• 23Mar

    Да внимавате къде ходите и какво ядете. Това съвсем сериозно ви предупреждавам, независимо от това в кой край на земята се намирате. Ето вече една седмица от последния петък, а коремът ми още не може да си намери мястото.
    Случката: миналият петък след работа излезнах с бившите колеги от училище. По принцип след работа се прибирам и ям в къщи, но в дадената вечер беше невъзможно. Първото заведение, в което бяхме, го знам отдавна, ям не за първи път там, нищо особено. Хапнах фахитас с пилешко, които не бяха превъзходни, но ставаха. После бяхме на айриш пъб, но там не съм яла. В събота се събудих със странно чувство в корема. След бърза справка с всякакъв вид спомени установих, че не е махмурлук. Нямаше и как да е де, защото бях изпила 3 бири, една от които даже беше радлер (разредена с лимонаТка). След стабилната закуска се уморих и реших да поспя. Успях. В момента, в който станах светът се обърна. Срещу мен и срещу съдържанието на корема ми. Последваха 14 часа на скорострелно обезводняване (или простонародно казано повръщане), съпровождани с температура. Вечерта използвах жокера “обади се на приятел” и звъннах на един такъв, който е лекар. Той беше сигурен, че ще се стигне до бърза помощ. Все пак ми даде съвети, които не подействаха. Към 3 часа през нощта не издържах и извиках вече бърза помощ. (кратко отклонение: немската бърза помощ има също толкова гадни и смотани телефонистки като българската такава. На това отгоре е и импулсен телефон… и да знаеш, че 37,5 не е температура, а е нормално… да бе, аз за това се чувствах като парцал, нали?) Дойде приятна лекарка, която първо попита дали съм се хранила навън. Ами да, храня се, всеки ден. Би ми една инжекция и ме остави да спя. До днес се опитвам да върна цвят на лицето, че съм по-лимонена от всякога. Ям всичко вече, но коремът ми е все едно през него са минали 6 гергьовденски агънца, 9 коледарски гошковци и още няколко кокошчици, тежка работа ти казвам, бъркано и мазано. А той празен горкият. Чувството е като да си влюбен, ама е негативно. Отслабнах около 4 кила. Не пия сокове, няма газирано, само кола и минерална вода (така каза лекарката). Е, ама днес вече не държа и мисля, че довечера ще ударя една биричка. Не може така тая работа.
    Изводът е: гответе си в къщи. А ако все пак излизате – предпазливо подушвайте всичко. Не че на мен ми помогна де, ама…
    Тази седмица изкарах на филийки в работа и на готвено в къщи: пълнени чушки с кайма, принцески с много кашкавал, таратори. Какво ли да сготвя тази вечер?

    —- 

    Направих си удоволствието да си закупя един хедсет, който си мислех, че не е нищо особено. Марката е зеннхайзер, моделът един от най-евтините (35 евро). Е, честно, ама за тези пари никога няма да намериш нещо, което да звучи толкова кристално. Музиката звучи все едно бандата стои покрай теб и ти свири на уше. Като си помисля само, че за глупавите айпод-слушалки дадох 35… Оценка: отличен 6+!

  • 16Mar

    Нямам време в последно време. За нищо. А ми се пише, а имам идеи, а ми трябва въздух. Така реших, че по-маловажните, но не съвсем тъпи неща, мога да ги отбележа в стил пейократки (защото е от Пейо идеята).

    Миналата седмица българско парти по случай 8ми март. Тъпооо, тъпо, тъпо. До един момент ок, но точно в 1.15 часа прокънтява чалга. И повече не спира. Много мацки, коя от коя по-гола, коя от коя по-гримирана. Повечето граничаха с виртуозността на трансвестит. Да не говорим за проститутките и съдържателя им. Които чоплеха семки. В дискотеката. Да ти кажа и за смотанякът, който свиреше свирепо с пръсти, на около 10 см от ухото ми. При последвалия пронизващ поглед от мен, той каза с отвратително шопско диалектище нещо от сорта да съм свиквала, че животът бил тежък. Бррр.

