• 14Jun

    Hochschule für Politik е висше училище по политика в Мюнхен, чийто възпитаник съм и аз. Затова (и не само) новината (вече остаряла за читателите тук) ме потресе.

    Защото ме четат и такива, които не разбират немски – накратко за какво става въпрос:
    От университета ни често правят екскурзии с учебна цел до различни точки. Този път са решили да е до Мекленбург-Форпомерн (провинция в Германия), където студентите е трябвало да се срещнат с представители на всички фракции от тамошния ландтаг и да дискутират с тях за политическите им цели. Във въпросния ландтаг обаче е представена и крайно дясната NPD. Упрекът идва от шефовете на останалите 4 фракции в парламента, че организаторите са поставили демократи и екстремисти символично на едно ниво. След известни дискусии SPD, CDU, Linke и FDP отказват участието си в срещата със студентите от Мюнхен. Отговорът на ректора Peter Cornelius Mayer-Tasch е следният: “Тази постъпка не отговаря на разбиранията ни за демокрация и правова държава.” Отказът според него е “слаб и проява на лош стил”.

    Ако става въпрос за политика и ежедневие съм свикнала вече на доста неща, откакто съм тук. И със сигурност се примирявам с повече неща отколкото са нужни на средно статистическия германец.  Знаете, тук всичко е възможно – да откажеш на партия, респ. коалиция малко преди изборите да участва в тях, без скрупули да премяташ гласове насам и натам и мнооого други неща. За нормално мислещия и живеещ в тези дни човек в България не е нужно да изброявам дълго.
    Преди 4 години по това време си предавах дипломната работа, чиято тема беше политическата система на България след 1989 година. За тези, които не си спомнят – тогава Атака влязоха в парламента. Трябваше да предам работата си дни преди изборите и затова в нея имаше само прогнози за въпросните избори. Атака не фигурираха никъде в тях като сила, която ще прескочи бариерата. Екстремистките десни партии бяха и все още са голямата изненада по света и у нас. България и Германия отдавна не са единствените примери за това.

    И за да го направя по-кратко, защото смятам, че за повечето от вас тезата ми е ясна:
    Да те е страх от такава партия в днешно време ми звучи точно толкова абсурдно, колкото ми звучат и страховете на големите сили по време на обединението на Германия. И знаете, че не ги е било страх от икономическата сила Германия, а от нещо друго.

    И в заключение:
    глупави политици има навсякъде. Не че трябва по някакъв начин да ни успокои това. Но поне да се спре да се говори, че всички тук са некадърни и не си струва да се гласува. Политиката е мръсна не само тук. Който вярва обратното е човек, който не си е направил усилието да се осведоми. ВРЕМЕ Е точно в предизборните дни да си дадем сметка и да помислим, че е задължително да гласуваме. Поне това.

  • 03Apr

    Не знам защо, но много (почти всички) от хората, които чуят, че съм завършила политология, решават, че винаги горя от желание да говоря за политика. Независимо от ситуацията, независимо от часа, независимо от това как изглеждам. Това е нещо подобно на момента, в който разбираш, че човекът, с който току що си се запознал, е лекар. Тогава неизменно започваш да разказваш от какво си боледувал (хващал ли си се в такава ситуация?).
    Излизам с мои бивши колеги и много добри приятели в добре познатия Бекстейдж в Мюнхен. Алтернативна музичка, както и доста харт зала, в която е особено удоволствие да се помещаваш. Изглеждам хлапашки в дрехите си и с този огромен печат на ръката си. Ние обаче не сме тийнейджъри и стоим до когато си искаме, без да се съобразяваме с вечерен час, последно метро и други неприятности. Просто когато се уморим си хващаме такси. Приятелчето е първо по маршрута, а аз продължавам нататък с недружелюбния шофьор, който не е казал нито дума. Което ме радва много – часът е почти 4 сутринта, бирите не знам колко бяха, но ми е приятно замъглено и усещам как се нося по някакви улици без дупки (имах чувството, че летя… не бе, само бира бях пила). И този образ неземен започва да си говори с мен. Първоначално безобидно, после много се учуди, че живея в България, след което се оцъкли, че не съм германка и тогава имаше разбиране. В момента, в който разбра, че съм дипломиран политолог, той вече нямаше спирачки. Хелоуууу, на ХХ бири, в 4 сутринта, на около 10 мин. разстояние от леглото, последното което би ме заинтригувало е политическа дискусия с шофьора на таксито, което ме вози. Безработица. Демокрацията била в опасност. Нямало я дори, в това той бил убеден. Безработица. Как иначе държавата щяла да си позволява такива забрани като тази за пушенето. Държавата изпробва гражданина. Безработица. Гражданинът е муле. Цялата история е гнила. Германия утре ще се срине. Тая безработица особено. В Германия нищо не е наред. Германия е дупка. Германия просто да вземе и сама да си резне гръцмуля, щото то и без това все тая. Сега ми звучи безобидно. Ама не беше. Взех думата (вече бяхме стигнали целта, а той ме държеше в колата за слушател) и му казах: „Знаете ли, наистина обичам Германия и с удоволствие съм живяла тук. С удоволствие идвам отново. Обаче в момента, в който срещна някой типичен немец като Вас ми става лошо и знам защо не съм тук. Вие сте недоволна нация и никога няма да бъдете щастливи. Вие имате винаги повод за мрънкане, без дори за момент да осъзнавате колко подреден и колко чист е Вашия живот. Безработица има за хората, които не искат да работят. Аз съм чужденка и повече от 2 месеца не съм останала безработна тук. Съжалявам Ви.” Посегнах към вратата, а той каза само: „Довиждане”.

