на една тесничка седалка, до приятна жена на средна възраст, която от одеве се опитва да наднича. Да и дам ли да почете? След час и 20 минути трябва да съм в Пловдив.

    Пожелавам ти весели празници ако не се видим до тогава. За новата година по-късно.

    П.С. Вече е официално – допусната съм до последните си държавни изпити и имам среща в началото на следващата година със следните доктор професори: Шьонхер-Манн, Кньопфле, Шварц и Гумпел. В тази им поредност.

  • 18Dec

    И тук нацелих направо десятката. Ако изобщо има група от 80те, която да ме подлудява така, то това е само една. И точно тя взе че ми се падна. И сега ако някой ми каже, че тестовете не познават :) е, текстът е малко … хмм, ама нищо

     

    What band from the 80s are you?

    Ooooh. You’re SO BAD. and you son’t want to take shit from anyone. Unfortunately for you, you’re going to have to, because your image isn’t so much tough as it is hilarious.
    Take this quiz!

    Quizilla | Join | Make A Quiz | More Quizzes | Grab Code

  • 17Dec

    Само да предупредя, че това, което ще прочетеш няма да бъде съвсем миличко. Защото изпушвам вече. Намирам се в следната ситуация – след дълго чакане (или т.нар. бюрокрация) и добро обмисляне (недостиг на финанси и време – предимно второто), се реших, че след като не съм пропускала до момента нито една Коледа, няма да го направя и сега за капак на всичките години. И си купих билет. За 341 евро. Не че ги имам в излишък, но ще се оправим. Нали и преди съм споменавала, че съм лигла? Всичко е изчислено по план – на 20ти летя към България, на 5ти януари обратно. Време няма, защото след това съм на изпити. Но, за Бога Моузес, Коледа е. И сега се появи един проблем – какво ако не мога да кацна в София?? Летя с австрийците, прехвърлям във Виена. Проблемът е красивото летище в София. Ами преди съм се смяла, но сега ми се вижда наистина Враждебнао това летище. Цитирам ти вестник Дневник от 26.11.2006“Чуждите авиокомпании, които летят до София, поне още шест месеца ще кацат в Солун и Букурещ или ще се връщат обратно, ако столичното е затворено заради мъгла, заяви изпълнителният директор на “Летище София” Пламен Станчев.” Новото оборудване на летището за мъгла е в пробен срок. Този пробен срок съвпада съвсем случайно със сезона на мъглите. Добре де, как става тая работа? Колко неуредено трябва да е всичко в една държава, за да се стига до такива глупави “недоразумения”. Някои осведомени ми подметнаха – е, че това са немски и австрийски фирми, които изпълняват тези обекти в България. И така да е – добре са се побългарили. Виж, не знам за задкулисните изпълнения. Не знам Бойко ли е намесен, някой друг кмет на София ли е напълнил по някое друго време собствената си купичка. Всъщност е все тая кой от всичките е – въпросът е, че ти и аз не можем да използваме елеметарни услуги от страна на държавата. Шест месеца пробен период. През мъгливия такъв. Като едно време, когато спираха парното и тока през зимата, водата през лятото. Изсъхваш и измръзваш. И тук е мястото да се попита как стои въпроса с другите летища в България. Има такива в Бургас, Варна и Пловдив. Ползват се от чартърни превозвачи. Защо да не могат да се ползват и за линийни полети, когато в София – центъра на Вселената – нещо не върви? Не ми се започва тази огромна тема за събирането на България в една точка – София. Знам, че е нормално да получаваш повече пари ако живееш в столицата на една държава. Нормално е също да има много и големи фирми, които отварят офиси там. Но не можеш да оставиш “провинцията” (много я обичам тази думичка) да изгнива. Но тук отивам в нещо доста широко като тема, на което не му е сега времето. Или поне нямам желание.

    п.с. Към всички, които ще понечат да ми кажат да си остана там, където съм и да не плюя България – приятелчета, четете преди да обвинявате и си помислете, че този блог се модерира. И на вас … една весела Коледа :)

  • 15Dec

    Не, не съм станала пънкар на стари години. Просто снощи бях на кино и гледах Американ хардкор (ЦЪК) – внимавай ако си на работа и отваряш страницата, малко е шумничка в началото. Документация за това кои са били хардкор-пънк бандите в Америка от 1980 до 1986 (някои хора по това време са били само в план, нали така, Цвета 😉 ) Това е била музиката на хора, които са бягали далече от ню уейв вълната, както и плетените жилетки и лъскавите диско-фокс-роклички, които по това време са били много на мода. Става въпрос за много банди във филма, няма да ти ги изброявам, можеш да ги видиш на страницата. От всичките само една познавах истински, тоест слушала съм я – бед релиджън. Но това не ми попречи да се забавлявам и подсмихван на опитите на някои “музиканти”, но и да се възхитя на други, които по един или друг начин са ме подминали. Ще има за наваксване.

