• 29Apr

    както и да го гледаш 2 седмици за мен са прекалено кратко време за престой в българия. не стигат за нищо, само се разбиваш. но понякога няма друг начин. работата, къщата, децата (упс, без последното) – задълженията те викат другаде и няма повече почивка. какво да говорим за случаи на едноседмичен престой. няма смисъл направо, но понякога е нужно.

    Полетът към България беше белязан от нови запознанства и срещи с приятни хора, които виждам рядко в Мюнхен. Резултат от тези запознанства беше веднага покана за купон. Тази вечер съм там. Първите дни са (винаги) безметежни. Не усещаш срещите, минават сякаш покрай теб. Пълно е с толкова емоции, че не можеш да канализираш нищо. Но усещаш. Че си жив. Празниците са истински семейни сбирки. Понякога с неприятни намеци, но е нужно човек да е артист. И въпреки това им се наслаждавам. Седмицата между Цветница и Великден минава. Нови неща не се случват. Всъщност има нещо ново – забиват ми жестоко нож в гърба, без да успея да разбера дори причината. Което боли. Обясни де, две-три думи са напълно достатъчни. Но няма разбиране. Караоке със стари приятели и познати, което се превръща едновременно в страхотна и страховита вечер. Прибирам се и намирам време да остана сама със себе си. В следващите дни изобилстват срещи с приятели. Дори с такива, които в последно време са били достатъчно несериозни и не съм ги виждала от около година (почти де, не се засягай сега). Великден минава хем между другото, хем задира като стърчаща броня. Аз продължавам да чакам разговори. И те идват, когато поемам инициативата. Ден и половина в София, пълни с най-шарените срещи. Учудващи, емоционални, разтърсващи… човешки. Май последното беше най-точно. Лейдис енд джентълмен, на вашето внимание – Антония и Антони. Страхотни нови запознанства. Към тях прибавяме и срещата на другия ден с мой евентуален бъдещ работодател и картинката става още по-слънчева. Помрачава се от последвалата я вечер отново на караоке. Търся песен, която няма общо със ситуацията и изпявам точно такава в крайна сметка (без да се усетя). В момента, в който оставям микрофона някой си тръгва. Може би завинаги. Мюнхен е започнал да ми липсва и тръгването ми не е белязано от носталгия (за първи път от много време насам). От първата вечер имам чувството, че не съм си тръгвала изобщо. Готин концерт и ме носят на ръце :) буквално и преносно. Малко обобщение: имам страхотни приятели! За което благодаря!

5 Responses

  • И аз се радвам, че се запознахме, че се видяхме (макар и за кратко), че те има. Доскоро :-)

  • Много съжалявам, че не знаех, че ще идваш насам… Щеше да ми е изключително приятно да се запознаем.
    Нищо, другият път 😉

  • ами аз бях казала :) няма нищо, както изглежда на 26ти юни съм отново в софия. може да се направи нещо по въпроса 😉

  • Аз със закъснение, ама ще се оправдая с процесора ми :(. Много се радвам, че се запознахме :). То след Антония каквото и да каже човек, ще е не на място… Така че успех в Германия, пък като се върнеш…

  • ех, оправдания, оправдания… 😉 и като се върна, квооо? стягай се за рожден ден ти :)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

WP-SpamFree by Pole Position Marketing