    Естествено, че преувеличих малко, но си го представи: чичи, което не си е дало зор за нищо в тоя живот. Кара такси, щото не се е решил да учи или да работи нещо друго. Иначе безработицата за него е обяснението на всичко. А за безработицата са виновни политиците. И там някъде потърси връзката с мен самата, която смята, че е по-добре да не влиза в политиката. Всъщност връзка няма. Просто ми кажи, че не съм магнит за олигофрени.

  • 27Mar

    И моята командировка/почивка мина. Седмица и половина работа във Виена и седмица мотане из Мюнхен се изнизаха за нула време. Пътувам с влака към Виена обратно и се опитвам да подредя всичко и всички, ко(е)ито видях. Трудна работа.
    Мнението ми за Виена никога няма да се промени явно. Много пъти съм се обвинявала, че миналата година градът не ми хареса поради личната ми ситуация. Но не. Ето че отидох там доста по-късно отново, със знанието, че е само за няколко дни и със съвсем различни задачи. Депресираните хора по улиците са толкова често срещано явление, че няма смисъл да се чудиш защо настроението ти пада като градусите на термометър, сложен в хладилника. Примерче: жена на около 45, прическа, грим, спортно-елегантна, добре изглеждаща. До тук добре. Обаче: с бира в ръка и ревяща. В 2 часа на обяд. Всъщност пак много хора ще се обидят от моите описания на Виена, затова ще спра. Не е хубаво и точка. За командировка си е ок, работиш и не гледаш. Иначе виенския шницел във Виена си е виенски шницел във Виена, две мнения няма тук. Работата свършена, билетът купен и се отправих към предизвикателството да видя Мюнхен в ролята си на гостенка. Да, отидох на гости на града, който смея да твърдя познавам повече от родния си такъв. Или поне ако се съди по това дали знам коя улица как се казва.
    Седмицата на срещите, на католическия Великден, на приятелствата и на чувството „ехо, прибрах се”. На големите покупки (уф, олекнах много) и на първия ми обир. Аз бях в пасивната роля на обраната. Майната им, дано обриви да получат от трите парфюма и спиралата и дано блузките ми им очертават неприятните телесни линии и излеждат отвратително. Мда, дори не се замислих, отидох отново в парфюмерията и похарчих същите пари за същите неща. За блузите нямах желание вече. Това е то, ирония на съдбата – 8 години съм се шляла с отворени чанти и висящи от джобовете неща, а сега за едната седмица такива ми ти истории.
    Толкова накратко. Скоро (може би) повече.
    Радвам се, че се завърнах.

