• 09Jan

    Предаването с мишката (Die Sendung mit der Maus) е едно от най-любимите неща, които ми останаха от годините в Германия. За съжаление никой не се е сетил да направи нещо подобно тук или поне да го купи и да го излъчва. На години отдавна съм подминала целевата аудитория на това предаване, но това не ми пречи да се забавлявам с всяка негова новоизлязла серия, която всяка седмица каца в подкаста.
    Има го от 1971 година и е истинска класика, част от възпитанието на всички деца в Германия. Във всяка серия обясняват по нещо, например: защо и как падат млечните зъбки (много интересно!!!), защо снежинките изглеждат такива, каквито са, защо имаме червени очи по снимките, защо парното е топло и мнооооого мноооого други. Често представят и различни професии. И ето как през 1976 година боклукчии пеейки обясняват какво точно правят:

    За тези, които разбират – продължаваме с цялата песен:

  • 12Oct

    Кога можем да се издъним без дори да подозираме? Ето един пример от мен:

    От известно време организирам фирмен уикенд, знаете ги – нека се опознаем и се напием заедно. Очертава се интересно и весело. Избрахме хотел, всичко е нагласено, в петък трябва да изпратя покана на колегите си. Не мисля, че ще ми откаже някой, но за всеки случай пиша в мейла си:

    Приемат се само следните уважителни причини за отсъствие – лично посещение на папата в дома ви, среща с Барак Обама за неделен брънч, черен печат от Йорг Хайдер или платен преди година полет до луната.

    Излизам вечерта, естествено не пропускам да разкажа на Биргит за тази си глупост, тя се смее и оценява шегата, която е политически доста актуална за Австрия. В събота сутринта ставам рано и отивам на работа. Някъде към девет получавам съобщение от Биргит: “Относно майтапите вчера – Йорг Хайдер е катастрофирал и починал тази нощ. ???”

    И аз това казвам: !!?!?!?????

  • 05Jun

    В неделя, отивайки към хенд мейд дей, на пешеходния мост срещнахме първата си класна от гимназията. Фрау Доминов, както се представя. Настоя (много МНОГО искрено) да и се обадим в сряда и да се видим. Без оправдания и отлагания, още в сряда. Така и направихме. В 16 часа бяхме при нея. Към седем и нещо си тръгнахме, а не бяхме изговорили и половината от нещата, които искахме да си кажем.

    Тя е учител, но вече не в училище. Всъщност никога не са и трябвали тези двеста и няколко лева заплата, тя работеше в училище, защото е учител по характер, а не защото трябва да си изкарва хляба с това. Оказа се, че е останала учител заради нас. Заради някои, после заради всички нас. Дошла е по заместване и е останала до срещата с министъра по време на стачките. Имаше няколко неща, при обсъждането на които очите и се пълнеха със сълзи. Не се разплака естествено. Оставаме в контакт. Следващото виждане ще е за пиано бар, а по-следващото за дискотека. Може и обратно. Зареди ме с позитивни чувства. Не спря да ни прави комплименти. Ние на нея също. Искрени. Толкова малко такива хора познавам. Ето защо си записвам: помисли си за нещата, които ти каза. И не се ядосвай за глупости. Да го чета по 10 пъти на ден!

    п.с. Бих могла да кажа толкова много за нея, а ето, че не мога. Такива хора не се описват. Тях трябва да ги видиш.

  • 22May

    В немския ми блог ме провокираха и написах нещо за дневниците и за блоговете. Ето накратко и на български.

