• 17Mar

    Кои да стигнем? Американците? Германците? Х? У? Z?

    Всъщност няма значение кои. Няма да ги стигнем, спете спокойно.

    Отвратена, погнусена, възмутена и много други неща съм от реакцията на служителите на българското консулство в Токио, които просто се изнесоха без да направят каквото и да е за българите, намиращи се в момента в Япония. Може да си представите цялата палитра на негативни чувства. Единственото, което не съм: НЕ съм изненадана.

    Ако пуснете в Гугъл “посолство на българия в япония” на четвърто място излиза това, което търсите. Генералният ни консул там се казва Любомир Тодоров. На първо място излиза посолството на Япония в България. Само да не си помислите, че ще намерите страница на посолството ни в Токио. Само вижте мейла и всичко става ясно. (бележка: направете си експеримент и потърсете мейлите на български консулства и посолства – изобилстват адреси в yahoo, hotmail, еtc.)

    Кои са тези хора и защо не ги е еня какво става със сънародниците им? Защото масово (и все пак не на 100%) по тези места работят хора, чиято цел в никакъв случай не е да поддържат контакт с българските граждани в съответните държави, а по-скоро да имат колкото се може по-малко общо с тях. (Голяма скоба – един пример за служител: Петър Коларов. Позната ли ви е фамилията? Е, това е внук му. А да беше само той – да се примири човек. Но не е. И всички го знаят. Но всички мълчат. Хората, които ги назначават; хората, които работят в техните екипи; ние всички. Затварям голямата скоба)

    За мое огромно съжаление не мога точно тук да разкажа за всички красоти, на които съм се нагледала по време на краткия си досег до тези места. Само ще кажа, че съм видяла какво е в българските ни представителства в Мюнхен, Ню Йорк и Вашингтон. Естествено, на всички тези места имаше и хора, които знаят какво правят там и го правят наистина. За да не посочвам имена ще ви разкажа само за две места, вие си направете изводите:

    Българското посолство във Вашингтон е невероятно красива, огромна къща. Отпред има паметник на Васил Левски, на пръв поглед – много представително. Току виж сте се възхитили и погледът ви попада на разбитите прозорци под покрива (виждат се с невъоръжено око от улицата). Липсват стъкла, висят рамки. След това тръгвате да се качвате по стълбите към централния вход. Препоръчително е да отидете в слънчев или поне сух ден. В противен случай ще трябва да сте снабдени със стабилни грайфери, защото стъпалата са облицовани с ужасни, евтини, да не говорим че са неподходящи за целия вид на сградата, ГЛАНЦИРАНИ плочки. На които е достатъчно да има и капка вода, за да се върнете до изходната си позиция. Иначе вътре е чисто, поне в официалните помещения, дори има роял (!?). Подробностите за служебната стая за куриери ще ви ги спестя, не искате да ги знаете.

    Японското посолство в Ню Йорк е страхотна къща в Манхатън, която е паметник на културата. С огромна винарска изба, построена естествено преди сградата да стане посолство, но поддържана и до момента в безупречен вид. Имат сключен договор (какъвто всъщност никое от нашите посолства и консулства НЯМАТ, защото за всеки ремонт се докарват работници от България) със строителна фирма, която обслужва всяка авария в сградата – от най-безобидната до сериозни проблеми като наводнения и др. Преди няколко месеца тази фирма беше извикана в посолството на Япония, за да смени една от тухлите във винарската изба, която се била разчупила! Без преувеличения.

    Звучи ви прекалено? Може и да е. Но аз лично предпочитам престараването пред безхаберието. Доста нецензурният лаф казва, че чуждата п…. кокали няма. И България няма кокали. Не ѝ останаха вече.

    А те седнали и се чудят защо няма хора за генерални консули (виж линка към другаря Коларов). Няма и да има други освен тези. Те поколенията си вървят, кучетата си лаем, Япония ще се подруса, подруса, пък ще си построи наново всичко, а ние все покрай каручката, оплискани от поредната локва ще си псуваме под сурдинка.

  • 22Sep

    Е, не че нямам поводи за писане, но друго си е когато поводът е пътуване :) Тогава мога поне да си дам повече зор.

