• 10Apr

    Една обикновена сутрин, в която се събудих в 6 и 30, станах, изкъпах се и се облякох и поех по обичайния път към метрото, което трябваше да ме отведе на работа. Взех метрото в 7.32, забих слушалките на айпода в ушите си и се оставих спирките да минават покрай мен. Мислех си за това колко работа ме чака, какво съм обещала да свърша, а няма да успея. С две думи: недоспала и недоволна, смачкана от ежедневието. Две спирки вече пътувам и се качва голяма група деца на около 5 годинки. Всички хлапета са с миниатюрни ранички на гърба, по-шумни са от концерт на Металика и не се свенят да седнат до теб и да те гледат с минути, пък и да ти дръпнат слушалките, че да те попитат дали може да послушат и те музика. Двете учителки, които са с тях, се подсмихват на опитите им да завържат социални контакти с непознати, следят ги зорко, но не ги спират. Първата ми мисъл беше – защо трябва все на мен да ми се случва такова нещо. Сутрин съм наистина трудна. А и шумни деца в 7 и половина не е най-доброто начало. И понеже нямах друг вариант започнах да ги наблюдавам. Седалката срещу мен беше свободна и едно русо (много красиво) момченце от вратата още я забеляза и дотича. Седна от външната страна и веднага разпери ръчички така, че да заеме цялата двойна седалка. Оглеждаше се непрекъснато за някого. И тя се появи – мулатка, с много красива коса и огромни очи. Той дръпна ръчички и я пусна да влезе и да седне от вътрешната страна. Гледаше я със сините си очи и не я изпускаше. Сякаш ако за секунда престанеше да я гледа, тя щеше да изчезне. Почти не мигаше. Говореше и на някакъв детски език, който само двамата разбираха. Тя го гледаше по абсолютно същия начин, но и кокетничеше, все едно беше разбила сърцата на не един или двама мъже. Бяха страшно красиви. И в един момент нещо ми направи впечатление. Тя жестикулираше само с едната си ръчичка. Другата и беше в джоба на дънките. В един момент я извади от там, за да си сложи отново раничката на гърба. И тогава потръпнах. Лявата и ръка беше като кука. Изкривена, само с палец, показалец и среден пръст. От китката до пръстите всичко беше криво като пиратска кука, тънко и криво. Не мога да го опиша. В този момент учителките ги извикаха, защото трябваше да слизат на следващата спирка. Много бързо и отново много шумно те започнаха да се подреждат в редичка по двама. Русичкият петгодишен младеж стана, изчака я да си сложи чантата на гърба и и подаде ръка. Хвана я за кривата ръчичка, сякаш нищо странно нямаше в това, което държеше, и я поведе напред. Не гледаше къде стъпва, а гледаше право в очите и.

10 Responses

  • мамка му това е най-романтичната история, която съм чел напоследък. love is all around – особенно сега с таз китна пролет. птички и пчелички – птичете и пчелете! тва последното малко тъпо звучи, ама няма да го изтрия щот съм се разлигавил 😉

  • Благодаря ти! Прекрасно е да прочетеш нещо толкова реално и човешко. Напоследък все повече и аз се вглеждам в деца и възрастни хора. Мисля си за тях, какви са.. какво им е на главата и какъв им е живота..

  • Mda, prochetenoto me nakara da se usmixna napulno iskreno!
    @Necrony
    Interesno, i az ot izvestno vreme se vglejdam v dechicata i vuzrastnite xorica… po-interesno mi e obache kakvo im e na xorata, koito vse poveche osuznavat kolko kratuk e jivota choveshki:)

  • Нещо в мен трепна… Благодаря ти, че го написа. Наистина ти благодаря…

  • Тази история ме разплака. Толкова красиво си я разказала. Радвам се, че я прочетох.

  • Човек никога не знае кога ще срещне любовта . И в каква форма….Трябва само да има чисти сетива, защото ТЯ е навсякъде и най-вече в собственото му сърце ! При теб е като усмихнато слънчице , подаващо се иззад облак след дъждовен ден….Обичам да те чета ….

  • Благодаря ви за отзивите. Стоплихте ме още повече.
    И понеже доста хора запитаха – да, историята е истинска. Не съм си измислила нищо украсяващо.

  • историята малко ми напомни на момента, в който малкият форест влезна за пръв път в училищния автобус и никой не му даваше мястото до себе си, когато ангелски-красивата русокоса джейни го подкани да седне при нея. :) всъщност няма почти нищо общо.

    доста тъжно за ръчичката, но се зарадвах като дочетох, защото има и обратен вариант. тук, наблизо има една малка караванка, в която се продават кроасани, вафли, кока-кола. караваната я държат мъж и жена – семейство. и двамата са видимо и силно деформирани физически. с много слаби тела, крака като солети, с неправилна структура и трудно-подвижни. действат бавно, но психически и умствено не са обременени, или поне не до голяма степен. аз съм приятел с тях, доколкото е възможно. държа се любезно и ми е приятно да си говорим, те също винаги се радват да ме видят :) но тъй като на 20 метра има училище, има и много деца. и неведнъж съм чувал нападки и подигравки от малките келеши. така, че понякога, когато децата са малки, могат да обичат истински, да се грижат и внимават, но и също толкова успешно да нараняват.

  • Стоилов, точно това беше поводът да опиша тази случка. Защото до сега познавах единствено негативната страна и неприемането. Което много често ме е докарвало до рев. Ако трябва да сме честни и след това ми позитивно преживяване пак си поревах, но това е друго :)

  • Знам че чета и пиша със закъснение, но все пак трябваше да кажа колко много ме трогна тази история. И описана толкова детайлно–все едно го виждам аз самата с очите си.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

WP-SpamFree by Pole Position Marketing