  • 26Feb

    При един от последните ми разговори с мои приятели в Мюнхен изскочи следната информация: Ректорът на университета ми
    , който до скоро наричахме еМ Ти (от фамилията му, но на мен винаги ми е звучало като Е.Т.), сега вече има ново име сред студентите си – РС (хихихи, това пък от първите му имена). Той е наистина странна птица и е хубаво човек да се е срещнал с него. Преподава политическа теория, но това не му пречи в лекцията да спомене, че рибките в аквариума на университета са подбрани според фенг шуи (или както там се пише). Интересува се от зодиите на студентите си – в един семинар ме запита посред реферата ми каква зодия съм. Доста объркана реших, че не знам дали ще му угодя с отговора си, затова преди да се заплета в лъжи, си признах, че съм близнак. Той беше меко казано отвратен и помоли колежката си професорка, с която водеше семинара, да поеме корекцията на научната ми работа, която трябваше да бъде оценена. Защото не можел да работи с близнаци. Бил предубеден и го било страх да не ме ощети. Браво на него, защото пък тя ме харесваше много и ми писа отлична оценка. Той, както вече ти става ясно, е езотерик от класа (на това много се беше ядосал всъщност, и аз не знам защо). Много логично е такъв човек да отхвърля мобилната комуникация като изключително вредна. Но животът поднася изненади, и ето че и на него му се е наложило да се обзаведе с мобилен телефон. Какво било учудването му обаче, когато дни, после и седмици наред той не получавал никакви съобщения и обаждания. Нула. Никакви. И обезпокоен от това, запитал мой съвипусник – дали не би бил така добър да погледне настройките на телефона, може пък нещо да не е наред. Колегата ми учтиво казал, че няма проблем. И тогава професор-доктор-ненам-си-какво-на-всички-науки извадил една метална кутийка, откопчал я и извадил от вътре мобилния си телефон. На въпроса на моя колега защо държи телефона си в кутия, той отговорил – “Да се предпазвам от вредното лъчение”.

    Всъщност тази случка ме подсети за вица със Зайо-Байо, където Зайо се чудеше защо няма зайчета и беше запитан:
    – Зеле ядеш ли?
    – Да.
    – Моркови ядеш ли?
    – Да.
    – А жена си … ли?
    – Не.
    – А трябва, трябва.

  • 18Jul

    Виж сега, мълчах си, мълчах си, но не мога повече. След като всички разбраха по един или по друг начин, че се прибирам в България, започнаха да се опитват да ме разубеждават. Или не да ме разубеждават, а да ми насаждат, че видиш ли, ще остана огорчена, разочарована, ще ме убие скуката, глупавите хора, безнадежността и каквото там още ти дойде на ума. Първият въпрос, който всеки ми зададе беше, дали не е възможно да се върна в Мюнхен. Естествено, че е възможно – та това беше предложението на работодателя ми веднага след като казах, че напускам. Не е възможно обаче в личен план. Преживях дълга (6 годишна връзка), която за съжаление си отиде. Мюнхен за мен е град, който свързвам с един човек. И с който вече не съм. Естествено, че по някое време съм си правела планове да остана да живея в Германия. Но това не е било заради великият стандарт там, не заради перфектната работа, която имах, не и заради това, че ще мога да ходя на Майорка, не и заради това, че искам да карам нова кола по хубави пътища. Аз щях да остана заради него.

    Ще ти цитирам само един от всичките си разговори, тоест въпроси и мнения. Оставям човека анонимен, просто защото задава същите въпроси и казва същите неща като мнозинството.
    добре де, защо не се върнеш в Мюнхен? няма ли такава възможност? Понеже в България те чакат според мен още по-големи неприятности от една страна, разбира се от друга ще си при семейството. Това мисля, че го изясних вече. Какви неприятности?
    – Lemon : защо всички сте толкова негативни, когато стане въпрос за българия?
    ХХ : аз не съм негативен, но съм реалист
    – Много е важно всеки да сподели кога за последно е бил ограбен апартамента му/открадната колата му/обрана баба му. Знам, че се случва. Но то се случва навсякъде. Апартаментът, в който живея във Виена, е бил ограбван един месец преди да се нанеса. Но хубавите вестници в България като не пишат за друго, освен за обири и убийства, какво да си говорят хората? Баба ти няма да седне да чете блогове и да се интересува за Странджа. Тя знае какво са казали по новините в 8 по Канал1, а именно, че “син заколи баща си, изнасили майка си, пусна бомба на мегданя в селото и отиде на мач на локото”. Примерно.
    Аз се чувствам много добре тук, уважаван съм от приятелите си и от колегите си, работя нещо, което много ми харесва и виждам, че с честне труд сътворявам добро и че променям  макар и малко света. Това в България не бих могъл да имам. Аз пък не искам да печеля титлата Мис Свят и да обещавам, че ще се боря за мира. Аз не съм Боно или Гелдоф, че да имам парите и влиянието, за да направя организация като one.org. Мога да сътворявам добро където си пожелая. Да купиш 2 торти и да ги занесеш в дом за сираци в твоя град не ти е идвало на ума, нали? Това също е добро. Уважение мисля, че можеш да получиш навсякъде – това зависи едиствено от факта какви приятели имаш. В служебен план: независимо къде се намираш, в момента, в който знаеш малко повече от отсрещният, а отстрещният е задник, ти не получаваш друго освен тъпо отношение. Важи навсякъде по света, нещо като закона за гравитацията в колегиалните отношения между тъп и средно интелигентен.
    имам чувството, че мислиш прекалено идеалистично. Може и да си прав. Може и да не си.
    всеки път, наистина всеки път, когато се връщам в България, аз установявам колко са посредствени хората, колко материалистично те мислят, колко малко е човещината между тях.  Никой не го е еня за другия. Освен това аз се чувствам супер несигурно в България. Говориш за пари, за положение – това не е ли материализъм? Това, че се намираш другаде, а не в България дори те прави една степен повече материалист. Според мен. А в Германия/Канада/или там където си кой го е еня за тебе? Несигурен? Ами стъпваш на крака. Прохождаш.

