Упътване за остаряване

Този блог спря да съществува преди много години, но остана някъде там като прекрасен спомен. Е, текстовете не претендираха за гениалност, но самото им писане доставяше огромно удоволствие. Междувременно на мен поне ми изглеждат наивни, някои дори смешни. Има и такива, които биха заслужили да останат, но цялото това ровене би било прекалено времеемко и го отлагам за по-удобен момент (може и никога).

Междувременно киселият лимон се омъжи, роди дете и се учи да не остарява. Или поне да остарява достойно. Вече не носи толкова на пиене, но пък може да готви в пъти по-добре. Все така непримирим е, което прави всичко много по-сложно. Но може да тегли добре чертата и крайностите биват тепърва тествани. Старае се да чете все още толкова много като преди, наваксва с детски книги и повече кратки истории (и без това винаги съм обожавала разказите).

И сега ви представям любимата ми в последно време колумнистка и нейната “Колонка на бабата”.  Обожавам любопитните истории за това, че през петдесетте дори хазяите на младите момичета са подлежали на наказание ако в стаите им се намушка мъж. Както и трезвия, но много чувствителен поглед върху живота с нелечимо болен спътник. Или пък нестихващото любопитство, което само може да ме учи да не ставам мързелив човек и да не си намирам оправдания. Но по повод днешния ден ви поздравявам с последната колонка от миналата седмица. И да научим светлината, че дори да има часове или пък цели дни, в които не ѝ позволяваме да се появи, тя е в нас и винаги ще е по-силна.

Тиха нощ

Нашата пенсионерка-колумнистка би желала да прекара Бъдни вечер сама. Защото знае, че на тази вечер ще бъде тъжна.

“На Бъдни вечер ще отворя шише вино. След което ще седна на дивана с чаша в ръка и ще чета. Малко след осем часа внуците ми ще се обадят и ще благодарят за подаръците. А аз ще им пожелая Весела Коледа. След което ще стана, ще отворя вратата на балкона и ще пусна в къщи зимния въздух, който ще прореже топлината на жилището ми. Със студа в дома ми ще нахлуе тишината. Няма друга вечер, в която тя да е по-близка и досегаема, отколкото на Коледа. Не се чуват стъпки, никой не минава по улиците. Който има семейство е седнал с него пред коледното дърво. Който няма семейство стои сам пред нищото. Тиха нощ, свята нощ.

Коледа е красив празник за всички, които са щастливи. Това е празник, който празнува любовта – независимо дали Божията любов или щастието да си обграден с хора, които обичаш. Но Коледа ти крещи в лицето, че трябва да бъдеш щастлив. И е още по-осезаемо ако нещо в живота ти не е наред. През повечето дни на годината е лесно да се самозалъжеш и да се правиш, че всичко е наред. Коледа изстъргва тази самозащита и остава само болката. Който е сам или нещастен на Бъдни вечер пада в дълбока дупка.

Моят съпруг Ули почина вследствие на Алцхаймер преди шест години. На края на живота си той страдаше. Наясно съм, че по-доброто за него беше да си отиде. По-точно съм наясно с това всеки друг ден, но не и на Коледа. Бъдни вечер за мен е един спомен в календара ми, че животът ми някога беше различен. Мъжът ми и аз толкова обичахме този празник. От момента, в който се запознахме, превръщахме този ден в необичайно разточителство. В началото на брака си разполагахме с много малко средства. Но през декември спестявах от парите за домакинство и готвех почти само картофи с различни зеленчуци, за да можем да си позволим красиво коледно дръвче. Не някоя оглозгана елхичка, а дърво с кичести клони, на които можех да сложа множество свещи.

След като децата отиваха по леглата си запалвах свещите по дървото за втори път, само за Ули и мен. Холът ни миришеше на пчелен восък и на елхови клончета. Седяхме един до друг на дивана и съзерцавахме формите на светлината, които чертаеха свещите в тъмнината. Това бяха най-щастливите моменти на брака ни. Не беше нужно да казваме и дума, и двамата знаехме какво усеща другият.

Колкото повече остарявахме, толкова по-висока и кичеста ставаше елхата ни. Мъжът ми се съревноваваше да намери най-хубавото дръвче за мен. На зряла възраст това стана още по-лесно: нанесохме се в жилище, от чиито прозорци гледахме към площадче, на което се продаваха коледни елхи. Още при разтоварването на първите дръвчета мъжът ми и аз изследвахме разтоварената стока. И когато откриехме някое особено красиво дърво мъжът ми бързо си обуваше обувките и бягаше надолу.

От смъртта му насам не желая да имам коледно дърво, само малко елхово клонче в една ваза, на което да закача любимата ни топка за украса от преди. И от тогава искам да прекарвам Бъдни вечер сама.

Имам огромното щастие да имам три деца, които с удоволствие биха ме поканили. И внуци, дори правнуци, които ще се радват да ме видят на тази вечер. Но аз не искам, защото бих им развалила вечерта. Бъдни вечер е един от дните, за които със сигурност знам, че няма да се чувствам добре, защото тогава при мен идват спомените. Не искам семейството ми да вижда тази тъга в лицето ми. Не искам, защото ще трябва да ме утешават. И най-важното – не желая да подтискам тъгата си. Искам да мога да плача без това да развали настроението на някого. Да допусна чувствата си е най-големият подарък, който мога да си направя. Защото дори това да е момент на голяма тъга, той просто означава, че съм обичала.

На първия ден от Коледа отново ще заживея, ще прегърна децата, внуците и правнуците си, ще ядем заедно печена гъска и след това ще си хапваме коледни бисквити. Но в мислите си ще съм с всички онези, които нямат това щастие, онези, за които цялата Коледа се усеща като моята Бъдни вечер, онези, на които нещастието им крещи в главите и които трябва да се концентрират, че това в крайна сметка са просто дни с часове в тях, които само трябва да минат.”

линк