    Подобно на всяко момиченце и аз се опитах да водя дневник. Да съм била на около 12, нещо такова. Една от характеристиките на дневника е, че трябва да го криеш. Естествено там се мъдреха неща за най-хубавия (за мен) младеж от класа. Толкова си спомням. Когато криеш нещо обаче, то има свойството да се покаже на най-неподходящия човек. В случая на майка ми. Явно не е било кой знае какво, защото нямам големи спомени. Е, ревнах прилично де, как така ще го намира (кой знае и аз с таз отвеяна глава къде съм го забравила, ама това е друго нещо). Толкоз. Дълго време нямах дневник. После обаче се появи един тефтер н някакви писаници. Не беше точно дневник, повече мислене в писмена форма. Още го имам, прибран, но не пиша. Затова пък имам блог. В началото се покривах, никъде ми нямаше името. После реших, че е все тая и го написах. Междувременно ме заговарят хора, познавам други блогъри и ми е хубаво така.
    Родителското тяло разбра за това ми увлечение в един момент. Опитаха се да кажат, че е ексхибиционистично и не знам си какво, но кой да слуша. Майка ми междувременно е един от най-верните ми читатели. В къщи не се говори за това. Или ако все пак, то е някой майтап от баща ми. Последният: ама ти още ли??? Не че той чете, ама ей така, да си каже и той мнението. Иначе знам, че братовчедка ми ме чете. Няколко приятели, но са много малка част. Немският блог бива четен от близките ми хора навън, защото знаят, че съм много лоша с мейлите. В крайна сметка май съм повече четена от непознати. На всички, които не ме познават им казвам здрасти и се радвам, че ги има. Ако искат, могат да се обадят под една или друга форма. Както пожелаят: коментар, мейл, скайп. И ви благодаря, че се отбивате тук. :)

  • 03Apr

    Не знам защо, но много (почти всички) от хората, които чуят, че съм завършила политология, решават, че винаги горя от желание да говоря за политика. Независимо от ситуацията, независимо от часа, независимо от това как изглеждам. Това е нещо подобно на момента, в който разбираш, че човекът, с който току що си се запознал, е лекар. Тогава неизменно започваш да разказваш от какво си боледувал (хващал ли си се в такава ситуация?).
    Излизам с мои бивши колеги и много добри приятели в добре познатия Бекстейдж в Мюнхен. Алтернативна музичка, както и доста харт зала, в която е особено удоволствие да се помещаваш. Изглеждам хлапашки в дрехите си и с този огромен печат на ръката си. Ние обаче не сме тийнейджъри и стоим до когато си искаме, без да се съобразяваме с вечерен час, последно метро и други неприятности. Просто когато се уморим си хващаме такси. Приятелчето е първо по маршрута, а аз продължавам нататък с недружелюбния шофьор, който не е казал нито дума. Което ме радва много – часът е почти 4 сутринта, бирите не знам колко бяха, но ми е приятно замъглено и усещам как се нося по някакви улици без дупки (имах чувството, че летя… не бе, само бира бях пила). И този образ неземен започва да си говори с мен. Първоначално безобидно, после много се учуди, че живея в България, след което се оцъкли, че не съм германка и тогава имаше разбиране. В момента, в който разбра, че съм дипломиран политолог, той вече нямаше спирачки. Хелоуууу, на ХХ бири, в 4 сутринта, на около 10 мин. разстояние от леглото, последното което би ме заинтригувало е политическа дискусия с шофьора на таксито, което ме вози. Безработица. Демокрацията била в опасност. Нямало я дори, в това той бил убеден. Безработица. Как иначе държавата щяла да си позволява такива забрани като тази за пушенето. Държавата изпробва гражданина. Безработица. Гражданинът е муле. Цялата история е гнила. Германия утре ще се срине. Тая безработица особено. В Германия нищо не е наред. Германия е дупка. Германия просто да вземе и сама да си резне гръцмуля, щото то и без това все тая. Сега ми звучи безобидно. Ама не беше. Взех думата (вече бяхме стигнали целта, а той ме държеше в колата за слушател) и му казах: „Знаете ли, наистина обичам Германия и с удоволствие съм живяла тук. С удоволствие идвам отново. Обаче в момента, в който срещна някой типичен немец като Вас ми става лошо и знам защо не съм тук. Вие сте недоволна нация и никога няма да бъдете щастливи. Вие имате винаги повод за мрънкане, без дори за момент да осъзнавате колко подреден и колко чист е Вашия живот. Безработица има за хората, които не искат да работят. Аз съм чужденка и повече от 2 месеца не съм останала безработна тук. Съжалявам Ви.” Посегнах към вратата, а той каза само: „Довиждане”.

    Естествено, че преувеличих малко, но си го представи: чичи, което не си е дало зор за нищо в тоя живот. Кара такси, щото не се е решил да учи или да работи нещо друго. Иначе безработицата за него е обяснението на всичко. А за безработицата са виновни политиците. И там някъде потърси връзката с мен самата, която смята, че е по-добре да не влиза в политиката. Всъщност връзка няма. Просто ми кажи, че не съм магнит за олигофрени.