    Ако искате да пътувате до Грузия ще трябва да решите как точно. Най-романтичният вариант със сигурност е с кола – през цяла Турция, по Черно море, все по него и има-няма къмто 2000 километра и ще вземете да стигнете до Грузия. Вариантът с ферибот също го има, но така и не го разучихме до край, защото установихме, че не разполагаме с нужното време (както и за пътуването с кола) и естественият извод беше – полет. От самото начало пътуването се очертаваше да е трудно, да не казвам невъзможно. Директни полети от София няма, все някъде трябва да се сменя голямата птица (Виена, Франкфурт и т.н). Решихме, че все пак е по-логично да пътуваме през Истанбул. Глупостта до някъде си е наша, но кой да знае – нали все вярваме – попаднахме на най-некадърната агенция, но с най-добрата цена. Двама, в двете посоки, прекачване в Истанбул с малък престой = 800 евро без малко. Жертваме се, все пак на сватба ще ходим. Идват билетите – изненада! Не летим от София, а от Истанбул. Изцък! Около 2 седмици нерви с лелята, те поемат вредата, защото доказваме, че не сме искали да летим от там.

    Отдъхвам си.

    Полет: София – Истанбул – Тбилиси. Престой в Истанбул – около час. Летим с турските линии. НИКОГА, моля ви се, НИКОГА не летете с тях. Полетът от София закъснява с около 30 мин. Донякъде наваксваме, но все пак трябва да летим из летището, за да хванем връзката. Пристигаме в Тбилиси и отчаяно започваме да чакаме куфарите си, които естествено не са могли да тичат като нас и ги няма. Правим опис и си оставаме с вмирисаните дрехи. След около 30 часа (!) и безброй обаждания разбираме, че куфарите са вече на летището. Ако искаме да ни ги доставят трябва да чакаме 24 часа, затова решаваме да отидем и да си ги вземем. И добре, че го правим. Чисто новият ни куфар, закупен през януари в Ню Йорк, прелетял океана и пристигнал като нов в България пристига издран, без катинар и ИЗКЪРТЕН. Едно от четирите колела липсва, пластмасата се пука все повече и повече. Описи, разправии, ходения до офиса на турските авиолинии в града, решаваме, че няма смисъл да чакаме да ни върнат някакви пари (а и честно казано не им вярвам) и правим замяна. Връчват ни грозен, тежък и неудобен куфар (но нов!) турско производство, който днес пристигна в София все едно е изръчкал целия свят. Тези дни ще хвърля един поглед на намаленията в Samsonite и ще се решавам. Само да спомена, че другият ни куфар пристигна още там целият омазан в машинно масло…

    Това беше лошото начало. След това беше фън, чакайте разкази. Снимките се появяват постепенно във фейсбук :)

  • 10Jul

    Преди доста време се похвалих, че съм констатирала функцията си като магнит. Магнит за олигофрени. Минаха дни, седмици и месеци. И отново установявам същото. Но както и да е.

    Хората се делят на тъпи и на нетъпи. Независимо къде – тук или на другия край на света. Отдавна знам, че дискриминацията може да е отрицателна, но и положителна; може да е на расов принцип, на религиозен, на сексуален или какъвто си помислиш. И въпреки това никога няма диагноза, която да е валидна за всички, на 100%. Нали? Няколко примера:
    – Немците нямат чувство за хумор.
    – Англичаните са сухи и нечувствителни.
    – Французите са романтични.
    – Американците са тъпи.
    – Италианците са емоционални.
    – Циганите са прости.
    – Българите са най-работливите.

    Сега си представи това на 100%. Ха! Няма гоооооо. Ами няма го, ами.
    Защото все ще се намери някой Удо, който да те разсмее до сълзи (факт).
    Все ще има един Джон (пък бил той и Ленън), който да те разчувства, та дори и разплаче (ъъъ, такова де, факт!).
    Или някой чичка Шарл, който да пълната противоположност на романтика (къмто 200 кила, пие по 6 литра вино на ден).
    Някой Ейдриън, който ще те захлупи.
    Някой Джузепе, който е по-заспал и от пъна на онова дърво, дето го отсече преди 3 години.
    Някой Салчо, който е завършил поне магистър (повече от чинка ти).
    И един Иван, който цял ден обича да е на сянка и си мислиш само как не е хванал някоя пневмония.

    Е, за това става въпрос. Благодаря за вниманието.

    Ваша:
    Не най-красивата, не най-интелигентната, не най-работливата

    Реалистка.

  • 08Jul

    Толкова време вече не пиша,  че хората дори почти спряха да ме питат какво става с блога… Явно са се отказали.

