• 17Mar

    Кои да стигнем? Американците? Германците? Х? У? Z?

    Всъщност няма значение кои. Няма да ги стигнем, спете спокойно.

    Отвратена, погнусена, възмутена и много други неща съм от реакцията на служителите на българското консулство в Токио, които просто се изнесоха без да направят каквото и да е за българите, намиращи се в момента в Япония. Може да си представите цялата палитра на негативни чувства. Единственото, което не съм: НЕ съм изненадана.

    Ако пуснете в Гугъл “посолство на българия в япония” на четвърто място излиза това, което търсите. Генералният ни консул там се казва Любомир Тодоров. На първо място излиза посолството на Япония в България. Само да не си помислите, че ще намерите страница на посолството ни в Токио. Само вижте мейла и всичко става ясно. (бележка: направете си експеримент и потърсете мейлите на български консулства и посолства – изобилстват адреси в yahoo, hotmail, еtc.)

    Кои са тези хора и защо не ги е еня какво става със сънародниците им? Защото масово (и все пак не на 100%) по тези места работят хора, чиято цел в никакъв случай не е да поддържат контакт с българските граждани в съответните държави, а по-скоро да имат колкото се може по-малко общо с тях. (Голяма скоба – един пример за служител: Петър Коларов. Позната ли ви е фамилията? Е, това е внук му. А да беше само той – да се примири човек. Но не е. И всички го знаят. Но всички мълчат. Хората, които ги назначават; хората, които работят в техните екипи; ние всички. Затварям голямата скоба)

    За мое огромно съжаление не мога точно тук да разкажа за всички красоти, на които съм се нагледала по време на краткия си досег до тези места. Само ще кажа, че съм видяла какво е в българските ни представителства в Мюнхен, Ню Йорк и Вашингтон. Естествено, на всички тези места имаше и хора, които знаят какво правят там и го правят наистина. За да не посочвам имена ще ви разкажа само за две места, вие си направете изводите:

    Българското посолство във Вашингтон е невероятно красива, огромна къща. Отпред има паметник на Васил Левски, на пръв поглед – много представително. Току виж сте се възхитили и погледът ви попада на разбитите прозорци под покрива (виждат се с невъоръжено око от улицата). Липсват стъкла, висят рамки. След това тръгвате да се качвате по стълбите към централния вход. Препоръчително е да отидете в слънчев или поне сух ден. В противен случай ще трябва да сте снабдени със стабилни грайфери, защото стъпалата са облицовани с ужасни, евтини, да не говорим че са неподходящи за целия вид на сградата, ГЛАНЦИРАНИ плочки. На които е достатъчно да има и капка вода, за да се върнете до изходната си позиция. Иначе вътре е чисто, поне в официалните помещения, дори има роял (!?). Подробностите за служебната стая за куриери ще ви ги спестя, не искате да ги знаете.

    Японското посолство в Ню Йорк е страхотна къща в Манхатън, която е паметник на културата. С огромна винарска изба, построена естествено преди сградата да стане посолство, но поддържана и до момента в безупречен вид. Имат сключен договор (какъвто всъщност никое от нашите посолства и консулства НЯМАТ, защото за всеки ремонт се докарват работници от България) със строителна фирма, която обслужва всяка авария в сградата – от най-безобидната до сериозни проблеми като наводнения и др. Преди няколко месеца тази фирма беше извикана в посолството на Япония, за да смени една от тухлите във винарската изба, която се била разчупила! Без преувеличения.

    Звучи ви прекалено? Може и да е. Но аз лично предпочитам престараването пред безхаберието. Доста нецензурният лаф казва, че чуждата п…. кокали няма. И България няма кокали. Не ѝ останаха вече.

    А те седнали и се чудят защо няма хора за генерални консули (виж линка към другаря Коларов). Няма и да има други освен тези. Те поколенията си вървят, кучетата си лаем, Япония ще се подруса, подруса, пък ще си построи наново всичко, а ние все покрай каручката, оплискани от поредната локва ще си псуваме под сурдинка.

  • 08Jul

    Толкова време вече не пиша,  че хората дори почти спряха да ме питат какво става с блога… Явно са се отказали.

    Току що прочетох точното описание на това защо не пиша аз (въпреки, че е казано от друг човек и за него си):
    Представям ви Пламен, който явно доста добре знае как се чувствам.

    В последните дни отчаяно търсех нещо, за което да се закача, за да мога да напиша поне два-три реда. Ето го нещото…

  • 05Oct

    Изродите мръсни ми скъсаха нервите от петък насам.