  • 26Feb

    При един от последните ми разговори с мои приятели в Мюнхен изскочи следната информация: Ректорът на университета ми
    , който до скоро наричахме еМ Ти (от фамилията му, но на мен винаги ми е звучало като Е.Т.), сега вече има ново име сред студентите си – РС (хихихи, това пък от първите му имена). Той е наистина странна птица и е хубаво човек да се е срещнал с него. Преподава политическа теория, но това не му пречи в лекцията да спомене, че рибките в аквариума на университета са подбрани според фенг шуи (или както там се пише). Интересува се от зодиите на студентите си – в един семинар ме запита посред реферата ми каква зодия съм. Доста объркана реших, че не знам дали ще му угодя с отговора си, затова преди да се заплета в лъжи, си признах, че съм близнак. Той беше меко казано отвратен и помоли колежката си професорка, с която водеше семинара, да поеме корекцията на научната ми работа, която трябваше да бъде оценена. Защото не можел да работи с близнаци. Бил предубеден и го било страх да не ме ощети. Браво на него, защото пък тя ме харесваше много и ми писа отлична оценка. Той, както вече ти става ясно, е езотерик от класа (на това много се беше ядосал всъщност, и аз не знам защо). Много логично е такъв човек да отхвърля мобилната комуникация като изключително вредна. Но животът поднася изненади, и ето че и на него му се е наложило да се обзаведе с мобилен телефон. Какво било учудването му обаче, когато дни, после и седмици наред той не получавал никакви съобщения и обаждания. Нула. Никакви. И обезпокоен от това, запитал мой съвипусник – дали не би бил така добър да погледне настройките на телефона, може пък нещо да не е наред. Колегата ми учтиво казал, че няма проблем. И тогава професор-доктор-ненам-си-какво-на-всички-науки извадил една метална кутийка, откопчал я и извадил от вътре мобилния си телефон. На въпроса на моя колега защо държи телефона си в кутия, той отговорил – “Да се предпазвам от вредното лъчение”.

    Всъщност тази случка ме подсети за вица със Зайо-Байо, където Зайо се чудеше защо няма зайчета и беше запитан:
    – Зеле ядеш ли?
    – Да.
    – Моркови ядеш ли?
    – Да.
    – А жена си … ли?
    – Не.
    – А трябва, трябва.

  • 15Feb

    армаган

    Това горе е немски хляб. Който Жанин си беше поръчала на едно момиче, което онзи ден пристигна от Берлин в Пловдив. Жанин е от Берлин и живее за половин година в Пловдив. Чувства се добре тук, но и липсват разни неща. И това е едно от тях. Наистина немците имат невероятно изобилие от хлябове, кой от кой по-вкусен. Пълнозърнест не означава просто бял хляб с оцветено брашно. Този, който виждаш на снимката, е леко киселеещ, със слънчогледови семки и гумен. Да, разтеглив един такъв. Но е много вкусен.

    Само за сравнение: на българин в чужбина се носят следните неща: лютеница, луканка, сирене, кори за баница, ракия. Така е то, като няма хляб, ще ядем луканка.

  • 04Sep

    Моткането из мрежата често е пълно с изненади (и с доста ненужни находки). Така и намерих този немски блог, който се занимава с “всекидневните шармантни нещица на жените”. Забавно четиво, само дето си мисля кой е този мъж, дето изтърпява всички тези неща (ако приемем всичко за чиста монета).
    На твоето внимание представям набързо сглобен превод на една от темите:

    НЕ ПОДУШВАМ НИЩО

    Любимата и аз седим в колата и сме на път към мола Доденхоф в Постхаузен.
    Той се намира на около половин час от нас, но обикновено си заслужава човек да се разходи до там. Магистралата е учудващо претоварена…

    Кой изход беше нашият?
    Постхаузен, миличка. При Постхаузен се измъкваме.

    Ах, да, верно. Все забравям.
    Е, отиваме само за 20ти път…

    Все ти караш.
    Да, защото ти никога не искаш.

    А ти да си питал до сега??
    Няколко пъти.

    Така ли??
    Да, абе я кажи: защо смърди така тук!

    Не подушвам нищо.
    Моля?? Смърди си, да не е нещо от вън??

    Да отворя ли прозореца?
    Аха! Ти си била!

    Какво? Аз?? Аз не мириша!
    Пуснала си една.

