• 14Jul

    Тъпото е, че каквото и да се опитам да напиша в момента няма да звучи добре.

    Имам много работа, която за съжаление не мога да свърша сама. Това ме прави зависима. И ми е тъпо.

    Личните проблеми за няколко часа могат да станат толкова много, че да се чудиш от къде са ти дошли. Тогава си мечтая за спокойствието, което имах по време на студентството си – далеч от ежедневни тъпотии, които само сгомнясват отношенията ти с най-близките. И ми е тъпо.

    Мълчанието. Да ми премълчиш нещо не винаги е добра идея. Не знам защо, и по дяволите, повярвай ми – по някакъв начин все стигам до него. А е много глупаво да стигна до него без да ми бъде потвърдено, въпреки че е така. И ми е тъпо.

    Скъпият подарък. Виж, не съм човек, който може да отказва – не знам защо, но ми е неудобно да откажа нещо, което ми бива подадено. Сконфузно е. И ми е тъпо.

    Невъзпитаното държание. Има много лица. Но това, което в последно време виждам, ме кара да излизам от кожата си. Някак не е нормално човек да е чак толкова невъзпитан. И ми е тъпо.

    Почивката, която все повече се отдалечава. Ами тъпо е, какво друго да е???

  • 11Jan

    FB

    Фейсбук е някаква странна работа, която ако трябва да съм честна все още не ми е съвсем ясна. Тоест ясна ми е, но ме дразнят тези покани за други хора, верижни реакции подобни на “препиши-десет-пъти-и-ще-се-сбъдне…” (знам, че не са точно такива, но на такива ми приличат). И въпреки това днес открих един дълго време издирван от мен човек. Но преди това малко предистория.

    Края на декември, малко преди Коледа имах за убиване около половин час. Както се шляя гледам познато момиче, което задълбочено рови в чантата си. Отивам до нея и забивам и аз поглед в чантата и. Тя се поуплаши, после ме позна и се стигна до пиене на кафе. Това е моя съученичка и много добра приятелка от 1 до 7 клас. Срещата ми с нея беше едно голямо удоволствие и завърши с уговорката, че ще поддържаме контакт – явно и на нея и е било приятно. Естествено стана въпрос за това кой кого и кога за последен път сме виждали. Установихме, че не помним имената на всички и че нямаме контакт с никой от съучениците си. И и разказах за една случка. Две-три години след заминаването ми за Германия майка ми си стои в къщи. Звъни се, отваря тя, а срещу нея някакъв младеж, който я заговаря по име и пита за мен. Тя е в шах, не го познава. Пък и кой е този уж приятел, който знае къде живея, а не знае, че не живея там. И се оказва, че е един наш съученик до 7и клас, който къмто 4ти клас замина за ЮАР. С него историята е следната – карахме се жестоко, дори се бяхме сбивали, имаше родителски срещи, на които ние тримата гореспоменатите бяхме постоянно очерняни. Но първите му две писма, изпратени от ЮАР бяха до неговия най-добър приятел и до мен. След тази среща с майка ми (не се беше сетила да му даде мой телефон и аз не знам защо) се опитвах по някакъв начин да го търся. Дори и в гугъл-времената съм се сещала и съм го търсила, но – нищо. И ето че фейсбук най-после свърши една добра работа (време беше, след толкова прахосани часове там)!

  • 16Jun

    Честит рожден ден на мен. Тази година подаръците заваляха малко по-рано, затова ти представям един много специален подарък. Казва се Кера. (ризеншнауцер, още бясна, опитвам се да свиквам)

    кера

  • 28Nov

    Да, Ана ми чете мислите. И то така, че ги описва по начина, който сама се опитвам да си обясня. Тя твърди, че е “понякога не особено умна”. Вярвам и, защото и аз се чувствам на моменти така. Като например сега. Но пък била руса. Абе не знам, ама е страхотна.
    А защо си мисля, че ги чете? Ами заради това.