• 31Oct

    Снощи беше откриването на театралния сезон за скромната ми особа. Много умишлено то беше с “За народното творчество” – моноспектакъла на Камен Донев. Бях подочула това-онова и последните два дни преди преставлението нямах търпение да стане 7 часа във вторник. Единственото представление, на което отидох с “голямата кошница” (т.е. големи очаквания) и те не бяха напразни. Дори ги прескочи.

    Всичко явно е тръгнало от онзи монолог на даскала в “Улицата”. Който тогава още научихме на изуст и не сме спрели да повтаряме части от него. Поведението му на даскал е изпипано до последния детайл – налудничаво, поучително, със заучените фрази на всеки учител от по-старото поколение, с които иска да звучи умно, но нещо все не се получава. На няколко пъти го оприличих на различни мои учители и смехът ми се засилваше още повече.

    Какво ти е необходимо за това представление: 10тина лева, приятна компания, с която да си подавате кърпички (абе много смях, ще видиш) и с която след това да излезете от театъра и да се опитате да си спомните по-ярко някой и друг момент. Щуротиите идват малко в повече, та няма да се изненадам ако в скоро време отида да го гледам отново. Което обаче трябва да се признае – силните моменти, макар и малко, бяха МНОГО силни. Докато бяха те не можех да повярвам, че лелята отпред е вяла чокото си като побъркана от смях само до преди секунда. Минава сериозното, идва смехът, идва танцът и ти се иска да тропнеш и ти, идва и песента.

    Единодушно решихме, че Камен Донев е на световно ниво. Аз съм голям почитател на немското кабаретно шоу (кабаре в случая не е с онова с танците). И въпреки, че за много от вас немски комик звучи като оксиморон, да, има такова животно и то е много по-добро от българските му подобия.  Немският ми любимец е Михаел Миттермайер, който видях преди година на живо. 2 часа и половина (точно като К. Донев) той не спря. И ние не спряхме да се тресем от смях. За разлика от Михаел, Камен се раздаде до последно с танците и песните. Талант! Аз нямам други думи.

    За народното творчество

  • 26Oct

    Чалгата не е само музика. Това е поведение, това е култура, това е обгръщащият ни отвсякъде кич и ужас на ежедневието. Защото е лесно и достъпно. Защото ти може да не го харесваш, но то е лесносмилаемо и не те кара да мислиш. Дава ти повод да действаш както дойде, без да се замисляш за другите. Искаш да си перфектна? Отиди в “Пълна промяна”. Искаш нещо ново – заповядай в Сървайвър. Но моля те, не си прави труда да си измислиш сам забавления. Не бъди оригинален. Не си давай зор за нищо – на теб всичко ти се дава сдъвкано. Стереотип и начин на живот например. Жените трябва да показват плът – давай, оголи си циците и не мисли как изглеждаш всъщност. Мъжете трябва да са мускулести и да носят тежки ланци – запиши се в кварталния фитнес и пий коктейлчета до припадък. Вози се на лъскава кола втора употреба, купена от баща ти. Качи си мацката и я заведи в модно заведение. Защо да измисляш нещо оригинално и романтично? Когато те нагрубят, обидят или просто не можеш да прецениш ситуацията – реагирай с егоизъм. Мисли за себе си и за никой друг. И на това бих казала чалга. Макар че го правят и хора, които не понасят тази музика.

    Имам две неща, които ме карат да напиша това. Хората, които ми говорят на ти и магазинерките, надули някое от чалга радиата. Има прекрасно магазинче на българска фирма в Капана в Пловдив. Честичко минавам от там и рядко излизам с празни ръце. Последния път много се замислих дали да не оставя блузката и да си тръгна. Продавачките бяха на около 22. Говореха си за сватбите си и подаръчетата за гости. Дънеше чалга, ох, добре де – попфолк. Замислих се за блузката, но защо пък това трябваше да ми провали идеята за добър тоалет, който да покажа с удоволствие? Купих я, бяха страхотно учтиви. Казах им, че магазинът е страхотен – благодариха ми с усмивки. И тогава не можах да се стърпя и се плъзна: Но ако следващия път чуя друга музика бих останала с удоволствие и по-дълго тук. Разбраха ме. Едната ме познава вече по физиономия и знае, че минавам често. Тя се изчерви.

    Второто още не съм го изпробвала, но близък е момента. Усещам го. Следващата/следващият, който ме заговори на ти ще го попитам дали се познаваме. Ако каже не (както се и очаква) го чака прилично набиване на две отровни изречения.