    Знам, че нямаме перфектна държава, това го показа последно протестът за Странджа. Знам, че няма да получавам парите, които получавам тук (поне за сега няма). И знам, че много от вас, които са навън си мислят, че ще постигнат повече в чужбина, отколкото в България. Пожелавам ви успехи. Но не си мислете, че сте хванали Господ за шлифера и че ние, отиващите си в България, отиваме на заточение. Както бе отговорено на бъдещия ми работодател в България (ама тя защо се прибира?!?!?): Право на личен избор! Аз искам да опитам и тогава да дам такава оценка. Защото повечето от нас са изчезнали на пикливите 18-20 години, когато още сме цоцали от мама и тате. И докато разчитаме на мнението на бабите си и родителите си, а нямаме собствено такова, всичко в тази държава ще върви по старо му. Мога да ти посоча на прима виста трима, които са щастливи, че са се прибрали: Петя, Сашо, третия няма блог :)

    п.с. Стана по-хапливо отколкото очаквах. Цитирах с разрешение на въпросния човек. Не е нищо лично срещу него, просто ме хвана в момент, в който ми беше писнало от еднакви въпроси и подобно плюене. Благодаря за вниманието.

  • 30Jun

    Това е текстът, това е мелодията, това е групата, това е, от което се нуждая някой да ми каже:

    ВИДЕО

    Текст да си припяваш:
    And love is not the easy thing
    The only baggage you can bring…
    And love is not the easy thing…
    The only baggage you can bring
    Is all that you can’t leave behind

    And if the darkness is to keep us apart
    And if the daylight feels like it’s a long way off
    And if your glass heart should crack
    And for a second you turn back
    Oh no, be strong

    Walk on, walk on
    What you got they can’t steal it
    No they can’t even feel it
    Walk on, walk on…
    Stay safe tonight

    You’re packing a suitcase for a place none of us has been
    A place that has to be believed to be seen
    You could have flown away
    A singing bird in an open cage
    Who will only fly, only fly for freedom

    Walk on, walk on
    What you’ve got they can’t deny it
    Can’t sell it, can’t buy it
    Walk on, walk on
    Stay safe tonight

    And I know it aches
    And your heart it breaks
    And you can only take so much
    Walk on, walk on

    Home… hard to know what it is if you’ve never had one
    Home… I can’t say where it is but I know I’m going home
    That’s where the hurt is

    I know it aches
    How your heart it breaks
    And you can only take so much
    Walk on, walk on

    Leave it behind
    You’ve got to leave it behind
    All that you fashion
    All that you make
    All that you build
    All that you break
    All that you measure
    All that you steal
    All this you can leave behind
    All that you reason
    All that you sense
    All that you speak
    All you dress up
    All that you scheme…

  • 29Jun

    Здравейте всички,

    Както някои от вас разбраха, а и за да избегна шушукане по коридорите – ето официално от мое име:
    Миналата седмица напуснах. До 31.07 ще съм във виенския офис, след това – към България.

    Причините за напускането ми са лични. Комдат беше най-добрият ми работодател до момента (а те не са били изобщо малко до сега :) ) и в никакъв случай не е причина за напускането ми.

    Както повечето от вас знаят, вече съм от 4 години при комдат. Ако трябва да сме точни – на първи юли стават 4. Искам да ви благодаря на всички за страхотните приятелства и познанства, които направихте възможни. Беше невероятно да се запозная с всички вас.