    Всъщност фигурите – самите музиканти – доста си противоречаха. Едните казваха, че са били твърдо против наркотиците, пиянството, тревата. В същото време виждаш някои, които едва са останали живи, извинявай, но как да го повярвам… Всеки един от нас по един или друг начин е минал през бунтарската вълна в по-детските си, добре де – в по-младите си години. Но при тези бунтът беше леко повърхностно обоснован. Аз не искам задълбочен философски анализ защо си недоволен, но тяхното някак не можа да ме убеди толкова добре. На това отгоре – погледни им имената – имаше поне 5 банди с откровено нацистки имена – ди кройцен (кръстовете), една или две групи пък бяха нещо си със СС (есесовци??). Погото тогава е било чист побой, дори с оръжия, ей така – за разнообразие. Но филмът е определено интересен. Препоръчвам.

    А знаеш ли, че Дъф Маккагън от Гънс е свирил в такава банда? Знаех си, че дълбоко там някъде има нещо пънкарско в мен, беше ми любимец по едно време.

  • 11Dec

    чаша

    Това остана от любимата ми чаша с Пух. Една молба към някои от вас, покрай които се намира един такъв готин магазин на Дисни (и тук имаше преди, но го закриха, както и ГАП закриха, но това е друга тема). След като ми идваше да ревна за любимата чаша се поуспокоих с това, че счупеното носи щастие. А най-голямо щастие ще е ако за Коледа получа нова истинска дисневска прекрасненска пуховска чаша за кафе. Чашата я очаква всекидневно ползване, поне по 1000 въодушевени погледа на час и много любов. Особено по време на първото кафе. По време на второто – ще я стискам радостно в ръчички докато чета новините. За третото кафе няма да говоря, защото то се случва рядко, но затова пък е още по-красиво. Ако дядо Коледа, а.к.а някой от вас, не знае адреса, на който да изпрати коледния подарък, да остави коментар с мейл. Искам си пуховската чашааааааа :’-(

  • 09Dec

    Току си влизам в стаята. Тъжна, но и много красива вечер. За трети, не извинете – за четвърти път празнувах Коледа с фирмата. Ако трябва да сме честни не бях на върха на някакви настроения, но с времето (и виното) го изгладихме. Беше хубаво, въпреки факта, че студентите за първа година не получиха подаръци. Е, някак явно вътрешно съм била подготвена и не останах много разочарована. Голяма работа, подаръци, ху кеърс. Е, не че бих се възпротивила да похарча подарени пари като миналите години, но какво да се прави… Пием вино, става весело. Така е тук – първо да попийнем, пък после да видим какво става с веселбата. И така се стига до открития, че тоз колега ще се жени, другият не знам си кво. Честито! Не че ще отида на сватбата на 4ти април, но ми става весело. После говоря с шефа си. Тези планове остават тайна за сега, не искам да плаша конкуренцията. Готино, забравям личните тревоги. Онзи, дето отговаря на съобщенията, бива забутан в някое тъмно кътче на съзнанието. Напразнували се, пътуваме с такси. Оставяме Клаус на Зендлингер Тор. После Давид на Нордбад. После Светла на Олимпия. И пътувам сама. Той много пита, аз много разказвам. Пред нас. Бута ми 5 евро обратно и ми казва – това да ти е за полета, поздрави на България. Честита Коледа. И добро начало в годината. Аз съм вцепенена, опитвам се да се карам с него, недей сега, за 5 евро ли сме… Нене, вземай ги. Прегръщаме се като стари приятели, пожелавам му весела Коледа и слизам. А той – и да се подхлъзнеш добре в новата година. Обещавам. С все глас се смея и си отключвам вратата. И идвам веднага да ти разкажа за това. Последното, което чух от него беше – повярвай в мечтите си. Опитвам се. Дано ме чуеш скоро как съм повярвала. Лека нощ.

  • 08Dec

    Колко депресиращо ти звучи – “не, благодаря, но няма да слизам в бара, ще си пия бирата сама пред компютъра”???? Ами това току що ми се случи и не го окачествих като най-лошия завършек на вечерта. Защо ли???