    Не съм!
    Така изглежда! Ииии…

    Скъпи! Не бях аз! Честно!
    И още как! Кой друг, аз във всеки случай не бях!

    Това е нещо от вън.
    Нее, неее. Пуснала си гълъбче!

    Аз никога не правя такива неща!
    Но ето че сега направи. Пръднала си. Признай си!

    Аз не пър… пръцкам никога.
    Нее, никога!

    Или си ме виждал някога да пръцкам?
    Да те видя не, но те помирисах.

    Кога пък??
    Хайде не се прави де! Всеки пуска душичката понякога.

    Ти може би, аз не!
    Можеше поне да си признаеш! Смрадливка!

    Не съм Смрадливка! Жените не правят такива неща.
    Естествено, че го правят, но съвсем тихо.

    Тихо?
    За да не чува никой. Като теб сега. И после отричат всичко.

    Не е вярно изобщо!
    И тогава все се надявате никой да не забележи.

    Миличък! Аз не бях!
    Добре, добре. Може би само климатикът е нещо повреден.

    Включен ли е?
    Да, естествено.

    Ами може наистина да е нещо счупен?
    Я стига, това не се издържа!

    Защо? Отново ли ти мирише?
    Не, говоря за постоянното отричане!

    Ами като ме обвиняваш, че… Не правя така!
    Казва се пърдене. Пускане на душичката! С Д, като Дама!!! Лесно се помни.

    Е това е толкова глупаво сравнение!
    Така ли??

    Жените – ако изобщо – пръцкат. И само в спешни случаи.
    Аха. Ясно, спешни случаи.

    Да, точно така.
    И това току що беше спешен случай?

    Как така току що?
    Ами сметнах, че одеве е било спешно.

    Беше!
    Аха!

    Но не пръцнах!
    Ами??

    Нищо ами!
    Предавам се вече…

    Я кажи, и на теб ли ти е тежко от сирената супа???

  • 26Jul

    В неделя миналата седмица е починал Улрих Мюе, актьорът, който нашумя с играта си във филма на Флориан Хенкел фон Донерсмарк “Животът на другите“.

    Кой беше той? – Уикипедия.
    И още една статия – ТУК.

    Мир на праха му.

  • 12Jun

    Was machst du wenn die Liebe geht? Sitzst du im Eck? Eiferst du ihr nach? Schweigst du oder schreist du?
    Was heißt hier schon vergessen, loslassen? Und warum eigentlich?
    Ich habe nie jemanden vergessen, dem mein Herz (auch mal Übergangsweise – kann ja vorkommen) gehört hat. Und noch weniger kann ich es diesmal. Ich glaube ich werd ihn immer da drin behalten. Als eine böse Erinnerung daran, was man alles kaputt machen kann. Und es tut so weh. Meine Fehler und seine. Meine Gedanken und seine. Meine Gefühle und seine. Weil es sie noch gibt.
    Du willst weitermachen, kämpfen, du weinst und bittest darum. Weil du irgendwo tief drin weißt – es lohnt sich. Argumente dafür? Du kannst nicht atmen, wenn er nicht da ist. Kannst du leben ohne zu atmen? Ich jedenfalls nicht.

    EDIT: Ich danke euch für die Kommentare, die bedeuten mir sehr viel. Ich finde sie aber zu privat, deswegen behalte ich sie nur für mich.

