• 12Oct

    Кога можем да се издъним без дори да подозираме? Ето един пример от мен:

    От известно време организирам фирмен уикенд, знаете ги – нека се опознаем и се напием заедно. Очертава се интересно и весело. Избрахме хотел, всичко е нагласено, в петък трябва да изпратя покана на колегите си. Не мисля, че ще ми откаже някой, но за всеки случай пиша в мейла си:

    Приемат се само следните уважителни причини за отсъствие – лично посещение на папата в дома ви, среща с Барак Обама за неделен брънч, черен печат от Йорг Хайдер или платен преди година полет до луната.

    Излизам вечерта, естествено не пропускам да разкажа на Биргит за тази си глупост, тя се смее и оценява шегата, която е политически доста актуална за Австрия. В събота сутринта ставам рано и отивам на работа. Някъде към девет получавам съобщение от Биргит: “Относно майтапите вчера – Йорг Хайдер е катастрофирал и починал тази нощ. ???”

    И аз това казвам: !!?!?!?????

  • 27Mar

    И моята командировка/почивка мина. Седмица и половина работа във Виена и седмица мотане из Мюнхен се изнизаха за нула време. Пътувам с влака към Виена обратно и се опитвам да подредя всичко и всички, ко(е)ито видях. Трудна работа.
    Мнението ми за Виена никога няма да се промени явно. Много пъти съм се обвинявала, че миналата година градът не ми хареса поради личната ми ситуация. Но не. Ето че отидох там доста по-късно отново, със знанието, че е само за няколко дни и със съвсем различни задачи. Депресираните хора по улиците са толкова често срещано явление, че няма смисъл да се чудиш защо настроението ти пада като градусите на термометър, сложен в хладилника. Примерче: жена на около 45, прическа, грим, спортно-елегантна, добре изглеждаща. До тук добре. Обаче: с бира в ръка и ревяща. В 2 часа на обяд. Всъщност пак много хора ще се обидят от моите описания на Виена, затова ще спра. Не е хубаво и точка. За командировка си е ок, работиш и не гледаш. Иначе виенския шницел във Виена си е виенски шницел във Виена, две мнения няма тук. Работата свършена, билетът купен и се отправих към предизвикателството да видя Мюнхен в ролята си на гостенка. Да, отидох на гости на града, който смея да твърдя познавам повече от родния си такъв. Или поне ако се съди по това дали знам коя улица как се казва.
    Седмицата на срещите, на католическия Великден, на приятелствата и на чувството „ехо, прибрах се”. На големите покупки (уф, олекнах много) и на първия ми обир. Аз бях в пасивната роля на обраната. Майната им, дано обриви да получат от трите парфюма и спиралата и дано блузките ми им очертават неприятните телесни линии и излеждат отвратително. Мда, дори не се замислих, отидох отново в парфюмерията и похарчих същите пари за същите неща. За блузите нямах желание вече. Това е то, ирония на съдбата – 8 години съм се шляла с отворени чанти и висящи от джобовете неща, а сега за едната седмица такива ми ти истории.
    Толкова накратко. Скоро (може би) повече.
    Радвам се, че се завърнах.