    Вечерта започна перфектно – приповдигнато настроение (ок, признавам, леко измислено приповдигнато, но все пак…), аз съм се изгладила и приготвила за приятна вечер на кино. Излизам. Срещам се с приятели. Филмът е перфектен. Говорим за него. Идват и други. Говорим и с тях. Смеем се. Повече от смеем се – веселбата надминава очакванията ми. Бирите вече не знаят броя си. Ние продължаваме. Още един кръг. Смях. Вицове. Ахааа, я кажи за презервативите?? Верно ли не стават? Хаха, ще измислим изход от ситуацията. Аа, и в Австралия не били както трябва? Ами носи си от вкъщи деба, хаха. Пиянска му работа. Говорим си с босненци и сърби на английски. Осмелявам се да попитам защо и казвам, че ми е смешно (фъни, дет се вика), че точно с тях си говорим на английски. А, ама българите разбирали. Да бе, представи си, разбираме. Ми добре, щом сакате. Сакаме. Говорим си. Тръгват си, а ние оставаме. Весело. Още една бира? Еми, щом казваш… Продължаваме. Ще ходим ли в Килианс? Ама аз таковата, утре на работа. А пък аз – охх, май няма да мога. Добре, запътваме се към метрото. Пътувам с пияниците към в къщи. И те са като мен – знаят къде да слезнат, но тази спирка не им говори много. Явно идва от квартала – всички сме пришълци. Живея тук от доста години, все го определям като “у нас”, но дали е това? Слизаме. Тръгвам. И честно ти казвам (не знам дали се дължи на бирите, но не е възможно ако питаш мен да познават толкова) – музиката познава пътя ми повече от мен. Първото, което чувам, когато съм в относителна близост до нас, е:

    I feel drunk but I’m sober
    I’m young and I’m underpaid
    I’m tired but I’m working, yeah

    Колко истинско ти звучи? Идва ми да запея с все глас:

    I’m hard but I’m friendly baby
    I’m sad but I’m laughing
    I’m brave but I’m chickenshit
    I’m sick but I’m pretty baby

    Е, да продължим тогава така, а?? И аз продължавам да пътувам. Остава една спирка. Взе обаче, че дойде следното:

    Oh yeah, the grass is green
    But can you tell me, can you feel it, i just wanna feel it
    Oh yeah, the grass is green
    But i think i stained my jeans and now everybody knows thah i been in it

    Е, това е върхът, мисля си. По-голяма случка няма. И си мисля за лятото, за миналата зима, за всички глупави хлътвания (еми песента е такава, за това да си мисли човек, за какво друго). И тъкмо романтика ме е обхванала, пътувам и си мисля и взема, че се сменя парчето. И продължавам вече (последните 3 минути са пеша), обаче под следните ритми:

    And if the darkness is to keep us apart
    And if the daylight feels like it’s a long way off
    And if your glass heart should crack
    And for a second you turn back
    Oh no, be strong

    И се понасям. Нене, не си мисли нищо романтично. Прибирам се сама. Както винаги. И както винаги целта е пощенската кутия. И тъкмо си мисля – уолк он, майната и – я отключвам. Няма нищо. И това е добър знак. Понасям се към първия етаж (да знаеш, ако си решил да ми идваш на гости). И вече вадя айпода от джоба си, когато се понася следната мелодийка:

    Many times Ive been a traveller
    I looked for something new
    In days of old
    When nights were cold
    I wandered without you
    But those days I thougt my eyes
    Had seen you standing near
    Though blindness is confusing
    It shows that youre not here

    И потъвам в самотата на стаята. Все същата, независимо от това, колко често се пренасям. Прибирам се сама и си мисля. Мисля си.

    А филмът на Адела Пеева беше повече от добър. Погледни го. Чия е тази песен? Не знам. Нямам отговор за това. Отивам до кухнята и понасям шише бира към стаята. Наздраве. Липсвате ми.

    П.С. Награди за тези от вас, които отгатнат трите песни в поста. Красиви са, от мен да знаеш. Умирам за тях.  А наградите  – лично, на 4 очи 😉