  • 05Dec

    Am Freitagmorgen, bepackt mit Rucksack und Kameratasche, auf dem Weg ins B?ro. Nichts deutet darauf hin, dass ein verr?cktes Wochenende bevorsteht. Nachdem die Abfahrt verschoben wird, machen wir uns so gegen 18 Uhr auf den Weg. Sp?ter am Abend, um nicht zu sagen in der Nacht – wir befinden uns in der N?he von Freiburg, essen k?stliche kroatische Sarme und k?nnen w?hrenddessen kaum reden. Gerade mal die Gastgeber kennengelernt, habe ich das Gef?hl, dass ich sie einfach lange Zeit nicht mehr gesehen hab. Erst gegen 2 in der Nacht mach ich mich auf dem Weg ins Bett. Ich krieg das perfekte Zimmer – Pooh ist ?berall. Wie in einem M?rchen schlafe ich ein. Ob der Wecker zu leise war oder gar nicht gel?utet hat ist fraglich. An der T?r wird geklopft, aber das vermischt sich so sehr mit meinem Traum, dass ich es nicht wahrnehmen kann. Ein Kopf durch die leicht ge?ffnete T?r l?dt mich zum Fr?hst?ck ein. Meine Antwort ist nicht gerade verst?ndlich: „ahamm, jaa, gllleiiichhmmm…“ oder so. Das Bad ist der ruhige Platz, wo ich mich ohrfeigen kann und nach einer k?hlen Dusche wie ein einigerma?en gez?hmtes Tier aussehen kann, das so etwas wie Manieren kennt. Ich kann morgens eben nicht nett sein, so ist das. Und aus der K?che kommen lautes Lachen und lustige Gespr?che, man k?nnte denken es ist mindestens 15 Uhr… Es ist nicht fair. Noch zwei Ohrfeigen, bisschen Schminke und ich sehe fast gut aus. Kaffee, Fr?hst?ck, Kaffee. Dann fahren wir los. Etwa 30 km sp?ter befinden wir uns auf dem Parkplatz vom Europapark. Wo es wie im Irrenhaus aussieht. Leute steigen aus ihren Autos aus und ziehen sich um. Wie??? Nat?rlich als Weihnachtsm?nner. Alle sind Weihnachtsm?nner. Nur wir nicht. Ich komme mir vor wie eine mit Bikini auf dem FKK-Strand. Wir werden fast komisch angeschaut. Mir doch egal. Hab den gleichen Grund dahin zu gehen – ich will Spa? haben. In gro?en Mengen steuern die Weihnachtsm?nner auf den Eingang. Der Tag ist einfach verr?ckt. Wir werden ger?hrt und gesch?ttelt, umgedreht, schnell gefahren und alles, was dir noch so einf?llt. Die Frisur kannst du gleich nach der zweiten Fahrt vergessen. Ich bin ganz sch?n tapfer – steig in Z?ge ein, die nicht grad die harmlosesten sind. Ok, zugegeben, ich schrei meine Begleitung an und droh ihm mit dem Tod, aber sobald der Zug wieder am Bahnhof ist, werden meine Augen gr??er und ich schaff es nur zu sagen: „Ich will noch mal.“ Schlittschuhlaufende Profis. Mittag in Frankreich, hin und her springen in der Schweiz, Zugbahnhof in Griechenland. Den Abend verbringen wir in Russland. Alles ist Weihnachten. Es ist schon dunkel, aber alles ist beleuchtet. Dann kommt die Lichterparade. Ich seh wie eine F?nfj?hrige aus – winke allen M?rchengestalten zu, die vorbeikommen. Aber so schnell k?nnen wir doch nicht gehen. Noch mal mit irgendeiner Bahn durch die Luft flitzen, bittebittebitte. Aber schnell, die machen bald zu. Im Auto sitzend sp?re ich, dass meine Beine leicht zittern. Kann es sein, dass es zu viel war?? Am Abend – ein langer Tisch, viele G?ste. Ich f?hl mich wie zu Hause. Gegen halb 5 geht auch der letzte Gast. Kommend aus dem Bad mache ich keine Rechtskurve um ins Pooh-Reich zu kommen, sondern geh ich direkt in die K?che. Gespr?che mit der Gastgeberin bis um 7 in der Fr?h. Danach geh ich zu Pooh, Tiger und Ferkel. Ich mache das Licht aus, aber da leuchten noch die Sterne. Die Kirchenglocken h?rt man auch ganz sch?n laut. Doch ich h?re das genau halbe Sekunde, danach versinke ich. Stundenland fahr ich Achterbahn, unterhalte mich mit Weihnachtsm?nnern, trinke Kinderpunsch, esse Gl?hweinkuchen. Jaja, genau – ich wach auf, ohne mich vom Fleck ger?hrt zu haben. Fr?hst?ck und wenig sp?ter m?de mit den Kindern auf der Couch toben. Die Fahrt zur?ck geht durch den Schwarzwald. Wir erreichen Konstanz, dann auf die F?hre. Auf der F?hre ist es a…kalt, was uns nicht daran hindert Szenen aus Titanic nachzumachen. Meine Nase und meine Ohren sind immer noch da, ich sp?r sie aber kaum. Danach Lindau, danach M?nchen. Bin immer noch nicht gelandet. Heute Nacht bin ich wieder Achterbahn gefahren. Danke sch?n 😉

