• 05Apr

    покрай този пост на антония се замислих за много неща. неща, които са ми минали през главата, някои от тях са се опитали да ме смажат, други ми помогнаха да разбера какво искам. антония всъщност беше тръгнала от френския закон и протестите, но премина някак в обвинения срещу бездействащите според нея хора. естествено, че не изключвам тези случаи, знам много добре, че ги има. но ми прозвуча много генерално. мисля, че сега му е момента да разкажа как се разви въпросът с работата при мен. просто като пример от “другата” страна, където нещата не стават ей така и където късмет беше рядко срещано понятие (не казвам, че при теб е било само късмет, не ме разбирай погрешно). това май ще става дълъг пост…

    учих един семестър само в българия. понеже следването там си е като целодневна детска градина ти остава малко време за работа. ок, слагаш ме в графа “лигли” – не ми беше нужно да работя, но пък исках например да си изкарвам парите за бензина на колата сама. сервитьорка се изключваше поради забрана на родителското тяло. намерих си работа към мерцедес-българия – харесахме се на 3 поредни интервюта. въпросът беше обаче че учех редовно. бяхме останали 2 момичета, избраха другата – задочничка.
    заминах за германия. е тук вече трябваше да започна от нулата. първа работа – правех пици (и в началото ги разкарвах по домовете). едновременно с това бях миячка на чинии и сервитьорка в българския ресторант. първите няколко месеца нямах официално право на работа, така че трябваше да съм доволна, че ме вземат където и да е. не питай как реагираше фамилията на тези неща. към края на годината станах и сервитьорка в готино заведение, за сметка на това с ужасен персонал. шефът ми ме бъзикаше да зарежа политологията, защото и без това цял живот съм щяла да остана сервитьорка. установих, че не е за мен – не мога да се усмихвам на всеки, не мога да съм по заповед на щуката винаги любезна, абе зло съм. напуснах. 2000 година започнах с нова работа – продавачка и пекачка в пекарница – закуски, хляб и всичко възможно. работният ден започваше в 4.30 сутринта. скъсвах се от работа, но нямаше друг начин. случайно разбрах за завод за чипове (епкос), където плащаха просто уникални пари. ок, работа на смени, но какво толкова. след няколко месеца взеха, че фалираха. реших, че ми е писнало от каква да е работа и ще търся друго. започнах към малка фирма като офис-асистентка. кореспонденция, преводи, че дори и малко хтмл-хави. следващото беше вече първото, което наистина ми хареса – връзки с обществеността на голяма компания, работата ми беше съставянето на ежедневния преглед на пресата. задържах се доста дълго. и взеха, че фалираха и те (кирхмедия). чичко кирх се изпари, ставаха разни истории… лека лудница. след 2 месеца търсене отидох в същия отдел, но вече към университета (лму – мюнхен). заплащането си беше чиста подигравка, цареше истински комунизъм. но – ще стои после в биографията, че съм работила към университета, което е добре. от там отидох (след финансово издъхване) в голяма компания – инфинеон – към отдел хюман ресурсес. май го бях описвала случая – женски отдел, мобинг висша класа от страна на една туркиня, която каза още първия ден – знам аз, вие българите мразите турците. спасението дойде един слънчев ден, когато ми се обади бившия ми шеф от кирхмедия и ме помоли да му асистирам за 2 месеца. напуснах веднага. дори им казах, че никога, ама никога не бих препоръчала инфинеон като работодател. бях доволна. след 2то месеца отново в кирхмедия бях 2 месеца на стаж в българското консулство в мюнхен. имах късмета да попадна в страхотен екип, от който научих много неща, който беше страхотно доволен от моята работа и който като единствена благодарност ми даде най-перфектните препоръки. след тази практика отново трябваше да търся работа. звъня на непозната фирма, която си е дала само телефон и пощенски адрес, за да искам мейл, където да си пусна документите. предлагат ми да си говорим на ти, да не пращам документи, а просто да намина. а, да, и да не се изтупвам много – да дойда съвсем обикновена или там както си ходя де. тома неверни естествено си представя някакви ненормалници. ненормалниците още са ми шефове. за първи път в живота си получих НЕавтоматично увеличение на заплатата, а просто самозаслужено. да не говорим за привилегиите, с които се ползвам. а да, и да кажа, че тази седмица се решава дали ще стана джуниър кийакаунт мениджър. всъщност не знам дали го искам, но съм на мнение, че няма да си бягам от късмета. нещо искат да си ме вържат яко за тях си.