    Има и трето нещо, което мога да определя като чалга. То е евтино и некултурно. То е обидно. Говоря за егоизъм във висшата му форма. Говоря за човешки отношения. Но не искам да обяснявам. Прекалено е лично.

    Апропо: чалга би било и да не отидеш да гласуваш. Не съм голям фен на Любен Дилов-син, но това изобщо не е лошо: Заповядай и прочети.

  • 18Oct

    Аз пък да не видя нещо от Антония. Ей ме на:

    kurze haare

  • 15Oct

    Позамислям се тези дни, а мисленето е труден процес. Не че съм блондинка, но понякога е трудно. Само понякога. И ми минават през главата странни мисли, спомени, седмото небе е още далече, но има светлина. Имах странни срещи със стари приятели, които ми припомниха неща, които отдавна бях забравила. С мисълта, че не са били явно важни, че да се запомнят. Интересно е да видиш някого след 9 години и половина. Да видиш колко е пораснал, какво е правил през това време, къде е сега, какво си направил ти преди 9 години и половина. Повече от интересно.

    По непредвидимите пътища и мисли стигнах не до далече. Стигнах до трите си месеца във Виена. Беше опит, който е много важен. И понеже този път не искам да забравям си записвам тук трима човека.

    ТЯ се казва Дина. И се познаваме от гимназията. Беше 5 часа сутринта, когато звънях като луда на вратата и и на телефона и. Тя спеше дълбоко. Беше 29и април.  На първи май започвах работа във Виена. Добре, че първите седмици бях в командировки и почти не се вестявах у тях. Тясно като в общежитие и романтично като в същото. Аз и готвех, а тя ми даваше спокойствие. Да не ставаме много сантиментални, ето да я видите на последната ми вечер във Виена.

    дина

    И да, потвърждавам, че физиономията ми през повечето време във Виена беше такава.

    ТОЙ се казва Бенямин. И ми беше съквартирант. По-малък от мен с около 3 години, или 3 и нещо. Показа ми френските кръгове във Виена, запознах се с толкова французи, с колкото не съм се запознавала при посещенията си в Страсбург. Показа ми тайни места във Виена, които не подозирах, че съществуват. Научи ме на австрийски диалектни думи, както и на това, че немската дума за комар в Австрия означава винарка. Аз пък го научих на баварски думички, както и на български. “Благодаря” му се опря най-много. Взех му две от халбите, но му изпратих 2 такива на Каменица. Обича да пие бира, ако го видите някъде го поканете. Може да ви разкаже страхотни истории за Африка. Но предупреждавам, че може да стопи всичките ви запаси от бира ако го поканите у дома си. Но пък ще сте най-големите оптимисти след няколко часа с него. Готви превъзходно, нищо че е вегетарианец.

    Бени

    Имаше и още един човек. Него не мога да ви го покажа на сминка. Той беше винаги онлайн. Винаги, когато ми се искаше или не ми се искаше да говоря. С него в последно време не се чуваме. За което, естествено, съм виновна аз. Мислех да сложа линк към него, но не е подходящо. Той си знае. И аз му благодаря за това. Че ме изслушваше, че пиеше бира с мен онлайн, че споделяше дори работните си дни с моите такива. Е, на мен пък се налагаше да изтърпя някои от странните му настроения 😉

    П.С. Това отдавна трябваше да бъде написано, просто съм много несериозна. Да не се чете като носталгия по Виена :)

  • 07Oct

    Погубването ми в тези дни се дължи на няколко неща:

    – хубавото време
    – старите приятели
    – дните в София
    – дългите вечери

    Хубавото време посвърши. Снощи беше първия дъжд, който усетих като студен такъв. Но имах качулка. Старите приятели се появиха изневиделица и не престават да ме изненадват с идеи. Изненади и изнесени естради, изобщо изнамерихме из изходите свои входове. Глупости. Новите входове са стари запрашени врати, на които пообърсахме дръжките, изцапахме ръчички и сега ги отупваме в панталонките. Като в детството, само дето говорим по-големи глупости.  София е и ще си остане дупка. Належащо е минаването ми от там, но не мога да го запълня смислено. Без желание за излизане след такси-13-кинта с шофьор, който при добро поведение от моя страна би ме набил. Оставам си провинциалистче и това е. Пък и ние пушим цигари Кент и дъвчем бонбонки тик-так. Друго си е спокойствието на село, където не всеки ден пред нас стават катастрофи. Въпреки че в пловдивско хванаха 14-годишен, който потрошил една баба. Това са неща, които отказвам да приема, че стават около мен.  А дългите вечери са дълги вечери. Притесненията, че не съм се кротнала прилично за годините си, намирам за необосновани.