    Първо всички банки умряха. Нищо не можеш да правиш, системите им незнам-си-кво-станало (обичайно оправдание).
    После спря всичкия интернет на света, ъъъ, на България – няма го.
    После дойде, според тях хората работят чак в понеделник. И изведнъж – няма мейли. Получаваш, но не можеш да изпращаш. Айде де, ами сега? На едната работа си скъсах нервите и обвиних всички и всичко, че е срещу мен. Хората от хостинга обаче се оказаха печени и ми помогнаха бързо (но както се оказа не беше универсално решение).
    Другото ми работно място е вкъщи, друг компютър, с друг мейл клиент, абе с 4 думи – същото, ама съвсем различно.  И пак се започва мъката – на никой нищо не мога да пратя. Звъня на БТК, изхвърлят ме от линията с “почакайте малко” след като съм чакала вече 20 мин. Е, след един час успях да говоря с някой, който разбираше и ми каза, че трябва да се преконфигурира SMTP-то на mbox.contact.bg. На питането дали не трябваше да има предупреждение и/или предизвестие техническото лице замълча като насран гъз. Извинете, ама не мога да остана възпитана. Значи всеки път, когато отида да работя в някой от офисите ни (извинете, но няма БТК в целия свят) трябва да си ръчкам всичките настройки наново????

    Ох, не мога повече да се ядосвам. Няма ли кой да ги застреля??????????????

    Още един ядосан – ТУК.

  • 28Aug

    Понеже често ме упрекват, че трябвало да се примиря и да приема нещата тук такива, каквито са, а не да издребнявам (!?!?!?), та реших публично да запитам дали следното е нормално.

    Историята: търсим във фирмата добра програма за водене на склад. Не става въпрос за счетоводство, а за наличности и за изписването им по различните обекти. Не сме магазин, но все пак асортимента е доста широк и понеже знаем колко честен народ се навърта наоколо, та на принципа – контролът е висша форма на доверието. С момчето в офиса четем форуми, регистираме се дори (kaldata) и правим питане. И все пак искаме демо-версия, за да можем да видим дали ни устройва. Днес за малко повече от половин ден вече бях инсталирала и деинсталирала поне 4 програми. На края се спираме на продукт Х на българска фирма. Има и ръководство от 97 страници, което решавам да разпечатам в копишоп, защото патроните ни са почти празни. И тук е Моментът: Един от служителите там вижда какво се печата и ни заговаря за въпросната програма Х. Че била по-добра от У и че той поддържал компютри еди-къде-си и я препоръчвал, ама тя всъщност колко струвала? Казвам, че е около 400 лева. Разбирайки на къде бие го оставям да си направи предложението. Говори по телефона и пристига с предложение за 150 и с обяснение, че просто се блокира достъпа на приложението до интернет и работата става. Благодаря и си тръгвам.

    Аз лично заради 250 лева не бих се правила на идиот и не бих предпочела това решение. Харесва ми това, че има голям избор и това са неща, правени тук, в България. Ясно ми е, че и някои от тези хора крадат – идеи, решения или цели готово разработени неща. При нас могат да крадат пък от кабели до болтчета, айде де. Та затова искам да съм с чиста съвест.
    И за да не си помислите нещо – да, и аз в студентското си минало съм използвала уиндоус, който не е бил както трябва, но това е защото първият ми компютър там беше с Милениум (ААААААААА) и ми затри две курсови работи в нощта преди предаването им (бекъп? ко туй???) А в настоящето съм щастлив потребител на ябълките. И затова от 2 години нямам такъв проблем.

    Много думи – малко смисъл. Ти колко би платил – 150 или 400?

  • 25Aug

    Той ме покани да участвам. Отлагам доста време заради усилия в други посоки.

    И сега чета, седнала на терасата, тръскайки фаса си в бирената кутийка (прахосничка такава), точно като в студентските си времена, докато долу по паважа профучават чалга-колите на закъснелите (или подранилите), а от съседен апартамент се чуват свирки и хепи бъртдей, които разлаяха кучето на магазинерите отсреща.

    Не ме убива да гледам грозно и неграмотно облечени хора всеки ден. Обаче не ме и прави по-силна да знам, че мога да си купя тениска за 5 лева, която да изглежда по-добре от всички селски ризки и бляскави блузки.
    Не ме убива да гледам коте с извадени очи. Но и не ме прави по-силна следващия път, когато видя още по-осакатено.
    Не ме убива да не ми се обадят от ш… пловдивска управа след подигравателно зодиакално интервю за работа. Но и не ме прави по-силна да им видя нагласената за определен човек обява за позиция, която можеше и да е моя.
    Не ме убива да виждам смъртта. Но не съм по-силна в мислите си от тогава.
    Не ме убива да чета и виждам, че има умни хора тук. Но не ме прави по-силна мисълта, че не знам защо по дяволите са тук.
    Не ме убива да си чакам изработени пари със седмици. Но не ме прави по-силна, че други пък изобщо не ги получават.