    Но идва време за нови предизвикателства и нови задачи. Имам няколко предложения за България, но си оставям още малко време да размисля и да преспя над идеите. Нищо чудно пък само след годинка-две да излезе и някоя книга… Кой знае :) Всичко е възможно.

    Желая ви от все сърце всичко най-красиво. Наистина съжалявам, че нямам възможност да дойда до Мюнхен, където щяхме да спретнем огромно прощално парти. Но вие имате още малко време – до края на юли съм във Виена. Гостите са винаги добре дошли.

    От около 5ти август нататък можете да ме откриете на:

    Адрес: хххххххх Str. хх
    4000 Plovdiv
    Bulgarien

    Телефон: +359 888 ххх ххх

    Mail: do.lemon в gmail.com

    Blog: comming soon

    Ако на някой от вас му се прииска 45° лятна или ски зимна почивка – винаги е добре дошъл в България. Ще се радвам да видя всеки от вас. А за някой от вас това е задължително :)

    Приятелски поздрави
    Донка


    P.S. Специално благодаря на Х.А. и А.Ф., които тогава казаха своето “да”. Бяха наистина страхотни 4 години с вас.

    Donka Doycheva
    Account Manager

    komdat.com GmbH

  • 18May

    Този пост ако го четеш, значи съм се престрашила и съм го пуснала. Мисля го от няколко дни и все намирам аргументи да не го пусна. А сега се подготви за голямо мрънкане.

    Имам си нови колежки. 2 броя.  Една унгарка и една полякиня. По цял ден съм с тях и главата ми е станала като огромен балон. Унгарката е нормална, много мила и приятна. За тези 3 седмици, откакто се познаваме, не сме успели още да станем приятелки, но нещата вървят перфектно. Но доста се замислям, че полякинята ще я навие в друга посока. Полякинята си живее в нейн си някакъв свят. Лудница, казвам ти. Няма значение с кого или за какво говориш, тя винаги има какво да каже. Застава по средата на разговора и започва да разказва лични (дори интимни) неща… На мен ми става неудобно, че тя така се излага. Но на нея не и пука. На това отгоре е и от онези хора, дето всичко знаят. Ти я обучаваш, а тя на второто изречение казва: а това не може ли и еди-как-си да се направи? На ден говори по хиляда пъти с някви полякини. И за капак: (тва е най-гадното) като и говориш тя постояно хъмка и казва да. И се получава една манджа от звуци, която звучи като евтино полско порно (не че знам как е то, ама все едно е по средата на сет-а). Имам чувството, че нито една дума не чува от това, което и казвам, аз самата спирам да се чувам като започне тя с нейното: ахамм-яяя-ххммм-яя-я-мхмм….. Всичко знае, праща на ден по 20 мейла с някви полски хави, дава супер идеи и все нещо е намерила в този “безкраен интернет”. Говори полски немски и не разбира винаги какво и казваш. За 3 седмици търпението ми се изчерпа. И сега какво ще правим???
    Липсват ми нормалните ми колеги от Мюнхен. И не само те.

  • 13May

    То не че има и неделя преди вторник, ама така му викам.
    След има-няма половин час ще се отправя към централна гара Мюнхен, където ще трябва да се взема ІСЕ-то към Виена. Първа класа, четири часа без прекачване, което означава – дълбок сън… Уха, от сега се радвам.
    Престоят ми в Мюнхен продължи 12 дни. Официално се водеше командировка. В личен план се водеше “изясняване на обстоятелствата” и срещи.
    Работно нещата потръгват. Наистина се очертава да поема отговорностите, за които си настоявах. Имам една готина и една не толкова готина нова колежка. Утре сутрин ще се запозная и с последния колега. Да се надяваме, че ще е в първата категория.
    Във вторник вечер отново ще пътувам към Мюнхен. Да обобщя с две думи: скука няма да има. Път, нови офиси и нови колеги не са представата ти за скучно работно ежедневие нали?
    Грубо погледнато работата ми не е от най-интригуващите, но като задълбаеш става интересно. Май с всички неща е така. Скоро ще има подробности относно позиция и вида дейност, която извършвам.

    Приятна неделна вечер, лека седмица и гледайте да попътувате и вие, за да не се чувствам единствената разпиляна по пътищата.