    Току що прочетох точното описание на това защо не пиша аз (въпреки, че е казано от друг човек и за него си):
    Представям ви Пламен, който явно доста добре знае как се чувствам.

    В последните дни отчаяно търсех нещо, за което да се закача, за да мога да напиша поне два-три реда. Ето го нещото…

  • 24Jan

    Понеже проточих документирането на пътуването, реших да го поразделя на категории.  Този път ще ви разкажа за храната и пазаруването.

    Сигурно всички имате приятели или поне познати, които живеят в Щатите. И сигурно всички те са ви разказвали колко лоша, изкуствена и безвкусна е храната там. Не си спомням да съм чувала нещо фрапиращо за цените, не знам на вас какво са ви разказвали. Пристигам, пълна с предразсъдъци, дори срещу бирата там (тук донякъде се оказах права), както и изпълнена със страх, че ще си тръгна поне 10 килограма по-голяма. Още първите дни се налага пазаруване в тамошен магазин, както и от първия ден започваме да изпробваме различни заведения – от обикновени закусвални за пица или хамбургери до хубави ресторанти (предимно гонещи телешки стекове). Храната е вкусна навсякъде. Не, не е просто вкусна, тя е на много високо ниво. Има от всичко и по много. Много в случая означава – МНОГО БЕ! Порциите навсякъде са ужасяващо големи. Опаковките на каквото и да е в магазина са ОГРОМНИ. Сигурно много от вас са преживели преди близо 20-тина години сблъсъка със “запада” и са ставали разногледи в гръцките, германските или каквито и да било магазини. А сега си представете да го изживеете в днешни дни същия този шок! Имате чувството, че по нашите магазини цари изобилие?? Идете в който и да било магазин в Америка и ще почувствате същото изненадващо чувство като тогава, преди тооооолкова години. Плодовете, зеленчуците, месото, соковете… всичко е с нормалния си вкус, дори и по-добър, с добро качество и никъде не се опитват да те изпързалят. Не видях шунка пълна с жили и хрущяли или пък нарязана на басамаци (само пример е това). Цените са нормални, достъпни дори и за по-ниски заплати, както навсякъде и там има разлика дали ще отидеш да пазаруваш в една или друга верига. Има обаче няколко вида стоки, които те озадачават – ядките, медът, алкохолът, цигарите са плашещо скъпи. И ако за последните две мога да си го обясня, то за ядките (дори и по-обикновените видове като фъстъци например) и за меда (175 мл ~ 6 долара) не мога. Сетих се как за по-малко от 10 лева можеш от Четвъртък пазара да си купиш КИЛОГРАМ изчистени орехи. В тиквеника, който направих за Бъдни вечер, цената на орехите превиши многократно цената на корите и тиквата, взети заедно :)

    Темата за истинския шопинг – дрехи и джаджи – мисля че дори няма защо да я започвам. Всички сте чували, всички знаете и много от вас пазаруват онлайн, поръчват на приятели и т.н. Естествено и ние напълнихме куфарите с дрешки на смешни цени, за сметка на това с високо качество 😉 И да спомена най-големия удар – Canon Rebel XSi, в комплект с обективи 18-55 и 55-250, 4 ГБ карта и чанта за скромните 700 долара. Доволна, доволна :)