    Мога да изреждам до безкрай, но това е реалността, в която живея аз, а и повечето от вас. Може да се оттегля от нея – така, както го правя, когато не пиша тук например. Мога да имам гости дни наред и те наистина да успеят поне донякъде да ми втълпят, че живея в страхотен град. Това го знам. Просто хората не ми понасят. Не искам да виждам мързеливи, мрънкащи, недоволни и грозни (сами направили се такива) хора. И се ограничавам с тесен кръг. А като помисля – ха, че то винаги е било така. Значи – грешката е в мен.

    А всъщност – не е това, че тези неща не ме правят силна. Проблемът е, че вече съм силна и не са ми нужни и те. Затова и не харесвам поговорки. Казват ми неща, които съм разбрала доста преди да ги чуя за първи път. Спокойно, Донка, концентрирай се. Животът продължава.

    И нека продължат:
    Вера
    Петя (на какъвто език пожелае)

    (може и по-ведро от мен де 😉 )

  • 14Jul

    Тъпото е, че каквото и да се опитам да напиша в момента няма да звучи добре.

    Имам много работа, която за съжаление не мога да свърша сама. Това ме прави зависима. И ми е тъпо.

    Личните проблеми за няколко часа могат да станат толкова много, че да се чудиш от къде са ти дошли. Тогава си мечтая за спокойствието, което имах по време на студентството си – далеч от ежедневни тъпотии, които само сгомнясват отношенията ти с най-близките. И ми е тъпо.

    Мълчанието. Да ми премълчиш нещо не винаги е добра идея. Не знам защо, и по дяволите, повярвай ми – по някакъв начин все стигам до него. А е много глупаво да стигна до него без да ми бъде потвърдено, въпреки че е така. И ми е тъпо.

    Скъпият подарък. Виж, не съм човек, който може да отказва – не знам защо, но ми е неудобно да откажа нещо, което ми бива подадено. Сконфузно е. И ми е тъпо.

    Невъзпитаното държание. Има много лица. Но това, което в последно време виждам, ме кара да излизам от кожата си. Някак не е нормално човек да е чак толкова невъзпитан. И ми е тъпо.

    Почивката, която все повече се отдалечава. Ами тъпо е, какво друго да е???

  • 27May

    Начесох си крастата да се опитам да преподавам. Или нещо подобно.
    От доста време се бях заканила да присъствам на поне един от часовете, които Биргит води в университета. Тя е австрийка и преподава по някои от немските предмети на филолози и икономисти в ПУ. И нали съм по последните моменти – сетих се баш в последната седмица преди сесията на студентите. Биргит обаче реши, че ще умра от скука ако само слушам, затова предложи да поема направо цялата седмица като гост-лектор. За съжаление другите задължения дойдоха в повече и стигнах само до 2ри курс. Темата трябваше да е актуална, да предразполага към дискусия и все пак да е с образователна цел. Спрях се на изборите за Европейски парламент.
    За съжаление очакванията ми се оправдаха и от 15 човека група се оказа, че 10 няма да гласуват. Само 2ма имаха добри (сравнително) оправдания – едната има немски, другата австрийски паспорт, отказват се да гласуват за български представители, а не са се погрижили навреме за това да гласуват за собствените си такива. След това ги питах дали изобщо знаят за какво са тези избори, какво е Европейския парламент, как и защо работи. Нула. Никой нищо не знаеше. С въпросите и други неща излизаха наяве – в семействата им не се говори за политика, цитират заучени фрази от сорта на “преди беше по-добре”, “сега има само много богати и много бедни” и върхът беше когато чух, че едно време всички ходели на море всяка година. От тях ме делят някакви си 8-9 години. Бях шокирана от всичко, което чух и прекратих тези твърдения като им казах, че за годините от 80 до 89 (когато всички са ходели на море), аз съм била само 2 пъти. Малко не можеха да повярват, но спряха. След като всички нормални аргументи, които им дадох за това защо ТРЯБВА да гласуват, и които те бутаха с оправданието – всичките ни политици са корумпирани, неморални и некадърни, прибегнах до крайния вариант. Бях им казала какво са европейските партии, как ЕП е разделен на комисии, какви комисии има изобщо и им направих простата сметка. След изборите 2009 в ЕП ще има 736 представители. 17 от тях ще са българи. Те също ще участват в тези комисии. Колко лошо може да направи един некадърен политик, когато е обкръжен от по-друго мислещи (в никакъв случай не твърдя по-добри)?
    За съжаление трябваше да си спестя част от критиката, която самата аз упражнявам. За това дали изобщо работят нашите пратеници. Колко от тях сме чули да са истински активни. И дали отиват правилните хора там. (всъщност все неща, които вярвам, че един ден ще се променят). И другото, което премълчах – колко ефективна е работата на Европейския парламент? С всички ограничения, прехвърляне на отговорност, невъзможността за инициатива от негова страна (за законодателството), бавната и бюрократична работа.
    Постигнах съвсем малък успех. 1 от 10 ще гласува. И все пак е нещо. Мисля, че и още една ще отиде да гласува – просто беше прекалено горда, за да го каже – беше най-дейната в цялата дискусия.
    Хареса ми че мислят, че успях да ги провокирам и че говореха немски по-добре, отколкото очаквах.
    Не ми хареса че имат закоравялото мислене на посредствен човек от миналото и не се интересуват от важните неща от обществения и политически живот. Най-лошото е, че това е в семействата им и те не са виновни за това, че са научени така. Другото лошо е, че образователната система е пълна с остарели и закърнели методи и хора.