  • 05May

    Първият уикенд на работническата класа започна. Почти успях да се наспя и се мотах цял ден. Издрънкала съм сума ти кафета придружени от също толкова клюки.
    Мюнхен сякаш ми прави на пук и ми напомня колко ми беше подредено тук. Днес за първи път за всичките години тук срещнах толкова познати на куп. Ей така, все едно бях тръгнала по пловдивската главна и на две крачки се спирах. Даже и в Пловдив не срещам толкова познати. Ей такива случайности те карат да се позамислиш какви ги вършиш.
    Иначе продължавам – заваляха хиляда предложения за тази вечер и още сме в процес на размисъл. Купон ще има обаче със сигурност. Дано има и още повече обаждания по телефона. Всичко това на куп ме радва.

    Работата товари яко, но не е нищо невъзможно. Намирисва ми малко на конкуренция от някои блогъри, които обикалят гугълски офиси, да видим.

  • 20Apr

    Почивката ми приближава към своя край. Остава ми около седмица, в която ще ми е позволено (но не задължително възможно) да си поспивам и да се мотам. На втори май ще сложа подпис под първия си работен договор за пълна позиция (като студентка съм работела само на половин седмица). Тоест: добре дошла при работническата класа. Официално се водя от първи май на работа. Страхотно начало на почивен ден.
    След дълго обмисляне и претегляне на всички обстоятелства – лични и служебни, както и на предимствата и недостатъците, аз реших да остана там, където бях и до сега. Това важи за фирмата, но не и за местоположението. От май месец ще се помещавам във Виена, където фирмата ни отваря първия си офис извън немската територия. Надявам се до към юни да съм намерила квартира и те каня на гости.

    Както е известно на повечето от вас, се опитвах да си намеря работа в България. Опитите ми бяха в началото доста несигурни стъпки, които прерастнаха в уверени СV-та и дори интервюта. Имаше и добри предложения. Нещото, което ми направи впечатление е несигурността. За едно от местата имах твърдо ДА. Което след много кратко време (при мен нищо не се беше променило като условия) се обърна на НЕ. Едно необосновано не, което ме бутна много назад. Другото сериозно предложение беше последвано от много положителни писма, които не доведоха до никъде. Какво искам да ти кажа? Ами следното. Прескачаме фазата с пускането на СV-та. Да кажем, че вече са те поканили. Ти отиваш и се показваш с всичките си предимства. Назоваваш си цената, от която е ясно, че поне малко ще отстъпиш. Постигате споразумение. И купувачът е доволен, и ти си доволен. И след това нищо. Няма. Нито стъпка нататък. Но няма и отказ. Сигурна съм, че сега ако се обадя на второто място и бих могла да започна на първи май. Но не си падам такава активистка.
    И сега открий 10те разлики. Във фирмата, в която съм, бях казала, че не искам да оставам. Поради решението ми да се прибера в България. Те не ме оставиха и за момент на мира. Имаше дни на затишие и веднага след това идваха въпросите дали не съм размислила. До толкова ги измъчих, че в един момент чух – пожелай си нещо и ела да говорим. Не можах да го разбера дори това изречение. Чак вечерта в къщи се усетих за какво е ставало въпрос. Пожелах си и си стиснахме ръцете.