    Събота странно немско-тиролско парти, където на куп са събрани мацки завършили модното училище в Мюнхен. Една от тях е красива. И интересна. Другите са безвкусно, грозно и неподходящо облечени. Сутиенът като откритие на човечеството явно не е достигнал до тях. А имаха спешна нужда от него. Вече мога да разпознавам абитуриентките на модешуле Мюнхен от 10 км. Там беше и най-мързеливата и дебела котка, която се протегна, слезна от дивана на земята и докато задните и лапи се приземяваха, тя се катурна и заспа в навалицата от крака. Искам да съм котка.

    Вчера обучение в голяма световноизвестна лилава фирма. Английският ми не бил за изхвърляне. Няма такъв офис, честно. Очите ми останаха. Че дори лалетата по масата бяха лилави. Не ми харесва този цвят. За пореден път се убеждавам, че не ми харесва промивката на мозъци, която е задължителна, когато работиш при/за голяма фирма. Те не правят грешки. Те са велики. Те са най-добрите. Не обичам. Обичам да се признават грешките, обичам да се говори открито. Пък и като копираш конкуренцията си до къде мислиш, че ще стигнеш?

    След около час може и да се добера до нещо като обяд. Стомахът ми се е свил до неузнаваемост. Стискай палци.

  • 14Mar

    Тишо и неговата последна история (пък и коментарите към нея) ме накараха да се върна към не чак толкова далечното ми минало, когато и на мен ми се е налагало да работя нелегално и когато и аз съм имала неприятен опит с българи. Реших да не оставям коментар, а директно да попиша, че като се знам колко съм сладкодумна…

    Преди около година бях пуснала един пост с това какво съм работила до сега. Сега му е времето да ти обясня колко човека имат заслуга за длъжностите, заемани от мен. И каква народност са. Първата си работа (на черно) получих от българин. Тоест – мой бивш съученик, който работеше в същата пицария. Илия е точно този човек, който винаги ще ти помогне. Независимо дали има пари или не, дали е останал с една цигара (тогава още не пушеше де) или има цял стек. И независимо от това дали е на кеф или не. Втората си работа получих също от българка. И работех за българка. Момичето, което ми отстъпи мястото си, просто се оттърва, но пък знаеше, че това е временно решение на проблема при мен и го направи от сърце. А да работиш за българин на черно е една такава работа… Кво да ти кажа – не съм останала гладна и с неплатен наем, но беше повече от нечестно и повече от унизително. И като че ли това не ми беше достатъчно, ами още веднъж се хванах на хорото и работих за българи. Еми, извинявай за приказката, ама те се осраха. Накрая дори не искаха да ми върнат документите за работа и ходих при адвокат и замалко да се съдим. От тогава не съм имала българин работодател.
    По това време вече познавах български и другостранни студенти, работещи в Сименс и други такива приятни места, където не само, че стоиш на чистичко и пред компютър, ами са и търпеливи хората и те учат на разни неща. Да, ама се оказа, че с откровеното задаване на въпроса – как се кандидатства там? – никой не иска да ти помогне. Получих едни такива заобиколни отговори, увъртания (все едно бащите им са във форщанда) и накрая горе-долу: абе ти ако беше нормална и нахакана, сама щеше да знаеш… Ми хубу, врътнах се, насълзиха ми се очичките, ама реших да не си го слагам много надълбоко и им теглих една. Известно време изкарах с ограничен кръг хора около мен. Освирепях. Беше ваканция, скъсах се да работя, че да има време и да се прибера и не исках никой около себе си. Първата си работа на бюро си намерих сама. От вестника. От там имах помощ само за работата в редакцията. Подаде ми я една чехкиня (просто търсеха като луди студенти), пък и тя макар и доста странно същество, можеше добре да прецени, че не съм конкуренция, а ще и бъда колежка просто. И просто мога да потвърдя това, което много от вас се опитват да отрекат, други са се сблъсквали с него многократно: помощ от българин не очаквай. Безусловно помагане, подаване на ръка преди да се ръснеш по гъз – няма. Опитвам се да избягам от това като правя всичко, което е по силите ми. За сега ми е стигнало да настаня 2ма българи и една хърватка в сегашната ми фирма. И това не го възприемай като тупане в гърдите. Просто тогава, когато така ми се насълзиха очите и ми причерня, вместо да озлобея завинаги просто си обещах никога да не направя такова нещо. Ама никога. Дори с цената на това някой, някой ден, някъде да ми удари жесток шамар. Дори тогава не знам дали ще събера толкова егоизъм на едно място.

    А колкото до това, че черноработещите трябва да се портят: Не. Не и ако знаеш в какво положение са и то е тежко. Да. Да ако целта е да си купуват всеки 2 месеца нов телефон, да се водят студенти, а да не са такива, ако целта е просто гъзария. Тогава може. Ама като се знам и тогава няма да мога, така че…

  • 07Mar

    sem_dipl

    Най-после му дойде времето на този пост. Както всички вече разбрахте – завърших. По този повод миналата сряда имаше официално връчване на дипломите и купон в училище. За това след малко.
    Искам сега да благодаря на главните действащи лица, направили моето следване възможно. Това са тримата от снимката горе. Много голямо и сърдечно благодаря на майка ми и баща ми за това, че винаги бяха до мен. По-малко физически, но много морално, а в закъсващите моменти и финансово. Въпреки, че им беше доста трудно през цялото това време и с всичките раздели, превъзмогнаха себе си и ме подкрепиха. Като не спряха да го правят през всичките години. Знам да оценя тази подкрепа, защото ми е била много важна. Защото съм виждала как постъпват и други родители. И защото без тях едва ли щях да осъществя тази си мечта. И още една благодарност – на малкия змей от снимката. Сестра ми, която винаги може да ме разсмее с уникалното си чувство за хумор и която никога няма да се умори да ми казва (аз на нея също) колко много ме обича.

    А иначе тържеството си беше истинско такова, поне в началото. Гостите бяха насядали по местата си, имаше музика. Ние бяхме няколко етажа по-горе и облякохме тогите. Ректорът и всички останали “висши” бяха с ордени, шапки и тоги. Пръв вървеше ректора, а след него един по един ние. Седнахме си по местата и се започна. Речта на ректора (тук гордо трябваше да се тупаме в гърдите, защото ние бяхме малката част, успяла да премине през цедилката). След това един по един ни извикваше отпред и ни даваше дипломата като ни закичваше и с шапката. След това имаше още няколко речи (всички се изредиха да казват, че завършваме най-елитното училище в Германия), малко музика и с това официалната част приключи. Имаше бюфет, който сами си бяхме организирали (от мен бяха сладкишите – не се учудваш, нали?). И после – парти като парти, че даже и полиция е идвала по някое време. И към 2 часа вече беше доста грозно – пияни професори, за асистентите да не говорим… Уникално. Аз си тръгнах, защото не можех повече.

    dipl

  • 06Mar

    Трудно ми е да ти опиша как се чувствах, когато снощи този филм мина през мен. Филмът “Животът на другите” спечели Оскар като най-добър чуждестранен филм тази година. Немски филм на режисьора Флориан Хенкел фон Донерсмарк. Започва бавно, мудно дори. После леко започва да се върти, докато не стигне до онази скорост, която те халосва здраво. Междувременно се смееш на вицове за Хонекер (единият от тях беше жесток, изкушавам се даже сега да го разкажа, но май ще го оставя като коментар). Въпреки че не е някаква изтъркана любовна история, въпреки че не бях в сълзливо настроение, накрая му дръпнах един рев. Бута те от седалката като лошо хлапе тръгнало да се бие, хваща те за косата и без да изпитваш истинска болка ти се иска да крещиш. Прекрасен. Гледай го.
    Ето ти малко инфо на немски и на английски.