Покрай тези празници за три седмици се натрупаха три семейни сбирки. Цветница, Великден, Гергьовден. Последната значи днес. От там и случката.
Малката на братовчедка ми всеки път като ме види се затичва, прегръща ме и ме целува. Днес отново така, но целувка не получавам.
- Цветина, а няма ли целувка?
- Днес си много сладка, затова няма да те целувам.
И мен не ме подмина вълната с книгите. Съзерцателят ме е посочил, защото малко съм се била спирала на темата с книгите. Това наистина е така, но пък в първия момент ми подейства обидно 
Трябва да назова три книги, които съм прочела наскоро; три, купени напоследък; три, които желая да препрочета.
Всичко добре, обаче при мен нещата стоят по друг начин. Аз никога не чета само една книга. Имам книга за всяко от настроенията си, а като типичен близнак те никак не са малко.
Наскоро разказах за една купчина книги, които си купих от антиквар до пощата в Пловдив. Ето някои от тях: Шегата (Кундера) – започва обещаващо, Стас и Нели (оставила ми е добри спомени в детството и исках да я имам), другите автори са Фром, Фройд и Дикенс. Неща, които всеки трябва да притежава. Но най-добрата покупка беше във Виена: Вишлава Шимборска, стихотворения. Има я преведена на български, но е изчерпана и не може да се намери никъде. Не знам как са българските и преводи, но като чета немските само мога да я препоръчвам горещо на всеки.
Три, които съм прочела наскоро? Празните мисли на един празен човек на Джером К. Джером се погрижиха за няколко вечери хихикане в леглото. Перфектно разтоварващо четиво, което ме караше да прочитам всеки пасаж по 2 пъти – първо на ум, после на глас, защото ме питаха какво толкова смешно има. Втората (не я прочетох до край, зарязах я в Мюхен) – Алек Попов, нещо с прехода. Много ми я бяха похвалили, но за мое съжаление не беше това, което очаквах. И сега ако щеш се смей, но аз чак сега, на тези си години прочетох Автобиография на Бранислав Нушич. Нужно ли е да я коментирам? Мисля, че по-закъснял човек от мен няма що се отнася до тази книга.
Три, които желая да прочета. Ами двете ти ги казвам: Бертранд Ръсел, Philosophie des Abendlandes, както и Сто години самота на Маркес (тази всъщност почти я презполових). Трета няма, защото е повече от една. Толкова са се натрупали, че не знам от къде да я започна. Ама си се мотам иначе де, не съм си дала зор. Единствено НАП дразнят. Но… какво да се прави. Весели празници от мен. Не искам да задължавам никого с това с книгите, защото установих, че е доста трудно. Но пък приятно, така че - запрятайте ръкавите и споделяйте.
Слагам си цензура, а не е правилно.
Писна ми от майсторите в къщи. Антония, не си сама. ☺
Кашлицата ми повече от седмица не минава. Тази нощ се вариха чайчета и се пи лимон с мед. Много мед. Ще стана мечка. Или пух.
Работа.
Изпитът наближава, а това ниво съм го посетила само наполовина. Няма да критикувам Британика, защото сама съм си виновна, да не съм се разхождала насам-натам. Амахаа. Всъщност изпитът е точно следващия понеделник. Някакви кондишънъли, които разбирам, защото ми звучат по немско натрупани. Времената и без това са ми еднакви всичките. А за думите да не говорим. Вие как учите думи? Аз явно вече не мога.
Ако оздравея може и да се разходя нанякъде. Само да мине изпитът. Ето, че всичко има връзка.
А тези не са ли страхотни? Само дето съм нервак и като знам, че нямат връзки и ми става клаустрофобично и ги захвърлих още докато ги мерих. Клаустрофобичка такава. Хахаха, имам фобия от Клаусовци. Това някак се вързва.
Това радио е перфектенско. Но и това ми харесва, слушам някакви хора.