    ето това е. не съжалявам за никоя от работите си. знам, че по специалността си съм направила сравнително малко, но съм почти сигурна, че няма да стана политик или дипломат. поне за момента съм сигурна. следването ми ми достави огромно удоволствие, учих за себе си. това, към което винаги съм се стремяла като професия е в план и го задвижвам. стискайте палци. всъщност идеята ми беше да ви кажа, че всеки има своя път. всеки се качва от различно спирка или различна врата в рейса на професионалния живот. важното е да хванеш правилния рейс. и да не вземеш да заспиш в рейса де. е, нещо малко съм хаотична, но тези спомени ме заляха изведнъж…

18 Responses

  • Брей Донке това с пекарницата в 4.30 сутринта ме впечатли. Трябва да си намеря и аз такава работа какъвто съм ранобуден. Един ден можеш да напишеш автобиография – “Американската/германска мечта”. Както сме си говорили и знаеш, аз смятам, че работа попринцип има за целия китаийски народ и само разни лигльовци се оплакват, че нямало. За френския закон не знам, но ако аз един ден съм /по-сериозен/ работодател ще разплача майката на всеки с повечко претенции и без покритие. Капиталистическата система е простичка и работи безотказно – ако си добър бачкаш и ти плащат независимо от договори и бумащини. Ако ни си – излиташ пък ако ще и клетвена декларация да е подписал работодателя че няма да те уволни. Това е. Другото е клинч и измислица, а аман от лигльовци в тоя живот. Пак казвам че тук не коментирам френския закон а говоря принципно, защото не го знам какъв е. Но ако има клаузи за по-ниско възнаграждение спрямо възраста както дочувам – на ешефода!!!!

  • хехе, ще те впечатли ами как? като ме знаеш и мен колко съм ранобудна… е, теб чак не мога да те догоня, но мисля че с времето те достигам :) а за автобиографията съм си го мислела вече. особено ако включиш и онези дребни работи за по ден-два, дето тук не ми се описваха, после малко прибавка – латиноамерикански капчици личен живот, тук-таме някоя сълза, прибавяме доза съжаление, щипка носталгия, доста алкохол, малко по-малко приятели, горчив уорчестър-сос и леки усмивки плюс едно-две пътувания и ето ти ги следващите 139502 серии, упс, страници са готови :)
    иначе – работа винаги има! точка по въпроса! казах: хау! ай, да ви се невидят и претенциите и чудото. трябва да е готов на всичко човек и това е

  • Мен ме впечатли цялото CV. Браво, хубаво е, че си работила, това със сигурност дава увереност – знаеш с колко неща можеш да се справиш и как, знаеш добрите и лошите си страни в офиса.
    Keep walking, или по-добре – Keep working.

  • Имаш незаконно дете от Маурицио? Маммммааа миааа! Братовчетката на зълвата на етървата на доня Рамирез знае ли за това?????!?!!?! 😛

  • @ antony:
    не само уверена, ами доста уверена си станах и съм много доволна от това. а за Keep working – еми няма начин, приятелите са приятели, ама сиренето е с пари. пък и не само то, да му се невиди

    @ geo:
    мани мани, сега ги оплескахме. или както се казва на чист немски – ес клаперт зих ди мутер (мамата си трака)

  • Шапка ти свалям за борбеността :-)

    Иначе — положението при мен и при теб е било/е съвсем различно. Все пак аз съм с комерсиална професия (маркетинг по образование; много маркетинг, малко продажби, много ПР като работа). Ти пък си с по-академична професия, някак покрай нея само за политика и дипломация (и научната работа около тях) се сещам. Освен това аз съм си в София, а ти си на края на света…

    Обаче има и прилики :-) Една от фирмите, където работих, загуби представителството на Fruit of the Loom (не защото продаваше зле, а заради гръцки козни) и съкрати целия маркетинг отдел. Друга от фирмите прецени, че офисът им за Балканите е по-добре да е в Белград и затвори представителството в София. В трета пък се скарах свирепо с финансовия отдел: две счетита — стари моми на по 45 и 60 години, дето им викахме ‘хипопотамките’ заради ‘изразителните’ фигури успяха до такава степен да ми вкиселят живота, че накрая просто си грабнах шапката и ги зарязах. В четвърта пък съдружниците се скараха и понеже не успяха да си поделят бизнеса — направо го продадоха на конкуренцията. Бе и аз мога фермани да напиша за преживяванията си :-) От 1990 до 2000 г. насам съм сменила сигурно 6-7 фирми. Родителите ми много се шашкаха с миграциите ми — и двамата са работили само на едно място до пенсионирането си. Последните 6 години съм се закотвила и те се успокоиха :-) В общи линии смятам, че пазарът на труда се поотдалечи от каубойския период. Пък и в момента има БЕСЕН глад за висококвалифицирани кадри. Просто не можеш да си представиш колко трудно е да намериш добър работник. Именно затова от 4-5 години имаме стажантски програми — да намерим мислещи млади хора, да ги обучим и да си ги ‘прилапаме’.

