• 23Feb

    Я кажи сега кой от тези градове ти харесва по- и кой най-много. Следните: Мюнхен, Виена, Пловдив.

    Моето мнение:
    Мюнхен си е Мюнхен, каквото и да си говорим. Красив, голям, мой си (по някакъв начин). Познаваме се вече отдавна и добре се разбираме. Той ми предлага забавления, езера и откъснати полянки. Аз пък понякога му обръщам грубо гръб и не искам да се занимавам с него.
    Виена – град като град: хора, къщи, салтанати. Ама не съвсем. Аз си я харесвам Виената. Стара, аристократична, и въпреки това доста по-източноевропейска. Не снобее като Мюнхен, но пък е подреденичка. По-евтина от Мюнхен. Но дали пък не е толкова интересна за мен само защото съм я гледала през туристически очи?
    Пловдив. Нали няма да се учудиш ако ти кажа, че ми е любим град. Пък и там съм си родена. Компактен такъв, в джоба ти се побира. Не най-чистото и подредено място на света, но си има голям чар.

    Айде сега кажи си твоите доводи или твоите три града.

  • 22Feb

    В 13:30 се състои поредното интервю с евентуален нов студент за офиса. Момченцето се казва Елвис. Пристига точно, настанявам го, понеже асистентката липсва. Идва асистентката (сега му е времето да ти кажа, че е 90 набор) и пита дали Елвис е вече в конферентната зала. Казвам: “да, там е. След малко и Джон Ленън ще дойде.” А тя гледа тъпо, докато с колегата се захилваме. Не зацепва. “Кой е Джон? Каквооо???” Ех, кога си отиде човека, кога го забравиха… Само ние бабичките и дядовците ли го знаем още кой беше?
    От друга страна се сещам за сестра ми, която е набор 87. Тя много добре знае кой е Джон Ленън. Май зависи от други неща. Но все пак не е приятно да остановяваш такива големи разлики…

  • 22Feb

    Голяма мъка се оказа търсенето на рокля за d-day (тоест: diplomsverleihungs-day или deliriums-day, както искаш). Елегантна, в стил вечерен гардероб, но по възможност без гомеми изрязъци, които е възможно да предизвикат инфаркти сред доста възрастните ми професори. Не исках да е дълга, за да не прекалявам с балните елементи, все пак не отивам на абитуриентска или на сватба. Изискванията ми в две думи – строго официална.
    Имах смътен спомен колко зор ми струваше намирането на шаферска рокля. Но това надмина всичките ми очаквания. Роклята, която си представях беше: черна, вталена, до около коляното. Никакви лъскави неща, никакви голи гърбове или балкони на показ. След общо 14 часа (слава Богу в различни дни) по всички възможни магазини такава рокля не бе намерена. НЯМА. Има с камъчета, има с паетки (или както се пише това), има дълги, има с шлейфове, има такива, направени от дамаска за дивана в кухнята, има бални и сватбени. Но черна-вталена-до-коляното НЯМА. Последният магазин, в който не бях влизала (по много причини, най-важната е, че е един от най-скъпите магазини), се оказа мястото. Прежалих около двойно на това, което си бях представяла, защото нямах избор, пък и се харесах. Е, има и малко светло синичко, ще видиш след някой и друг ден по снимките. Но е перфектна. Успокоих се с мисълта, че лятото съм на 2 сватби. Поне на едната ще я облека.
    Другият проблем беше косата. След като октомври имах глупостта да се пострижа, за да мога да ходя рошава (прибран настрани къс бритон и отзад все едно някой е минал и те е разрошил като малко дете), сега настана ужасът – рошава ли ще ходя и на завършването? Дълго време имах около 3 см коса, което беше едно от най-хубавите неща на този свят. И вчера окончателно взех решение да се пострижа отново така, пък после ще си търпя мъките по пускането на коса. И отидох на фризьор. За мое голямо разочарование фризьорката не искаше да ме постриже така. Представяш ли си – отиваш на фризьор, казваш какво искаш, а той не иска да го направи. И така стана цялата работа, че само скъси опашките, които се бяха образували и ще ходя рошава. Глупава работа това с фризьорите.
    Ето така нещата едно по едно се нареждат. Утре последни уточнения. Трябва да се охарча и още 40 евро за втора батерия на видеокамерата и всичко ще е 6.

    Настроение: доволно уморено

  • 20Feb

    Използвам, че блоговото нещо работи. Въпреки че няма какво толкова да се каже. Ако щеш ми вярвай, но вчера за първи път усетих, макар и някак на ръба, че няма такова животно, наречено изпит. Неделята ми беше уникална – наспиване, закуска навън като бял човек, слънце и после (около 9 часа общо) – лежане на дивана пред телевизора, докато се препичах на слънчицето, надничащо отвсякъде. С едното око гледах Джак Никълсън, с другото дремех. Имах две книжки до себе си, но не се навих да чета. Мързел. В пълното му значение, в най-директното му отражение в моята действителна неделя. От време на време нещо се опитваше да ме загризе, но го отсвирвах с “абе я си гледай работата, неделя е, пък и изпит ще видя само ако аз реша”. Няма следващ семестър, който да наднича зад гърба ти, няма програма, няма дори и план.
    Работата е леко монотонна, но към четвъртък нещата ще се променят – отново с колегите ще полеем победата и ще направим последни уточнения за Тържеството с главно Т. В петък има купон. В събота – чистене. В неделя идват нашите. Следва седмица мотане. Хубаво е нищо да не те гони.

    п.с. Към всички тийнейджърки, който си падат по модното бяло в момента: момиченца, на този свят има едно велико изобретение. То се нарича пералня. Пускайте белите си якенца и дънки от време на време в него. Тогава никой няма да забележи, че една мърла мирише на хубав парфюм, а ще забележи, че девойката в бяло е наистина в такова. Или си намерете майки, които да забелязват, че ходите мръсни. Гнусно е!