  • 10Apr

    Една обикновена сутрин, в която се събудих в 6 и 30, станах, изкъпах се и се облякох и поех по обичайния път към метрото, което трябваше да ме отведе на работа. Взех метрото в 7.32, забих слушалките на айпода в ушите си и се оставих спирките да минават покрай мен. Мислех си за това колко работа ме чака, какво съм обещала да свърша, а няма да успея. С две думи: недоспала и недоволна, смачкана от ежедневието. Две спирки вече пътувам и се качва голяма група деца на около 5 годинки. Всички хлапета са с миниатюрни ранички на гърба, по-шумни са от концерт на Металика и не се свенят да седнат до теб и да те гледат с минути, пък и да ти дръпнат слушалките, че да те попитат дали може да послушат и те музика. Двете учителки, които са с тях, се подсмихват на опитите им да завържат социални контакти с непознати, следят ги зорко, но не ги спират. Първата ми мисъл беше – защо трябва все на мен да ми се случва такова нещо. Сутрин съм наистина трудна. А и шумни деца в 7 и половина не е най-доброто начало. И понеже нямах друг вариант започнах да ги наблюдавам. Седалката срещу мен беше свободна и едно русо (много красиво) момченце от вратата още я забеляза и дотича. Седна от външната страна и веднага разпери ръчички така, че да заеме цялата двойна седалка. Оглеждаше се непрекъснато за някого. И тя се появи – мулатка, с много красива коса и огромни очи. Той дръпна ръчички и я пусна да влезе и да седне от вътрешната страна. Гледаше я със сините си очи и не я изпускаше. Сякаш ако за секунда престанеше да я гледа, тя щеше да изчезне. Почти не мигаше. Говореше и на някакъв детски език, който само двамата разбираха. Тя го гледаше по абсолютно същия начин, но и кокетничеше, все едно беше разбила сърцата на не един или двама мъже. Бяха страшно красиви. И в един момент нещо ми направи впечатление. Тя жестикулираше само с едната си ръчичка. Другата и беше в джоба на дънките. В един момент я извади от там, за да си сложи отново раничката на гърба. И тогава потръпнах. Лявата и ръка беше като кука. Изкривена, само с палец, показалец и среден пръст. От китката до пръстите всичко беше криво като пиратска кука, тънко и криво. Не мога да го опиша. В този момент учителките ги извикаха, защото трябваше да слизат на следващата спирка. Много бързо и отново много шумно те започнаха да се подреждат в редичка по двама. Русичкият петгодишен младеж стана, изчака я да си сложи чантата на гърба и и подаде ръка. Хвана я за кривата ръчичка, сякаш нищо странно нямаше в това, което държеше, и я поведе напред. Не гледаше къде стъпва, а гледаше право в очите и.

  • 23Mar

    Да внимавате къде ходите и какво ядете. Това съвсем сериозно ви предупреждавам, независимо от това в кой край на земята се намирате. Ето вече една седмица от последния петък, а коремът ми още не може да си намери мястото.
    Случката: миналият петък след работа излезнах с бившите колеги от училище. По принцип след работа се прибирам и ям в къщи, но в дадената вечер беше невъзможно. Първото заведение, в което бяхме, го знам отдавна, ям не за първи път там, нищо особено. Хапнах фахитас с пилешко, които не бяха превъзходни, но ставаха. После бяхме на айриш пъб, но там не съм яла. В събота се събудих със странно чувство в корема. След бърза справка с всякакъв вид спомени установих, че не е махмурлук. Нямаше и как да е де, защото бях изпила 3 бири, една от които даже беше радлер (разредена с лимонаТка). След стабилната закуска се уморих и реших да поспя. Успях. В момента, в който станах светът се обърна. Срещу мен и срещу съдържанието на корема ми. Последваха 14 часа на скорострелно обезводняване (или простонародно казано повръщане), съпровождани с температура. Вечерта използвах жокера “обади се на приятел” и звъннах на един такъв, който е лекар. Той беше сигурен, че ще се стигне до бърза помощ. Все пак ми даде съвети, които не подействаха. Към 3 часа през нощта не издържах и извиках вече бърза помощ. (кратко отклонение: немската бърза помощ има също толкова гадни и смотани телефонистки като българската такава. На това отгоре е и импулсен телефон… и да знаеш, че 37,5 не е температура, а е нормално… да бе, аз за това се чувствах като парцал, нали?) Дойде приятна лекарка, която първо попита дали съм се хранила навън. Ами да, храня се, всеки ден. Би ми една инжекция и ме остави да спя. До днес се опитвам да върна цвят на лицето, че съм по-лимонена от всякога. Ям всичко вече, но коремът ми е все едно през него са минали 6 гергьовденски агънца, 9 коледарски гошковци и още няколко кокошчици, тежка работа ти казвам, бъркано и мазано. А той празен горкият. Чувството е като да си влюбен, ама е негативно. Отслабнах около 4 кила. Не пия сокове, няма газирано, само кола и минерална вода (така каза лекарката). Е, ама днес вече не държа и мисля, че довечера ще ударя една биричка. Не може така тая работа.
    Изводът е: гответе си в къщи. А ако все пак излизате – предпазливо подушвайте всичко. Не че на мен ми помогна де, ама…
    Тази седмица изкарах на филийки в работа и на готвено в къщи: пълнени чушки с кайма, принцески с много кашкавал, таратори. Какво ли да сготвя тази вечер?

    —- 

    Направих си удоволствието да си закупя един хедсет, който си мислех, че не е нищо особено. Марката е зеннхайзер, моделът един от най-евтините (35 евро). Е, честно, ама за тези пари никога няма да намериш нещо, което да звучи толкова кристално. Музиката звучи все едно бандата стои покрай теб и ти свири на уше. Като си помисля само, че за глупавите айпод-слушалки дадох 35… Оценка: отличен 6+!