  • d & g: vnimavaite vie kakvo govorite tuk zashtoto te taka trygvat sluhovete. doni, posle shte se chudish zashto izvednyj niakakvi hora, s koito ne ste se chuvali ot godini zapochvat da ti se obajdat i te pitat ‘kakvo novo okolo teb?’ 😉

  • ех, ти пък, на края на света. само 2 часа път са в крайна сметка 😉 майтапя се, естествено, самата аз се успокоявам така. обаче доста познато ми звучиш с това фалиране и преместване на фирми. а за реакцията на родителите – абсолютно едно към едно :) нашите поне се убедиха, че съм доста различно поколение и дебела глава на всичкото отгоре. та сега цари мир.
    ми ако не ми се получи това с мечтата ми, за която имам интервю този месец в софия, да взема да се огледам при вашите стажантски места, а? 😉

  • @ petya: хахахаха :) верно, доста си права. няма повече да издаваме толкова лични неща. от сега нататък – само по кю-то и това е 😉

  • @Lemon: ама ти си имаш опит, въобще не си за стажантска програма. Направо си подготвяй CV-то и кандидатствай за постоянна работа. Ако сериозно се замисляш за работа в комуникационния бизнес — да ти давам мейла на нашата HR-ка и да пращаш документите. Не зная какви свободни позиции има в момента. Обаче ние непрекъснато увеличаваме броя на персонала и дори и сега да няма нищо подходящо за теб — напълно е възможно след седмица или месец да се отвори ново работно място. Още нещо: доста често правим услуги на клиенти и ако когато си си подала документите си отбелязала, че си съгласна да те свържем и с друг работодател — може и това да се случи. А ние работим само за големи и солидни компании :-)

  • това ми харесва. ще се замисля. а между другото – може да се запознаем на едно кафе като си дойда сега :) ще гледам да се свържа с теб скоро време. и без това отдавна си го мисля

  • Хм, моята мечта е Маркетинг и Реклама и нещо свързано с такава работа, но ти ем разби отвсякъде. С мъка се надигам пред осем часът и гледам света лошо, а ти… 4:30.
    Леле, ама аз съм била хроничен мързел. А ти си ужасно тъпелива и упорита.
    *въздъх*
    Искам и аз да стана такава като порастна 😉
    Колкото до това, за френският закон… мога само да цитирам великият гласки мъдрец Обеликс и по-точно.
    “Тия франзцузи са полудели.”

  • eneya: ти да не си мислиш, че на мен ми беше много лесно? но като няма друг начин и ставаш. да кажа ли, че тогава в пекарната напълнях около 15тина килограма :)

  • Фала тебе! За година и половина в дълбока баварска провинция минах през най-идиотските работодатели на света. А ти в Мюнхен правиш разлика между автоматично и договорено повишение. Половин година още и аз ще се приземя в Мюнхен, няма две мнения по въпроса.

  • ами успех ако толкова искаш да идваш в мюнхен – красив, голям, шарен, но и малко студен. ами да, има разлика между автоматично и договорено повишение – първото се изразява с 20 цента на 6 месеца, а второто – е, както си си постлал :)

  • Благодаря ти!
    Това как селянчетата тук ме убеждават да не си ходя, ми е достатъчна причина да си бия камшиците.

    Къде е критиката в тоя пост. Той действително е много интересен, но повече би подхождало “На смъртен одър” като заглавие. Напомня ми малко на дядо ми, който ми обяснява как е тръгнал от плевенската кръчма, къдото му плащали една паница боб на ден, преживял Войната и се издигнал до главен лекар на болницата на МВР в София. И после дошъл Костов, и сега работи като нощен охранител в офиса на СИС Индъстрис за… една паница боб.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

WP-SpamFree by Pole Position Marketing