Не знам защо, но много (почти всички) от хората, които чуят, че съм завършила политология, решават, че винаги горя от желание да говоря за политика. Независимо от ситуацията, независимо от часа, независимо от това как изглеждам. Това е нещо подобно на момента, в който разбираш, че човекът, с който току що си се запознал, е лекар. Тогава неизменно започваш да разказваш от какво си боледувал (хващал ли си се в такава ситуация?).
Излизам с мои бивши колеги и много добри приятели в добре познатия Бекстейдж в Мюнхен. Алтернативна музичка, както и доста харт зала, в която е особено удоволствие да се помещаваш. Изглеждам хлапашки в дрехите си и с този огромен печат на ръката си. Ние обаче не сме тийнейджъри и стоим до когато си искаме, без да се съобразяваме с вечерен час, последно метро и други неприятности. Просто когато се уморим си хващаме такси. Приятелчето е първо по маршрута, а аз продължавам нататък с недружелюбния шофьор, който не е казал нито дума. Което ме радва много – часът е почти 4 сутринта, бирите не знам колко бяха, но ми е приятно замъглено и усещам как се нося по някакви улици без дупки (имах чувството, че летя… не бе, само бира бях пила). И този образ неземен започва да си говори с мен. Първоначално безобидно, после много се учуди, че живея в България, след което се оцъкли, че не съм германка и тогава имаше разбиране. В момента, в който разбра, че съм дипломиран политолог, той вече нямаше спирачки. Хелоуууу, на ХХ бири, в 4 сутринта, на около 10 мин. разстояние от леглото, последното което би ме заинтригувало е политическа дискусия с шофьора на таксито, което ме вози. Безработица. Демокрацията била в опасност. Нямало я дори, в това той бил убеден. Безработица. Как иначе държавата щяла да си позволява такива забрани като тази за пушенето. Държавата изпробва гражданина. Безработица. Гражданинът е муле. Цялата история е гнила. Германия утре ще се срине. Тая безработица особено. В Германия нищо не е наред. Германия е дупка. Германия просто да вземе и сама да си резне гръцмуля, щото то и без това все тая. Сега ми звучи безобидно. Ама не беше. Взех думата (вече бяхме стигнали целта, а той ме държеше в колата за слушател) и му казах: „Знаете ли, наистина обичам Германия и с удоволствие съм живяла тук. С удоволствие идвам отново. Обаче в момента, в който срещна някой типичен немец като Вас ми става лошо и знам защо не съм тук. Вие сте недоволна нация и никога няма да бъдете щастливи. Вие имате винаги повод за мрънкане, без дори за момент да осъзнавате колко подреден и колко чист е Вашия живот. Безработица има за хората, които не искат да работят. Аз съм чужденка и повече от 2 месеца не съм останала безработна тук. Съжалявам Ви.” Посегнах към вратата, а той каза само: „Довиждане”.
Естествено, че преувеличих малко, но си го представи: чичи, което не си е дало зор за нищо в тоя живот. Кара такси, щото не се е решил да учи или да работи нещо друго. Иначе безработицата за него е обяснението на всичко. А за безработицата са виновни политиците. И там някъде потърси връзката с мен самата, която смята, че е по-добре да не влиза в политиката. Всъщност връзка няма. Просто ми кажи, че не съм магнит за олигофрени.
И моята командировка/почивка мина. Седмица и половина работа във Виена и седмица мотане из Мюнхен се изнизаха за нула време. Пътувам с влака към Виена обратно и се опитвам да подредя всичко и всички, ко(е)ито видях. Трудна работа.