  • 16Mar

    Нямам време в последно време. За нищо. А ми се пише, а имам идеи, а ми трябва въздух. Така реших, че по-маловажните, но не съвсем тъпи неща, мога да ги отбележа в стил пейократки (защото е от Пейо идеята).

    Миналата седмица българско парти по случай 8ми март. Тъпооо, тъпо, тъпо. До един момент ок, но точно в 1.15 часа прокънтява чалга. И повече не спира. Много мацки, коя от коя по-гола, коя от коя по-гримирана. Повечето граничаха с виртуозността на трансвестит. Да не говорим за проститутките и съдържателя им. Които чоплеха семки. В дискотеката. Да ти кажа и за смотанякът, който свиреше свирепо с пръсти, на около 10 см от ухото ми. При последвалия пронизващ поглед от мен, той каза с отвратително шопско диалектище нещо от сорта да съм свиквала, че животът бил тежък. Бррр.

    Събота странно немско-тиролско парти, където на куп са събрани мацки завършили модното училище в Мюнхен. Една от тях е красива. И интересна. Другите са безвкусно, грозно и неподходящо облечени. Сутиенът като откритие на човечеството явно не е достигнал до тях. А имаха спешна нужда от него. Вече мога да разпознавам абитуриентките на модешуле Мюнхен от 10 км. Там беше и най-мързеливата и дебела котка, която се протегна, слезна от дивана на земята и докато задните и лапи се приземяваха, тя се катурна и заспа в навалицата от крака. Искам да съм котка.

    Вчера обучение в голяма световноизвестна лилава фирма. Английският ми не бил за изхвърляне. Няма такъв офис, честно. Очите ми останаха. Че дори лалетата по масата бяха лилави. Не ми харесва този цвят. За пореден път се убеждавам, че не ми харесва промивката на мозъци, която е задължителна, когато работиш при/за голяма фирма. Те не правят грешки. Те са велики. Те са най-добрите. Не обичам. Обичам да се признават грешките, обичам да се говори открито. Пък и като копираш конкуренцията си до къде мислиш, че ще стигнеш?

    След около час може и да се добера до нещо като обяд. Стомахът ми се е свил до неузнаваемост. Стискай палци.

  • 07Mar

    sem_dipl

    Най-после му дойде времето на този пост. Както всички вече разбрахте – завърших. По този повод миналата сряда имаше официално връчване на дипломите и купон в училище. За това след малко.
    Искам сега да благодаря на главните действащи лица, направили моето следване възможно. Това са тримата от снимката горе. Много голямо и сърдечно благодаря на майка ми и баща ми за това, че винаги бяха до мен. По-малко физически, но много морално, а в закъсващите моменти и финансово. Въпреки, че им беше доста трудно през цялото това време и с всичките раздели, превъзмогнаха себе си и ме подкрепиха. Като не спряха да го правят през всичките години. Знам да оценя тази подкрепа, защото ми е била много важна. Защото съм виждала как постъпват и други родители. И защото без тях едва ли щях да осъществя тази си мечта. И още една благодарност – на малкия змей от снимката. Сестра ми, която винаги може да ме разсмее с уникалното си чувство за хумор и която никога няма да се умори да ми казва (аз на нея също) колко много ме обича.

    А иначе тържеството си беше истинско такова, поне в началото. Гостите бяха насядали по местата си, имаше музика. Ние бяхме няколко етажа по-горе и облякохме тогите. Ректорът и всички останали “висши” бяха с ордени, шапки и тоги. Пръв вървеше ректора, а след него един по един ние. Седнахме си по местата и се започна. Речта на ректора (тук гордо трябваше да се тупаме в гърдите, защото ние бяхме малката част, успяла да премине през цедилката). След това един по един ни извикваше отпред и ни даваше дипломата като ни закичваше и с шапката. След това имаше още няколко речи (всички се изредиха да казват, че завършваме най-елитното училище в Германия), малко музика и с това официалната част приключи. Имаше бюфет, който сами си бяхме организирали (от мен бяха сладкишите – не се учудваш, нали?). И после – парти като парти, че даже и полиция е идвала по някое време. И към 2 часа вече беше доста грозно – пияни професори, за асистентите да не говорим… Уникално. Аз си тръгнах, защото не можех повече.

    dipl