  • 17Dec

    Започвам от там, където предишният пост свърши. Та валеше си значи, но това не ни попречи да излезем на разходка, която продължи кратко. Wall street, попипване на бика по там, където трябва 😉 и с рейсчето обратно. Придвижването става лесно, всичко си пише, но естествено е по-удобно да има кой да те води. Транспортът е на цени 2,30 долара еднократен билет, 27 долара седмична карта. Има и някакви, които се зареждат с пари и после се таксуваш с тях ако няма да си една седмица на куп в Ню Йорк. Удобно и ясно. Скапани сме. Часовата разлика си казва думата и става все по-трудна комуникацията с нас.
    На следващия ден имаме задача да се обзаведем с телефон. Предстоят ни още пътувания и срещи, пък сме тук и за цял месец, така че си заслужава. В Radio Shack можеш да се сдобиеш срещу 20 долара с телефон (като за тази цена) и да го заредиш (припейд е). Особеността на припейд тук е, че плащаш като звъниш и когато ти се обаждат също. Има дори доста минути на него, за всеки случай го зареждаме с още 25 долара или 130 мин. Би трябвало да стигнат. Отдавна не съм държала в ръце телефон с една функция – за говорене. Няма камера, има лампа, някаква си нокия. Перфектна е.
    И се започва една разходка – не ти е работа. Всичко в разходката (само по 5-то авеню, та чак до Мейсис на 34-та) е само “ох”, “ах” и “хаха”. Ню Йоркското коледно дърво, украсите, сградите (които ми изкривиха врата (интересното тук е във въздуха), хората, хот дог от количка до парка, където имаше страааааашноооооооо много катерици!!!! Няма начин да не се влюбиш в този град. Та той е наистина прекрасен и такъв, какъвто въпреки всякакъв скептицизъм или песимизъм, съм си го представяла. Точно толкова лъскав, с толкова много и шарени хора и толкова гостоприемен. Хората са усмихнати и страхотно учтиви. Имаш чувството, че ти растат криле. На пето авеню се шмугваме в църквата св. Томас и след като вратата се затваря зад нас имам чувството, че съм в дупка – тишината вътре те заблуждава, че си оглушал… И отново навън, между хората, щракаме през цялото време – с и без фотоапарат, просто прекрасненско! И после – среща. Толкова е готино изживяването да видиш приятелче след 6 години раздяла.

    Вечерта ме болят краката, от емоциите съм загубила апетит и не ми се яде, скапана съм, но съм толкова щастлива. Сънят ми тук е стабилен и непрекъснат – имам чувството, че вечер падам в една дупка и на сутринта просто се събуждам – перфектно отпочинала и готова за нови премеждия. Сънувам катерици. :)

    Подробност: използвам мрежата на някой много добър човек, който не си я е затворил. Благодаря му много (sideshowbob), а на вас се извинявам, че така внезапно изчезвам докато си пишем…

  • 13Dec

    Полетът мина перфектно. Макар и много недоспали и преуморени от последните седмици стигнахме навреме на летището, където бързо предадохме куфарите, запасихме се със списания и вестници, все едно никога вече няма да видим такива, и поехме към терминала. Всичко е навреме, отлитаме за Лондон с България Еър. Кацаме в Лондон, където ни очаква по-голяма почивка отколкото си мислехме – повече от 4 часа. Придвижването от терминал на терминал става лесно и бързо – автобуси, табели, само да чете човек или да се придвижва по знаците. Учтиви и красиви хора по гишетата (което между другото ме впечатли и от България Еър тази седмица в полета ми пък до Виена – явно се променят нещата). В Лондон бяхме под мотото “голямото мотане”. Огромен терминал, магазини много, маахме гащи, но и това омръзва. Хапнахме фиш&чипс, пихме по една бира и хоп – то стана време за втория полет. Отиваме на гейта и гледаме купчина стюардеси, коя от коя по-хубава. Постепенно и хората, хайде на самолета, установяваме със задоволство, че сладуркото на гишето на Virgin ни е дал перфектните места – 2 седалки до прозореца, а не на голямата редица по средата. Филмите в самолета са тъпи, но си причинявам един от тях за заспиване. Много бях слушала колко е гадно яденето на тези полети и не очаквах много, затова и бях доволна. Особено от шоколадовия десерт, оха… Всъщност в самолета се чувствах като в рейса за Мюнхен. След втория час настава големия съклет. Но и това минава. Посрещат ме с огромен букет :)

    В момента седим на закуско-обяд, батерията на лаптопа свършва, в Манхатън вали гаден ситен дъжд, което няма да ни попречи след малко да излезем.

  • 26Nov

    NY

    Подготовката за пътуването върви с пълна пара. Събират се поръчки, мислят се подаръци, плануват се вътрешни полети, срещи….. А между другото се изсипаха още сума ти неща за вършене преди заминаването. Като например един полет до Виена и обратно.

    Като изключим неприятните задължения от ежедневието, киномания е добрата част от вечерите. И снощи бяхме на ултимативния, докосващ с бръкване филм – Ню Йорк, обичам те. През деня случайно попаднах на критиката на някой черен човек (блог), който казваше, че си е загубил времето като е гледал точно този филм. Аз пък ще го посъветвам да си намери времето, макар и да не мога да си представя къде… Всъщност няма да ти разказвам за филма, защото каквото и да кажа ще го издам. Просто го гледай. Независимо къде – на кино или в къщи. На кино е особено дразнещо, защото всички глупави хора не се интересуваха кой им е доставил това удоволствие и станаха в момента, в който надписите тръгнаха. Яд ме е колко бързащи, немислещи и повърхностни консуматори се навъдиха.