    Мисля, че не бих оцеляла в тази среда. А толкова ми се иска да преподавам.

  • 19May

    Снощи не спах заради дъжда, който се изсипа в момента, в който се унасях и ме уплаши, че е градушка.
    Тази вечер не ми се гледаше телевизия, нямах апетит и от рано усетих, че пак няма да мога да спя. Затова си грабнах навреме последната закупена книжка и си я ометох за една вечер.

    Представям ти:


    Ревю има ТУК. Не бях изревала такова количество откакто четох “P.S. Ich liebe dich” на онази ирландка, която не се сещам как се казва и не искам да я търся специално в гугъл. Не се препоръчва на хипохондрици, това поне със сигурност. Ако не спадаш към тях – прочети я! Все нещо ще научиш. А и се чете страхотно лесно.

    Off: Жанет 45 са страхотни. Доставиха ми я за няколко часа, при това в събота следобед. Де да беше и останалата онлайн-търговия в България на това ниво… Тогава може би щях да се замисля и отново да се позанимавам повечко с онлайн-маркетинг. Но уви. А до тогава – не, мерси, викам аз на такава любоф.

  • 24Mar

    Енея ме подканя да споделя 10 любими книги и ще се опитам да направя нещо подобно. Защо само подобно? Ами защото за мен любима книга означава да съм я чела страшно много пъти. Има много книги, които са невероятно красиви и са ме впечатлили страхотно, но въпреки това не съм ги чела повече от 2 пъти. Затова мисля, че няма да намеря цели 10. Но ще се опитам. Знам, че в момента темата с четенето е много вървежна покрай голямата дивотия на БНТ, но хайде да сме честни – не смятахте ли от самото начало, че Под игото ще стане номер едно? По-интересно ще ми бъде обаче да хвана поне 200 човека, гласували за тази книга и да ги разпитай туй-онуй за нея. Най-простият въпрос, на който съм сигурна, че не повече от 20 ще ми отговорят е: Избройте 10 имена на герои от романа. Ха сега де. 😉 Не искам да коментирам повече грозната кампания и невероятния победител. Аз не съм почитател на Вазовото творчество, има много по-големи от него в българската литература. Но се поотплеснах нещо, да мина по същество за 10те книги.

    1. Записки под възглавката на Сей Шонагон. Една от най-красивите и романтични книги, които някога съм чела. Случайно намерена в тийнейджърските години в семейната библиотека. Не си направих труда да гледам филма, защото съм сигурна, че това са неща, които можеш да прочетеш, но не и да видиш.
    2. Мечо Пух. Знам, че ти звучи клиширано, но е така. Купиха ми я като малка на морето. Изядох я с кориците. Знам страници от нея наизуст, както и цели пасажи от немския аудио-вариант. Неостаряваща.
    3. Чудомир. За съжаление го открих едва в студентските си години (всъщност е хубаво, че не го открих в училище, защото щях да съм още по-лоша в часовете по литература, където бях на мнение, че учим голяма част от шкартото на българската литература). Великолепен и винаги актуален. Читроне, питроне, битроне, витроне, гитроне… Само това ще кажа :)
    4. 1984, Джордж Оруел. След тази книга много пъти сънувах, че книгата става реалност и само аз знам за това. Един от големите ми кошмари.
    5. Wladimir Kaminer, Ich bin kein Berliner – страхотен поглед върху живота в Германия и с Германия от страната на чуждото тяло в нея. Невероятно забавен.