  • 27Nov

    карта

    не си мисли, че това съм го копнала от някой учебник по история. Чаках да заработи отново всичко в блога, за да мога да го кача. Излезе преди около месец-месец и нещо в тукашния вестник HORIZONT (клик). Ако добре си спомням статията беше за безплатните вестници, които се издават в европейските държави. Аз го оставям без коментар…

  • 05Jul

    In modernen Zeiten, wo SMS-Ger?te f?r blinde Menschen vorgestellt werden (die Nachricht hier), gibt es auch ein Land, wo ein Blinder wie ein Dieb behandelt wird. Aus einem einzigen Grund – er wollte anderen blinden Menschen helfen.
    Derjenige hei?t Viktor, seine Internet-Seite hei?t buchst?blich ?bersetzt „ohne Monitor“, das Land hei?t Bulgarien.
    Ohne dass er finanziell vom Staat oder von irgendeiner Organisation unterst?tzt wird, und ohne dass er Gewinn anstrebt, baut er seine eigene Seite, wo er unter anderem auch eine Web-Bibliothek einrichtet. Die Bibliothek enth?lt Klassiker der bulgarischen und der Weltliteratur in ASCII-Format – einem Format, das von Sprachausgabe-Programmen vorgelesen werden kann. Was soll an der Sache so schlimm sein, k?nntet ihr jetzt fragen. Ich sage es euch – gierige Verlagsh?user, deren Interesse nur der reine Gewinn ist.
    Das Verlagshaus hei?t „Trud“ und geh?rt zu der deutschen „Westdeutsche Allgemeine Zeitung“-Verlagsgruppe. Obwohl es Viktor und alle, die ihm helfen es mehrmals versuchen, erscheint fast nirgendwo in der bulgarischen Presse ein Bericht ?ber die Situation, in der sich Viktor befindet. Warum? Weil der WAZ-Gruppe die zwei gr??ten Tageszeitungen geh?ren, sowie mehrere Wochenzeitungen und Fachzeitschriften. Die Auflage dieser zwei Tageszeitungen ist die gr??te in Vergleich zu den anderen Tageszeitungen (sogar wenn man sie zusammenz?hlt) – also ist hier die Rede von Monopol.
    Sollte jemand von euch helfen wollen – bitte E-Mails an die WAZ-Gruppe:
    meinungsforum@waz.de
    wazonline@waz.de
    zentralredaktion@waz.de

    Oder einfach euerer Lieblingszeitung schreiben. Wir m?ssen es publik machen. Ich wei? – es ist WM-Zeit, es ist kein g?nstiger Zeitpunkt f?r traurige Nachrichten, aber genau deswegen d?rfen wir es nicht zulassen, dass so eine Nachricht untergeht. Was vielleicht das Verlagshaus Trud hofft.

    Die Geschichte gibt’s  hier auf Englisch und hier auf Deutsch.
    Vielen Dank f?r eure Hilfe!!!

  • 30Jun

    Не че не исках да пиша по темата, но нещо така се беше получило. Преди около две години се запалих по блоговете. И мисля, че от Григор бях попаднала на материал за Виктор. И останах възхитена. За това какво става в момента сигурно вече си разбрал. Ако не – ЧЕТИ! А както вече се разбра от Антония – новината тръгна по света – ТУК. Много се радвам, че новината започва да се разпростира и в немската блогосфера. problemloeser а също и maxi.

    Vielen Dank f?r die Unterst?tzung, Leute! Ich hoffe es werden sich mehrere deutsche Blogs anstecken und die Geschichte weitererz?hlen. Lennart, das ist echt eine gute Idee mit dem WM-Motto. Doch hier geht es leider nicht mehr um Spa? und Party. Und wie wir wissen – wenn es sich ums Geld dreht, dann verliert (fast) jeder die Vernunft…

  • 30Mar

    много ме кефят при ико случайничетата. всеки път ги чета и им се радвам. днес обаче съвсем пасващо, въпреки че не е вечер още…

    Вечер в тъмното човек е толкова самотен че понякога забравя че утрото ще дойде да го спаси. Затваря очи и изчезва от света …

    traurig und passend:
    abends in der dunkelheit ist man so einsam, dass man manchmal vergisst, dass der morgen einen retten wird. man macht die augen zu und verschwindet…