    Иначе ме осени прекрасна идея за книга, която може и да бъде написана.

    15 дни to go. Хепи, глюклих и други такива.

  • 06Nov

    След дългото плануване предприехме кратка подготовка – вадене на нови паспорти (оръсиха ме за това, че старият ми е изтекъл), снимки в специални размери (5х5 см.), попълване на 2 вида формуляри, уреждане на час за интервю и мръзнене на тротоара срещу американското посолство в София. Акт, който ме върна във времето, имах чувството че преживявам наново отвратителната история с ваденето на студентската ми виза за Германия преди повече от 10 години. Българите, работещи като охрана винаги са били най-отвратителните твари. Но да не мрънкам много, че пак ще ме обвини някой.

    След влизането през българската бариера всичко се променя. Американските служителки по гишетата са супер сладурки и който иска нека се подиграва на американската учтивост и постоянни усмивки и да казва, че са изкуствени. Предпочитам това пред намусените наши служителки (където и да е), които много често ми казват “моето момиче”. Вземат ни отпечатъци и чакаме. Следват по няколко общи въпроса на гишетата за интервюта. Никой не обръща внимание на поканите ни, на договорите ни за работа и на всички други работи, които мъкнем. Моята служителка ми смигва и ми казва, че паспорта ще си го получа до 2 дни. Неговата му пожелава приятно пътуване. Работата е ясна. От всички хора, които знаят за историята, само той не вярва, че е получил виза и продължава да твърди, че ще летя сама (*ужас*).

    След два дни паспортите ни пристигат и какво да видим: Тома Неверни е получил 10 годишна виза, а аз 1 годинка. Така е то, явно не вдъхвам толкова доверие, колкото си мислех. :)

    Та на целта: Чакам предложения с какво да се придвижваме вътрешно, защото летим до и от Ню Йорк, а сме канени на доста места, едно от които е чак Маями. Където много, много, много искам да отида! А и няма да е лошо някой да спомене какви обиколки е правил и какво да гледаме извън Ню Йорк. Все пак ще имаме 1 месец на разположение :)

  • 30Oct

    Се питам докато гледам тази карта ТУК

    Иначе бих ви препоръчала пастата за зъби на същата фирма.

    П.С. Припомняне: и преди няколко години пак така се питах ТУК.

  • 05Oct

    Изродите мръсни ми скъсаха нервите от петък насам.

    Първо всички банки умряха. Нищо не можеш да правиш, системите им незнам-си-кво-станало (обичайно оправдание).
    После спря всичкия интернет на света, ъъъ, на България – няма го.
    После дойде, според тях хората работят чак в понеделник. И изведнъж – няма мейли. Получаваш, но не можеш да изпращаш. Айде де, ами сега? На едната работа си скъсах нервите и обвиних всички и всичко, че е срещу мен. Хората от хостинга обаче се оказаха печени и ми помогнаха бързо (но както се оказа не беше универсално решение).
    Другото ми работно място е вкъщи, друг компютър, с друг мейл клиент, абе с 4 думи – същото, ама съвсем различно.  И пак се започва мъката – на никой нищо не мога да пратя. Звъня на БТК, изхвърлят ме от линията с “почакайте малко” след като съм чакала вече 20 мин. Е, след един час успях да говоря с някой, който разбираше и ми каза, че трябва да се преконфигурира SMTP-то на mbox.contact.bg. На питането дали не трябваше да има предупреждение и/или предизвестие техническото лице замълча като насран гъз. Извинете, ама не мога да остана възпитана. Значи всеки път, когато отида да работя в някой от офисите ни (извинете, но няма БТК в целия свят) трябва да си ръчкам всичките настройки наново????

    Ох, не мога повече да се ядосвам. Няма ли кой да ги застреля??????????????

    Още един ядосан – ТУК.

  • 28Aug

    Понеже често ме упрекват, че трябвало да се примиря и да приема нещата тук такива, каквито са, а не да издребнявам (!?!?!?), та реших публично да запитам дали следното е нормално.