Мнението ми за Виена никога няма да се промени явно. Много пъти съм се обвинявала, че миналата година градът не ми хареса поради личната ми ситуация. Но не. Ето че отидох там доста по-късно отново, със знанието, че е само за няколко дни и със съвсем различни задачи. Депресираните хора по улиците са толкова често срещано явление, че няма смисъл да се чудиш защо настроението ти пада като градусите на термометър, сложен в хладилника. Примерче: жена на около 45, прическа, грим, спортно-елегантна, добре изглеждаща. До тук добре. Обаче: с бира в ръка и ревяща. В 2 часа на обяд. Всъщност пак много хора ще се обидят от моите описания на Виена, затова ще спра. Не е хубаво и точка. За командировка си е ок, работиш и не гледаш. Иначе виенския шницел във Виена си е виенски шницел във Виена, две мнения няма тук. Работата свършена, билетът купен и се отправих към предизвикателството да видя Мюнхен в ролята си на гостенка. Да, отидох на гости на града, който смея да твърдя познавам повече от родния си такъв. Или поне ако се съди по това дали знам коя улица как се казва.
Седмицата на срещите, на католическия Великден, на приятелствата и на чувството „ехо, прибрах се”. На големите покупки (уф, олекнах много) и на първия ми обир. Аз бях в пасивната роля на обраната. Майната им, дано обриви да получат от трите парфюма и спиралата и дано блузките ми им очертават неприятните телесни линии и излеждат отвратително. Мда, дори не се замислих, отидох отново в парфюмерията и похарчих същите пари за същите неща. За блузите нямах желание вече. Това е то, ирония на съдбата – 8 години съм се шляла с отворени чанти и висящи от джобовете неща, а сега за едната седмица такива ми ти истории.
Толкова накратко. Скоро (може би) повече.
Радвам се, че се завърнах.
В ден подобен на този мечтая да не бях ставала от леглото. Претъпкана с пенсионери банка (изкъпете се бе хора), глупости колкото искаш.
Този блог не е от най-популярните, но се радва на добро число читатели. Не, няма да ти говоря за статистиката на блога. Последното нещо е, което ме интересува. Блогът го има, защото ми е приятно да споделям. Не съм прекалено ексхибиционистична, не съм и чак толкова тайнствена. Това съм аз. За всички, които ме познават и не ме познават, както и за всички, които ме издирват по търсачките.
На няколко пъти съм била на ръба да го изтрия или поне да го захвърля. Да го оставя да прашаса. Може би това ще е най-правилното решение. Ти как мислиш? И не, не искам да спирам коментарите, защото блог без коментари е като пилешка супа без пилешко.
За една коментираща: тези неща се пишат в мейл, лично. Надявам се си прочела отговора ми. И си помислила върху него. За всички други: съжалявам, но това са нещата, които ме карат да модерирам всички коментари и да не ги оставям да излизат без разрешение. Има хора, които не могат да разграничат публичното от личното пространство.
От мен за сега довиждане. Няма ме. Ако желаете дори ме забравете, по-добре ще е за тези от вас, които вярват на всичко. Вземам си отпуска от това място и отивам да работя, за разлика от някои хора. А да, имам и личен живот, на който бих могла да обърна повече внимание, без да ме е страх от каквото и да е. Това е животът.
Исках днес да избърша люлката от зимния прах и да я сложа на слънце в двора. Да намеря някъде възглавницата и и да я украся с нея. Да седна, да се полюшна няколко пъти и да заспя над страниците, които си купих вчера от антикваря, който си упражняваше немския с мен. Когато купих няколкото книги (не исках да знам цената им и сега не бих могла да ти кажа колко книги са и колко струваха) имах чувството, че ги спасявам. Прашни, на моста до пощата, използвани, докосвани от някой друг и изоставени. С жълти ръбове, но със същото съдържание, което вече са дали на някой друг. Тъжни, но после докато ги носех в разкъсващите се вече 2 торбички (черни), сякаш се усмихваха. Имам Дикенс, Сенкевич, Фройд, Фром и Кундера. После си доставих удоволствие с нереални покупки. Двата чифта очила, които ще са готови едва в сряда – едни пълни с нарцисизъм, други: олдфешън, като закуска в Тифани. Отиващи си със сърцето, което е над истинското такова. Обувките, които също ще са ново нещо за мен, цялата нова, за да се срещна със старото. След седмица.