  • 05Dec

    Am Freitagmorgen, bepackt mit Rucksack und Kameratasche, auf dem Weg ins B?ro. Nichts deutet darauf hin, dass ein verr?cktes Wochenende bevorsteht. Nachdem die Abfahrt verschoben wird, machen wir uns so gegen 18 Uhr auf den Weg. Sp?ter am Abend, um nicht zu sagen in der Nacht – wir befinden uns in der N?he von Freiburg, essen k?stliche kroatische Sarme und k?nnen w?hrenddessen kaum reden. Gerade mal die Gastgeber kennengelernt, habe ich das Gef?hl, dass ich sie einfach lange Zeit nicht mehr gesehen hab. Erst gegen 2 in der Nacht mach ich mich auf dem Weg ins Bett. Ich krieg das perfekte Zimmer – Pooh ist ?berall. Wie in einem M?rchen schlafe ich ein. Ob der Wecker zu leise war oder gar nicht gel?utet hat ist fraglich. An der T?r wird geklopft, aber das vermischt sich so sehr mit meinem Traum, dass ich es nicht wahrnehmen kann. Ein Kopf durch die leicht ge?ffnete T?r l?dt mich zum Fr?hst?ck ein. Meine Antwort ist nicht gerade verst?ndlich: „ahamm, jaa, gllleiiichhmmm…“ oder so. Das Bad ist der ruhige Platz, wo ich mich ohrfeigen kann und nach einer k?hlen Dusche wie ein einigerma?en gez?hmtes Tier aussehen kann, das so etwas wie Manieren kennt. Ich kann morgens eben nicht nett sein, so ist das. Und aus der K?che kommen lautes Lachen und lustige Gespr?che, man k?nnte denken es ist mindestens 15 Uhr… Es ist nicht fair. Noch zwei Ohrfeigen, bisschen Schminke und ich sehe fast gut aus. Kaffee, Fr?hst?ck, Kaffee. Dann fahren wir los. Etwa 30 km sp?ter befinden wir uns auf dem Parkplatz vom Europapark. Wo es wie im Irrenhaus aussieht. Leute steigen aus ihren Autos aus und ziehen sich um. Wie??? Nat?rlich als Weihnachtsm?nner. Alle sind Weihnachtsm?nner. Nur wir nicht. Ich komme mir vor wie eine mit Bikini auf dem FKK-Strand. Wir werden fast komisch angeschaut. Mir doch egal. Hab den gleichen Grund dahin zu gehen – ich will Spa? haben. In gro?en Mengen steuern die Weihnachtsm?nner auf den Eingang. Der Tag ist einfach verr?ckt. Wir werden ger?hrt und gesch?ttelt, umgedreht, schnell gefahren und alles, was dir noch so einf?llt. Die Frisur kannst du gleich nach der zweiten Fahrt vergessen. Ich bin ganz sch?n tapfer – steig in Z?ge ein, die nicht grad die harmlosesten sind. Ok, zugegeben, ich schrei meine Begleitung an und droh ihm mit dem Tod, aber sobald der Zug wieder am Bahnhof ist, werden meine Augen gr??er und ich schaff es nur zu sagen: „Ich will noch mal.“ Schlittschuhlaufende Profis. Mittag in Frankreich, hin und her springen in der Schweiz, Zugbahnhof in Griechenland. Den Abend verbringen wir in Russland. Alles ist Weihnachten. Es ist schon dunkel, aber alles ist beleuchtet. Dann kommt die Lichterparade. Ich seh wie eine F?nfj?hrige aus – winke allen M?rchengestalten zu, die vorbeikommen. Aber so schnell k?nnen wir doch nicht gehen. Noch mal mit irgendeiner Bahn durch die Luft flitzen, bittebittebitte. Aber schnell, die machen bald zu. Im Auto sitzend sp?re ich, dass meine Beine leicht zittern. Kann es sein, dass es zu viel war?? Am Abend – ein langer Tisch, viele G?ste. Ich f?hl mich wie zu Hause. Gegen halb 5 geht auch der letzte Gast. Kommend aus dem Bad mache ich keine Rechtskurve um ins Pooh-Reich zu kommen, sondern geh ich direkt in die K?che. Gespr?che mit der Gastgeberin bis um 7 in der Fr?h. Danach geh ich zu Pooh, Tiger und Ferkel. Ich mache das Licht aus, aber da leuchten noch die Sterne. Die Kirchenglocken h?rt man auch ganz sch?n laut. Doch ich h?re das genau halbe Sekunde, danach versinke ich. Stundenland fahr ich Achterbahn, unterhalte mich mit Weihnachtsm?nnern, trinke Kinderpunsch, esse Gl?hweinkuchen. Jaja, genau – ich wach auf, ohne mich vom Fleck ger?hrt zu haben. Fr?hst?ck und wenig sp?ter m?de mit den Kindern auf der Couch toben. Die Fahrt zur?ck geht durch den Schwarzwald. Wir erreichen Konstanz, dann auf die F?hre. Auf der F?hre ist es a…kalt, was uns nicht daran hindert Szenen aus Titanic nachzumachen. Meine Nase und meine Ohren sind immer noch da, ich sp?r sie aber kaum. Danach Lindau, danach M?nchen. Bin immer noch nicht gelandet. Heute Nacht bin ich wieder Achterbahn gefahren. Danke sch?n 😉

  • 05Dec

    В петък сутринта нищо не издаваше задаващата се лудница, освен може би раницата на гърба ми и чантата с камерата. Но пък човек можеше да си помисли – да, отива на двудневно обикаляне по немските баири, не я забелязвайте, такова нещо е невъзможно да бъде весело. И това наистина е така, само дето не отивах да се правя на баир будала, а ме очакваше веселба.