    Историята: търсим във фирмата добра програма за водене на склад. Не става въпрос за счетоводство, а за наличности и за изписването им по различните обекти. Не сме магазин, но все пак асортимента е доста широк и понеже знаем колко честен народ се навърта наоколо, та на принципа – контролът е висша форма на доверието. С момчето в офиса четем форуми, регистираме се дори (kaldata) и правим питане. И все пак искаме демо-версия, за да можем да видим дали ни устройва. Днес за малко повече от половин ден вече бях инсталирала и деинсталирала поне 4 програми. На края се спираме на продукт Х на българска фирма. Има и ръководство от 97 страници, което решавам да разпечатам в копишоп, защото патроните ни са почти празни. И тук е Моментът: Един от служителите там вижда какво се печата и ни заговаря за въпросната програма Х. Че била по-добра от У и че той поддържал компютри еди-къде-си и я препоръчвал, ама тя всъщност колко струвала? Казвам, че е около 400 лева. Разбирайки на къде бие го оставям да си направи предложението. Говори по телефона и пристига с предложение за 150 и с обяснение, че просто се блокира достъпа на приложението до интернет и работата става. Благодаря и си тръгвам.

    Аз лично заради 250 лева не бих се правила на идиот и не бих предпочела това решение. Харесва ми това, че има голям избор и това са неща, правени тук, в България. Ясно ми е, че и някои от тези хора крадат – идеи, решения или цели готово разработени неща. При нас могат да крадат пък от кабели до болтчета, айде де. Та затова искам да съм с чиста съвест.
    И за да не си помислите нещо – да, и аз в студентското си минало съм използвала уиндоус, който не е бил както трябва, но това е защото първият ми компютър там беше с Милениум (ААААААААА) и ми затри две курсови работи в нощта преди предаването им (бекъп? ко туй???) А в настоящето съм щастлив потребител на ябълките. И затова от 2 години нямам такъв проблем.

    Много думи – малко смисъл. Ти колко би платил – 150 или 400?

  • 25Aug

    Той ме покани да участвам. Отлагам доста време заради усилия в други посоки.

    И сега чета, седнала на терасата, тръскайки фаса си в бирената кутийка (прахосничка такава), точно като в студентските си времена, докато долу по паважа профучават чалга-колите на закъснелите (или подранилите), а от съседен апартамент се чуват свирки и хепи бъртдей, които разлаяха кучето на магазинерите отсреща.

    Не ме убива да гледам грозно и неграмотно облечени хора всеки ден. Обаче не ме и прави по-силна да знам, че мога да си купя тениска за 5 лева, която да изглежда по-добре от всички селски ризки и бляскави блузки.
    Не ме убива да гледам коте с извадени очи. Но и не ме прави по-силна следващия път, когато видя още по-осакатено.
    Не ме убива да не ми се обадят от ш… пловдивска управа след подигравателно зодиакално интервю за работа. Но и не ме прави по-силна да им видя нагласената за определен човек обява за позиция, която можеше и да е моя.
    Не ме убива да виждам смъртта. Но не съм по-силна в мислите си от тогава.
    Не ме убива да чета и виждам, че има умни хора тук. Но не ме прави по-силна мисълта, че не знам защо по дяволите са тук.
    Не ме убива да си чакам изработени пари със седмици. Но не ме прави по-силна, че други пък изобщо не ги получават.

    Мога да изреждам до безкрай, но това е реалността, в която живея аз, а и повечето от вас. Може да се оттегля от нея – така, както го правя, когато не пиша тук например. Мога да имам гости дни наред и те наистина да успеят поне донякъде да ми втълпят, че живея в страхотен град. Това го знам. Просто хората не ми понасят. Не искам да виждам мързеливи, мрънкащи, недоволни и грозни (сами направили се такива) хора. И се ограничавам с тесен кръг. А като помисля – ха, че то винаги е било така. Значи – грешката е в мен.

    А всъщност – не е това, че тези неща не ме правят силна. Проблемът е, че вече съм силна и не са ми нужни и те. Затова и не харесвам поговорки. Казват ми неща, които съм разбрала доста преди да ги чуя за първи път. Спокойно, Донка, концентрирай се. Животът продължава.

    И нека продължат:
    Вера
    Петя (на какъвто език пожелае)

    (може и по-ведро от мен де 😉 )

  • 29Jul

    Няколко дни съм офлайн и май за първи път истински се наслаждавам на това и не ми липсва. Тази вечер ми се прищя да погледна fb и рийдъра – да видя кой как я кара, четяха ми се блогове. При мен няма стриктно разделяне по групи. Имам група с немски блогове на приятели, имам една с малко много любими блогове, две групи по работа и всичкото друго е на едно. Там е голям миш-маш, все искам да го оправя, но никога не ми е било силна страна да съм подредена.