И така приглуших липсата, на която от време на време се наслаждавам. Мазохистично, но човешко, да искаш да си сам. След безкрайния смях за безжичната мрежа, завършваща на джигиталност (почти джедайско е това).
А люлката и днес не беше почистена. Кафе, закуска и гости. После бегом на кафе, после на двоен пазар и най-прекрасната момичешка вечер, развалена от телефони, но по тайландски подправена с пилешко със зеленчуци с кокосово мляко и тай-къри-паста, и онзи специален ориз, заради който се разходихме още половин час. А на всички лайт продукти показвам среден пръст и им казвам да излетят.
Лютото и бирата вървят неизменно ръка за ръка, затова сега ти казвам наздраве. Цигарка и Леонард Коен с това:
Like a bird on the wire,
Like a drunk in a midnight choir
I have tried in my way to be free.
Like a worm on a hook,
Like a knight from some old fashioned book
I have saved all my ribbons for thee.
If i, if I have been unkind,
I hope that you can just let it go by.
If i, if I have been untrue
I hope you know it was never to you.
Like a baby, stillborn,
Like a beast with his horn
I have torn everyone who reached out for me.
But I swear by this song
And by all that I have done wrong
I will make it all up to thee.
I saw a beggar leaning on his wooden crutch,
He said to me, you must not ask for so much.
And a pretty woman leaning in her darkened door,
She cried to me, hey, why not ask for more?
Oh like a bird on the wire,
Like a drunk in a midnight choirhave tried in my way to be free.
Ако си пропуснал броя, ето ти поне корицата:
Create Fake Magazine Covers with your own picture at MagMyPic.com
Subscribe to Maxim Magazine at a 75% discount!
от ТУК
По стечение на обстоятелствата търся временно жилище във Виена. И ми идват едни гадни мисли и емоции. Преживяни, но незабравени. Оставили неприятния си привкус. Улици, които ти изскачат от храстите като полицай с радар. Имена и сгради, които бодат. Leonard Cohen лекува всичко. Носталгична, депресивна, работеща кибритопродавачка. На път.
П.С. За радост на едни и за съжаление на други да уточня, че няма да се местя.
При един от последните ми разговори с мои приятели в Мюнхен изскочи следната информация: Ректорът на университета ми
, който до скоро наричахме еМ Ти (от фамилията му, но на мен винаги ми е звучало като Е.Т.), сега вече има ново име сред студентите си - РС (хихихи, това пък от първите му имена). Той е наистина странна птица и е хубаво човек да се е срещнал с него. Преподава политическа теория, но това не му пречи в лекцията да спомене, че рибките в аквариума на университета са подбрани според фенг шуи (или както там се пише). Интересува се от зодиите на студентите си - в един семинар ме запита посред реферата ми каква зодия съм. Доста объркана реших, че не знам дали ще му угодя с отговора си, затова преди да се заплета в лъжи, си признах, че съм близнак. Той беше меко казано отвратен и помоли колежката си професорка, с която водеше семинара, да поеме корекцията на научната ми работа, която трябваше да бъде оценена. Защото не можел да работи с близнаци. Бил предубеден и го било страх да не ме ощети. Браво на него, защото пък тя ме харесваше много и ми писа отлична оценка. Той, както вече ти става ясно, е езотерик от класа (на това много се беше ядосал всъщност, и аз не знам защо). Много логично е такъв човек да отхвърля мобилната комуникация като изключително вредна. Но животът поднася изненади, и ето че и на него му се е наложило да се обзаведе с мобилен телефон. Какво било учудването му обаче, когато дни, после и седмици наред той не получавал никакви съобщения и обаждания. Нула. Никакви. И обезпокоен от това, запитал мой съвипусник - дали не би бил така добър да погледне настройките на телефона, може пък нещо да не е наред. Колегата ми учтиво казал, че няма проблем. И тогава професор-доктор-ненам-си-какво-на-всички-науки извадил една метална кутийка, откопчал я и извадил от вътре мобилния си телефон. На въпроса на моя колега защо държи телефона си в кутия, той отговорил - “Да се предпазвам от вредното лъчение”.