    Ако търсиш още красиви неща ти препоръчвам следните: Тютюн (не соц-варианта обаче), разказите на Елин Пелин и Йовков (любимата ми форма на писане, т.е. четене), Като гореща вода за шоколад (е, добре де, трябваше и нещо чисто женско в цялото), Ангелски езици, Ева Луна, Птица на пружина (или както там се превежда Mister Aufziehvogel на Мураками), Празните мисли на един празен човек, Вишлава Шимборска (оставам-без-думи), Итън Хоук – знаеш ли изобщо, че пише? – Hin und weg се казва на немски дебютният му роман – The Hottest State, Ерик-Емануел Шмид е също много умел… Мога и още да изброявам, но няма смисъл, нали беше за любимите книги 😉 А тези са макар и много красиви не чак толкова любими като 5тицата горе.

    —-

    офф: Енея, не разбрах какво беше това с “и ние не сме човекоядци”????? :)

  • 17Nov

    Има един такъв въпрос, който от известно време се върти в главата ми. Известното време всъщност е горе-долу откакто живея в България отново.
    Поднових контакт с някои стари познати, които не бях дори и виждала през тези години. Нищо лошо, напротив дори. За да избегна конфликти (съмнявам се някой от тях да чете тук, но кой знае пък…) предупреждавам, че тези наблюдения не са с цел нападки, нито с цел да ги обидя по някакъв начин.

    Та въпросът:
    Защо в България е толкова често срещано мъже на близо 30 години (моите познати догодина ще ги навършат) да живеят още при родителите си? Дори и в случаи, когато изкарват достатъчно пари да бъдат самостоятелни.

    Още преди да замина за Германия слушах тук истории как германците били странни хора – отделяли децата си рано от семейството (рано за българските разбирания), пращали ги да живеят далече и сами и т.н. В което до момента не съм видяла нищо лошо. Аз самата (о, ужас, момиче!!!) излезнах от дома на родителите си на 18 години. Ок, признавам, че се прибрах отново (за малко) при тях на 27. Който обаче познава ситуацията ми ще се съгласи, че щеше да е пълна глупост да не се прибера в къщи, а да предпочета квартира. За тези, които не знаят за какво става въпрос – нека преглътнат евентуалните хапливи изказвания. В момента вече почти не живея при родителите си (показания за протокола).

    Има и втори въпрос, който сега ми изниква в главата, но няма да го поставя. Става въпрос за джобните пари. Който е разбрал и има желание – да отговори 😉

  • 30Jul

    Ходи ми се на море. Вечер ми се излиза за по бира. Говори ми се на глупави и неважни теми. Не ми се става рано. Искам всичко, което трябва да науча по някакъв начин да ми бъде налято в главата. Знам, може би звучи лигаво и мързеливо всичко това. Факт е обаче, че нямам време за някои от тези неща, а дори и да имам – нямам настроение. Не е останало нито едно необъркано нещо. Искам следващият месец (поне) да премине по-безболезно. Или да пропътуваме времето. Но… няма как.

  • 07Mar

    В ден подобен на този мечтая да не бях ставала от леглото. Претъпкана с пенсионери банка (изкъпете се бе хора), глупости колкото искаш.

    Този блог не е от най-популярните, но се радва на добро число читатели. Не, няма да ти говоря за статистиката на блога. Последното нещо е, което ме интересува. Блогът го има, защото ми е приятно да споделям. Не съм прекалено ексхибиционистична, не съм и чак толкова тайнствена. Това съм аз. За всички, които ме познават и не ме познават, както и за всички, които ме издирват по търсачките.

    На няколко пъти съм била на ръба да го изтрия или поне да го захвърля. Да го оставя да прашаса. Може би това ще е най-правилното решение. Ти как мислиш? И не, не искам да спирам коментарите, защото блог без коментари е като пилешка супа без пилешко.

    За една коментираща: тези неща се пишат в мейл, лично. Надявам се си прочела отговора ми. И си помислила върху него. За всички други: съжалявам, но това са нещата, които ме карат да модерирам всички коментари и да не ги оставям да излизат без разрешение. Има хора, които не могат да разграничат публичното от личното пространство.

    От мен за сега довиждане. Няма ме. Ако желаете дори ме забравете, по-добре ще е за тези от вас, които вярват на всичко. Вземам си отпуска от това място и отивам да работя, за разлика от някои хора. А да, имам и личен живот, на който бих могла да обърна повече внимание, без да ме е страх от каквото и да е. Това е животът.

  • 05Feb

    блок

    ПРