• 30Apr

    Седя в едно интернет кафе някъде на пъпа на Виена (не мога точно да ти кажа къде съм). Спала съм около 2 часа и нещо (ама пък сънувах бясно) и имам торбички под очите. От сутринта се занимавам с бюрокрация и прочие глупости. Имам хиляда неотговорени въпроса. Но поне съм адресно регистрирана и имам открита сметка в банката.
    Вън пече, а на мен не ми се сваля якето, защото ще мъкна още нещо на ръце. Ако още веднъж мина отсечката от Грабен до Щефансдом и краката ми сами ще си паднат.
    Първо впечатление: Виена е мръсна. Второ: има прекалено много сърби. Сигурно в Сърбия няма толкова… Иначе интернет кафето е от класа. Като казах кафе се сетих, че от сутринта не съм пила. Отивам да дръпна едно на “главната”.
    Малко хаотично, но като за първи няколко часа тук стига.

  • 20Apr

    Почивката ми приближава към своя край. Остава ми около седмица, в която ще ми е позволено (но не задължително възможно) да си поспивам и да се мотам. На втори май ще сложа подпис под първия си работен договор за пълна позиция (като студентка съм работела само на половин седмица). Тоест: добре дошла при работническата класа. Официално се водя от първи май на работа. Страхотно начало на почивен ден.
    След дълго обмисляне и претегляне на всички обстоятелства – лични и служебни, както и на предимствата и недостатъците, аз реших да остана там, където бях и до сега. Това важи за фирмата, но не и за местоположението. От май месец ще се помещавам във Виена, където фирмата ни отваря първия си офис извън немската територия. Надявам се до към юни да съм намерила квартира и те каня на гости.

    Както е известно на повечето от вас, се опитвах да си намеря работа в България. Опитите ми бяха в началото доста несигурни стъпки, които прерастнаха в уверени СV-та и дори интервюта. Имаше и добри предложения. Нещото, което ми направи впечатление е несигурността. За едно от местата имах твърдо ДА. Което след много кратко време (при мен нищо не се беше променило като условия) се обърна на НЕ. Едно необосновано не, което ме бутна много назад. Другото сериозно предложение беше последвано от много положителни писма, които не доведоха до никъде. Какво искам да ти кажа? Ами следното. Прескачаме фазата с пускането на СV-та. Да кажем, че вече са те поканили. Ти отиваш и се показваш с всичките си предимства. Назоваваш си цената, от която е ясно, че поне малко ще отстъпиш. Постигате споразумение. И купувачът е доволен, и ти си доволен. И след това нищо. Няма. Нито стъпка нататък. Но няма и отказ. Сигурна съм, че сега ако се обадя на второто място и бих могла да започна на първи май. Но не си падам такава активистка.
    И сега открий 10те разлики. Във фирмата, в която съм, бях казала, че не искам да оставам. Поради решението ми да се прибера в България. Те не ме оставиха и за момент на мира. Имаше дни на затишие и веднага след това идваха въпросите дали не съм размислила. До толкова ги измъчих, че в един момент чух – пожелай си нещо и ела да говорим. Не можах да го разбера дори това изречение. Чак вечерта в къщи се усетих за какво е ставало въпрос. Пожелах си и си стиснахме ръцете.

  • 10Apr

    Една обикновена сутрин, в която се събудих в 6 и 30, станах, изкъпах се и се облякох и поех по обичайния път към метрото, което трябваше да ме отведе на работа. Взех метрото в 7.32, забих слушалките на айпода в ушите си и се оставих спирките да минават покрай мен. Мислех си за това колко работа ме чака, какво съм обещала да свърша, а няма да успея. С две думи: недоспала и недоволна, смачкана от ежедневието. Две спирки вече пътувам и се качва голяма група деца на около 5 годинки. Всички хлапета са с миниатюрни ранички на гърба, по-шумни са от концерт на Металика и не се свенят да седнат до теб и да те гледат с минути, пък и да ти дръпнат слушалките, че да те попитат дали може да послушат и те музика. Двете учителки, които са с тях, се подсмихват на опитите им да завържат социални контакти с непознати, следят ги зорко, но не ги спират. Първата ми мисъл беше – защо трябва все на мен да ми се случва такова нещо. Сутрин съм наистина трудна. А и шумни деца в 7 и половина не е най-доброто начало. И понеже нямах друг вариант започнах да ги наблюдавам. Седалката срещу мен беше свободна и едно русо (много красиво) момченце от вратата още я забеляза и дотича. Седна от външната страна и веднага разпери ръчички така, че да заеме цялата двойна седалка. Оглеждаше се непрекъснато за някого. И тя се появи – мулатка, с много красива коса и огромни очи. Той дръпна ръчички и я пусна да влезе и да седне от вътрешната страна. Гледаше я със сините си очи и не я изпускаше. Сякаш ако за секунда престанеше да я гледа, тя щеше да изчезне. Почти не мигаше. Говореше и на някакъв детски език, който само двамата разбираха. Тя го гледаше по абсолютно същия начин, но и кокетничеше, все едно беше разбила сърцата на не един или двама мъже. Бяха страшно красиви. И в един момент нещо ми направи впечатление. Тя жестикулираше само с едната си ръчичка. Другата и беше в джоба на дънките. В един момент я извади от там, за да си сложи отново раничката на гърба. И тогава потръпнах. Лявата и ръка беше като кука. Изкривена, само с палец, показалец и среден пръст. От китката до пръстите всичко беше криво като пиратска кука, тънко и криво. Не мога да го опиша. В този момент учителките ги извикаха, защото трябваше да слизат на следващата спирка. Много бързо и отново много шумно те започнаха да се подреждат в редичка по двама. Русичкият петгодишен младеж стана, изчака я да си сложи чантата на гърба и и подаде ръка. Хвана я за кривата ръчичка, сякаш нищо странно нямаше в това, което държеше, и я поведе напред. Не гледаше къде стъпва, а гледаше право в очите и.

  • 04Apr

    Това е въпросът, който най-често ми се задава в последно време. След като миналата сряда официално си предадох ключовете от общежитието (разбирай: изнесох се) и вчера ключодържателят ми вече се състоеше само от дрънкулки (подарих на Илиана ключа за колелото си, респ. и колелото към него) се оказа, че съм бездомна. Така де, не го разбирай толкова брутално – имам си семейство в България, при което съм винаги добре дошла. В Мюнхен също не бях останала на улицата. Но все пак е стабилна крачка нанякъде.
    И за всички, на които още не съм се похвалила – намирам се в Пловдив, където възнамерявам да остана в следващия един месец. Ако някой има път насам много ще се радвам да се видим.