    Установих за мое голямо съжаление, че много хора са използвали тези дни да блогват:
    – клипове (много рядко гледам)
    – сериозни политически теми – и на място (но не ми е до тях сега, почивам) – оставих ги за по-късно
    – депресивни неща – маркирани като прочетени.

    И видях, че настоението на повечето е каквото беше моето преди да тръгнем – сгомнясано. И затова да напиша нещо по-слънчево – така да се каже “от другата страна”.

    Имаме само една седмица почивка, която така и не успяхме да планираме както трябва. Тръгнахме в горещата последна събота и то по обяд. На морето никой не ни искаше в събота вечер, затова се отправихме към Жеравна. (офф: бих отговорила правилно ако някой ме пита къде е роден Йовков, но когато отидохме там докато не стигнахме пред къщата му не ми мина и през ума – нещо май функционирам само с въпроси, като оракул). Прекрасно село, което не знам защо не съм посетила по-рано. Намерихме си страхотна възрожденска къща, където нямаше други гости и се разположихме там сами срещу скромните 50 лева. Препоръчвам! (с хубава разходка из селото преди вечеря)
    Покрай работата случайно научихме за тракийската гробница до село Свещари. И в неделя се запътихме натам. Пътят е невероятен, Стара планина или по-точно тази отсечка стана една от най-любимите ми в България. Не съм ходила в Египет и не съм виждала пирамидите. Но мисля, че вълнението няма да е по-различно от това, което изпитах тук. За съжаление снимки не са позволени, така че няма да има. Препоръчвам!
    И дойде време за морето. Каварна и всички места около нея са ни много любими, имаме и много близки приятели тук, затова си бяхме определили тази цел. Мислехме да изкараме седмицата съвсем в дивото – с. Крапец, хотел Яница. За съжаление (ОГРОМНО) попаднахме на поредните дървари, които спечелиха единствено от нечовешката ни умора и затова преспахме една нощ там. Още в 5 бяхме будни, изчакахме да стане човешко време и се запътихме към едно от кафенетата в Каварна с wi-fi. И намерихме Мястото. Топола скайс е на няколко километра преди Каварна, току що построено – на повечето места дори тревата не се е показала. Учтиви хора, които знаят какво да те попитат и какво е професионализъм – първо ни разведоха навсякъде и после ни направиха убийствена оферта за вечерите, които ще прекараме тук. Изключителна чистота, каквато не съм виждала никъде. Вкус, без кич. Нормални цени за предложения лукс (дори в малкото магазинче, което е в комплекса). Останалите летуващи са тихи и приятни хора (дори при наличието на толкова много деца!!!). Е, те не са ми виновни, че вчера успях да изгоря изънземно (вината е на тази книга). Затова днес имаше приятна разходка из Варна, а след това и в двореца на Балчик.

    Следите от изгарянето намаляват, краката ми са много уморени от дългите разходки, затова седя на прекрасната тераса, басейнът сменя цветовете си, от бара до него се чува приятна вечерна музика, в далечината свети Албена, полъхва леко, а аз ви пиша това и се отдавам на заслужената бира. Всъщност животът е прекрасен!

  • 19Jul

    Много интересно ми беше (а всъщност много се зарадвах на) това, че на рождения ми ден почти всички ми подариха книги. С две изключения, които също бяха много подходящи подаръци. Едните книги бяха под формата на ваучер за книжарница и най-после успях да отида да го похарча. Доста се чудих, стоях дълго, преглеждах и какви книги съм си записала, че се препоръчват по разни блогове, но в крайна сметка една от книгите, които си купих не бях чувала и виждала преди това. Авторът ми беше абсолютно непознат.

    Днес погълнах 70 страници от нея и имах чувството, че времето спря да тече. Някой може да я усети като депресивна. Но според мен не е. (на всичкото отгоре и добре оформена, приятна големина на шрифта и хубава хартия) И въпреки, че съм съвсем в началото на цялата история, ви препоръчвам Бял шум от Дон ДеЛило:

    m-cover

    Не знам още защо, но ми напомня на него. Сетих се преди малко.

    Permalink Filed under: General 1 Comment