  • 16Feb

    Ако ти кажат, че моментът на завършване се охарактеризира с падане в дупка, повярвай го. Нямаш почва под краката и ти се вие свят. Плаче ти се, а не знаеш защо. Не намираш смисъл в ставането от леглото. Не знаеш как да продължиш нататък. Май това последното е най-точното. Успокоявам се единствено с това, че още не съм си получила дипломата – може пък след това да се променят нещата. Но някак не мога да го повярвам.
    Студентският живот свърши, както и да го погледнеш – факт. Какво следва след? Онова ежедневие – от понеделник до петък чакаш да дойдат събота и неделя??? Винаги съм си представяла, че ще изгарям от желание да се впусна в работния живот. Да, ама не. Може би защото от години вече работя и ми е понятно какво е да ставаш 5 дни в седмицата и да отиваш в офиса. А може би идва от неувереността какво да избера. Гадно е да нямаш избор. Обаче мога да ти кажа, че е още по-гадно да имаш много избор. Ако нямаш избор означава, че са ти предложили едно нещо (или нищо) и просто се примиряваш с мисълта, че за момента няма друг вариант. А като имаш много избор? Почваш да теглиш и мериш, да пишеш плюсове и минуси, да си представяш и да… плачеш. Така де, това последното само за чувствителни идиоти. Още нямам сили да махна книгите. Още нямам сили да извадя кашоните и да започна да събирам багаж. Още нямам сили за нищо. Хората тук правят нещо такова след завършването – вземат си 2 месеца почивка, заминават някъде и забравят. Забравят стреса, забравят задължения, забравят за всичко и мислят само за себе си. А аз бях забравила какво е да си сред хора, излезнах 2 пъти, уморих се и взех, та тръгнах на работа. Та така. И понеже днес е петък и блогът взе че проработи, та да се поо(плача).
    Всъщност почти никой не ме окуражава да си замина за България. Много странно. А шефът ми ме хвана на първия ми работен ден още и ми каза, че ако зависело от него нямало да ме пусне от офиса даже да изляза.
    А св. Валентин е бахти и тъпото нещо. Влюбените съкс. То не че аз не съм, ама това друга тема.

  • 08Feb

    Седя и пия кафе. Първото ми кафе “на свобода”. След като от декември се започна зорът, краят му беше чак вчера. Четири устни изпита, като за край на студенстките години. Ето как минаха:

    На 24. януари бях при проф. Шьонхер-Манн. Той може да мине за тийнейджър на фона на останалите ми професори, защото е само на 50 и нещо. Спокоен, честен и естествен. Предметът е политическа теория. Поговорихме си за Платон, Монтескьо и естествено за неговия любим философ Дж. Ст. Мил. Малко отиде към Вебер и Ленин накрая работата, но резултатът беше зашеметяващ. Единственият професор, който въпреки правилника, който забранява такава дейност, ни показа оценките.

    На 1. февруари бях при проф. Кньопфле. Миналата година стана на 80. Предметът е право и държава. Изяла съм с кориците немската конституция, ваймарската такава и … дръж се – баварската такава. Знам какво прави Щойбер във всеки час от денонощието. (с този професор ми беше онзи ненормалния сън). Той обаче решава след третият въпрос да забие на ниво комуне, гемайнде (най-ниското управленско ниво във ФРГ). Няма проблем, и това го знам. Издържам.

    На 6. февруари съм при проф. Шварц. Изпитът е по-дълъг, защото е по специалния ми предмет – интернационална политика. С мен заедно изпитват и една колежка, туркиня. След като си поговорихме за НАТО, ООН, немски войници в Афганистан, Либия, Косово, Босна избива темата с Турция. Свързаме я с разширяването на европейския съюз, с конституцията – просто разговорът си върви. В един момент ме пита за последиците от турското робство. Към европейската част и към туркменските страни. Оттам вече се отприщи темата за малцинствата в България и ела да видиш как лавирам между своите си убеждения и факта, че до мен седи туркиня. (снощи ми беше подшушнато, че съм го впечатлила отвсякъде и ми беше споделена оценката – гордост, ще се спукам).

    На 7. февруари (вчера) в ранни зори е последния изпит при проф. Гумпел. Той е 19ти набор. Източногерманец, който е прекарал около 5 години в Сибир, по политически причини. Предметът е икономика. Вече ми е все тая. Въпреки, че ми е любим професор и е един от малкото, които знаят да не гледат гадно от високо, едва издържам половин час в стаята. Издържала съм го.

    Пред стаята ни чакаха другите дипломанти, защото аз и Денис бяхме последните две за изпитване. Чакат ни с шампанско и картонени чашки. Закуската ми се състоеше в две кафета и цигари. Сега наваксвам с шампанско. Правя един бърз курс до нас, за да сваля костюма и токчетата и се появявам в Altersimpl,  кръчмата, която знаем от първи семестър. Най-после ям нещо и продължаваме с бири. Към 15 часа отново бяхме в университета, с още 8 бутилки шампанско. В 18 часа бяхме вече в Ligsalz, много приятно ориенталско нещо си, където следва наливане с коктейли, бири и други такива неща. В 9 часа вечерта вече имам чувството, че е поне 5 сутринта. Толкова дълъг ден ми се стори. В 11 часа вече не издържам и се прибирам. Празненството с тогите вече е уредено, разделили сме си задачите и ще има поне още едно голямо събиране. Толкова за сега. А за тези, които ще попитат какво означава, че съм си издържала изпитите – ами означава, че пред името си вече мога да сложа Dipl. sc. pol. Univ.