Lemon

Голяма мъка се оказа търсенето на рокля за d-day (тоест: diplomsverleihungs-day или deliriums-day, както искаш). Елегантна, в стил вечерен гардероб, но по възможност без гомеми изрязъци, които е възможно да предизвикат инфаркти сред доста възрастните ми професори. Не исках да е дълга, за да не прекалявам с балните елементи, все пак не отивам на абитуриентска или на сватба. Изискванията ми в две думи – строго официална.
Имах смътен спомен колко зор ми струваше намирането на шаферска рокля. Но това надмина всичките ми очаквания. Роклята, която си представях беше: черна, вталена, до около коляното. Никакви лъскави неща, никакви голи гърбове или балкони на показ. След общо 14 часа (слава Богу в различни дни) по всички възможни магазини такава рокля не бе намерена. НЯМА. Има с камъчета, има с паетки (или както се пише това), има дълги, има с шлейфове, има такива, направени от дамаска за дивана в кухнята, има бални и сватбени. Но черна-вталена-до-коляното НЯМА. Последният магазин, в който не бях влизала (по много причини, най-важната е, че е един от най-скъпите магазини), се оказа мястото. Прежалих около двойно на това, което си бях представяла, защото нямах избор, пък и се харесах. Е, има и малко светло синичко, ще видиш след някой и друг ден по снимките. Но е перфектна. Успокоих се с мисълта, че лятото съм на 2 сватби. Поне на едната ще я облека.
Другият проблем беше косата. След като октомври имах глупостта да се пострижа, за да мога да ходя рошава (прибран настрани къс бритон и отзад все едно някой е минал и те е разрошил като малко дете), сега настана ужасът – рошава ли ще ходя и на завършването? Дълго време имах около 3 см коса, което беше едно от най-хубавите неща на този свят. И вчера окончателно взех решение да се пострижа отново така, пък после ще си търпя мъките по пускането на коса. И отидох на фризьор. За мое голямо разочарование фризьорката не искаше да ме постриже така. Представяш ли си – отиваш на фризьор, казваш какво искаш, а той не иска да го направи. И така стана цялата работа, че само скъси опашките, които се бяха образували и ще ходя рошава. Глупава работа това с фризьорите.
Ето така нещата едно по едно се нареждат. Утре последни уточнения. Трябва да се охарча и още 40 евро за втора батерия на видеокамерата и всичко ще е 6.

Настроение: доволно уморено

Използвам, че блоговото нещо работи. Въпреки че няма какво толкова да се каже. Ако щеш ми вярвай, но вчера за първи път усетих, макар и някак на ръба, че няма такова животно, наречено изпит. Неделята ми беше уникална – наспиване, закуска навън като бял човек, слънце и после (около 9 часа общо) – лежане на дивана пред телевизора, докато се препичах на слънчицето, надничащо отвсякъде. С едното око гледах Джак Никълсън, с другото дремех. Имах две книжки до себе си, но не се навих да чета. Мързел. В пълното му значение, в най-директното му отражение в моята действителна неделя. От време на време нещо се опитваше да ме загризе, но го отсвирвах с “абе я си гледай работата, неделя е, пък и изпит ще видя само ако аз реша”. Няма следващ семестър, който да наднича зад гърба ти, няма програма, няма дори и план.
Работата е леко монотонна, но към четвъртък нещата ще се променят – отново с колегите ще полеем победата и ще направим последни уточнения за Тържеството с главно Т. В петък има купон. В събота – чистене. В неделя идват нашите. Следва седмица мотане. Хубаво е нищо да не те гони.

п.с. Към всички тийнейджърки, който си падат по модното бяло в момента: момиченца, на този свят има едно велико изобретение. То се нарича пералня. Пускайте белите си якенца и дънки от време на време в него. Тогава никой няма да забележи, че една мърла мирише на хубав парфюм, а ще забележи, че девойката в бяло е наистина в такова. Или си намерете майки, които да забелязват, че ходите мръсни. Гнусно е!

Ако ти кажат, че моментът на завършване се охарактеризира с падане в дупка, повярвай го. Нямаш почва под краката и ти се вие свят. Плаче ти се, а не знаеш защо. Не намираш смисъл в ставането от леглото. Не знаеш как да продължиш нататък. Май това последното е най-точното. Успокоявам се единствено с това, че още не съм си получила дипломата – може пък след това да се променят нещата. Но някак не мога да го повярвам.
Студентският живот свърши, както и да го погледнеш – факт. Какво следва след? Онова ежедневие – от понеделник до петък чакаш да дойдат събота и неделя??? Винаги съм си представяла, че ще изгарям от желание да се впусна в работния живот. Да, ама не. Може би защото от години вече работя и ми е понятно какво е да ставаш 5 дни в седмицата и да отиваш в офиса. А може би идва от неувереността какво да избера. Гадно е да нямаш избор. Обаче мога да ти кажа, че е още по-гадно да имаш много избор. Ако нямаш избор означава, че са ти предложили едно нещо (или нищо) и просто се примиряваш с мисълта, че за момента няма друг вариант. А като имаш много избор? Почваш да теглиш и мериш, да пишеш плюсове и минуси, да си представяш и да… плачеш. Така де, това последното само за чувствителни идиоти. Още нямам сили да махна книгите. Още нямам сили да извадя кашоните и да започна да събирам багаж. Още нямам сили за нищо. Хората тук правят нещо такова след завършването – вземат си 2 месеца почивка, заминават някъде и забравят. Забравят стреса, забравят задължения, забравят за всичко и мислят само за себе си. А аз бях забравила какво е да си сред хора, излезнах 2 пъти, уморих се и взех, та тръгнах на работа. Та така. И понеже днес е петък и блогът взе че проработи, та да се поо(плача).
Всъщност почти никой не ме окуражава да си замина за България. Много странно. А шефът ми ме хвана на първия ми работен ден още и ми каза, че ако зависело от него нямало да ме пусне от офиса даже да изляза.
А св. Валентин е бахти и тъпото нещо. Влюбените съкс. То не че аз не съм, ама това друга тема.