Всъщност тази случка ме подсети за вица със Зайо-Байо, където Зайо се чудеше защо няма зайчета и беше запитан:
- Зеле ядеш ли?
- Да.
- Моркови ядеш ли?
- Да.
- А жена си … ли?
- Не.
- А трябва, трябва.
Това горе е немски хляб. Който Жанин си беше поръчала на едно момиче, което онзи ден пристигна от Берлин в Пловдив. Жанин е от Берлин и живее за половин година в Пловдив. Чувства се добре тук, но и липсват разни неща. И това е едно от тях. Наистина немците имат невероятно изобилие от хлябове, кой от кой по-вкусен. Пълнозърнест не означава просто бял хляб с оцветено брашно. Този, който виждаш на снимката, е леко киселеещ, със слънчогледови семки и гумен. Да, разтеглив един такъв. Но е много вкусен.
Само за сравнение: на българин в чужбина се носят следните неща: лютеница, луканка, сирене, кори за баница, ракия. Така е то, като няма хляб, ще ядем луканка.
ПРЕПОДАВАМ мълчанието
на всички езици
по метода на
наблюдението
на звездното небе,
на челюстта на синантропа,
на скоците на скакалеца,
на ноктите на кърмачето,
на планктона,
на снежинката.
П.С.:
Набързо скалъпен превод на Шимборска от ТУК.
П.С.2:
Колкото и да не ти се вярва, това горе е Виена.
Наистина позамлъкнах в последно време. Това е симптом на доволния човек. Нормално ежедневие. Тишината те заобикаля, като изключим звънящите телефони и понякога напрегнатото ежедневие. Напрегнато, защото някой не си е свършил работата - понякога и ти самият. Мога да се похваля, мога и да се оплача. Мога и да си стоя кротко и тихо там на дивана и да не казвам нищо. Но в случая не мога да замълча просто така.
Много рядко, но хвърлям по някой поглед на това, което някои от вас са търсили в гугъл и са попадали на мен. И много подходящо ми се стори, че някой е дошъл до тук след като е попитал: какво е егоист. Ти знаеш ли какво е? Аз се обвинявам понякога, че съм егоист. И съм такава. Отново понякога. Не винаги и не към всеки проявявам тази не особено лицеприятна черта на характера си. И имам хора, към които не бих могла да бъда такава. Историята в няколко реда: Той е особен за мен човек. Мястото, което заема в живота ми е прекалено важно, за да му се ядосвам на несериозността или на понякога солените шеги. И аз си го позволявам да не бъда точна, да му мрънкам и други подобни женски номера. Приятелството е истинско, поне за това свидетелстваха нашите срещи - редки, но винаги с чувството, че снощи сте изпили заедно бутилка вино и днес просто сте се срещнали на кафе да се оплачете от главоболието, което ви мъчи. Бил е свидетел на безкрайните ми мъжки и женски истории. Разчитала съм да е там - в повечето случаи онлайн. Не го бях виждала отново с месеци и така се случи, че излязохме дори две вечери подред. Рекорд!!! Хладината беше забележима от самото начало. С напредването на часа се превърна в лека незаинтересованост и когато видях скуката бях вече на път за вкъщи. Досада. Ясно ми е естествено, че всеки поема по пътя си. Но репликата “who cares” е добра да се измъкнеш от други ситуации. Не и от тази. Преди няколко вечери на съседната маса в ресторанта, където вечерях, беше седнал арменският поп. Смятам следващия път да го заговоря и да му се оплача.
Честит ми имен ден! И на всички други, които са именици да е честит.
Плаващо работно време и дълго излежаване след петниста вечер са най-хубавите неща на света.
Гъдел!
Първият подарък дойде от Ико - с нов wordpress съм