    След работа се качваме на колата и запрашваме в посока Фрайбург. Въпреки неколкократното отлагане отпътуването се извършва към 18 часа. Късна вечер, не казвам още нощ, вече седим на маса някъде около Фрайбург, нагъваме хърватски сърми и сумтим доволно. Току запознала се с домакините имах чувството, че просто отдавна не съм ги виждала. И така приказките не могат да се спрат. Лягам си към 2. Стаята е перфектна – мечо Пух е навсякъде. Заспивам като в приказка. Дали часовникът е звънял не мога да установя. Тропа се на вратата, но ми се свързваше прекалено много със съня, та не можех да реагирам. Една глава се показва на вратата и ме вика за закуска и бясен ден. Отговорът ми се състои в нечленоразделното: ”муааа, яяя, ахъмм, брр” или нещо подобно. Банята е мястото да си бия два шамара и след охлаждащ душ да заприличам на горе-долу опитомен звяр, който знае какво са обноски. Ами не ми се отдава сутрин да съм усмихната и това си е. А чувам как в кухнята си умират от смях и се води оживен разговор, сякаш вече е 15 часа и се намират в пленарната зала на парламента. Не е честно. Още два шамара, лек грим и почти съм заприличала на нещо. Кафе, закуска, кафе. Тръгваме, защото ако пия още едно кафе ще поздравявам хората от високо. След 30тина километра сме на паркинга на Ойропапарк. Където е лудница. Хората излизат от колите си и започват да се преобличат. Как? Всички са дядо Коледа. До един. Ние не. Чувствам се като носеща бански на нудистки плаж. Гледат те странно – хм, тези пък какво искат тук. Ми такова, да се повозим и ние. Дядо Коледовците се придвижват в огромни тълпи към входа. С розовото си пуловерче не пасвам на червената вълна, но се дегизирам с черното яке. Денят е бясен. Разхождане, возене, блъскане, обръщане, падане, ставане, издигане… Прическата сме я забравили след втората въртележка. Ха, че аз съм била смела. Качвам се на неща, които си мислех, че вече само като експонати ще ги гледам. Нищо подобно. Е, крещя, че ще убия спътника си, който ме е излъгал, че не е толкова страшно. Влакчето спира, очите ми блясват още повече и само мога да кажа: ”искам пак”. Кънки на лед, но от професионалисти. Обяд във Франция, подскоци из Швейцария, спирката на влака в Гърция. Вечерта в Русия. Всичко е Коледа. Стъмва се, а всичко свети. Минава парадът на светлините. Аз съм като петгодишно хлапе – махам възторжено на всички приказни фигури, които минават. Ама не може така да си тръгнем. Айде още веднъж на някое от влакчетата. Бегом, защото ще затварят вече. В колата усещам, че краката ми треперят. Възможно ли е да ми е дошло в повече?

    Вечерта е една дълга маса с много хора. Странно, даже имах чувството, че на български ще ми проговорят. Смях. И пак смях. Към 4 и половина последните гости си тръгват. Вместо след банята да направя десен завой към Пуховото царство давам напред и така става, че с домакинята оставаме до 7 сутринта на приказки. После отивам при Пух, Прасчо и Тигър. Гася лампата, а те гадовете светят. И църквата бие едни камбани, идилия. Идилията я чувам за около половин секунда, после потъвам. Няколко часа се въртя на влакчета, говоря си с дядо Коледовци, пия пунш и ям сладкиш с греяно вино. Да бе – събуждам се, а не съм се помръднала от мястото. Закуска, малко след това подскачащи дечица, завърнали се от заточението при баба и дядо.

    Обратният път е по друга отсечка. През целия Шварцвалд, стигаме до Констанц, от там на ферибота. На ферибота е кучи студ, което обаче не ни пречи да се правим на героите от Титаник. Имам чувството, че всеки косъм по главата ми страда от измръзване първа степен. Носът и ушите са там някъде, но не ги чувствам. Линдау. Следваща спирка – Мюнхен. Толкова. Още не мога да се приземя. Тази нощ пак бях на влакчета.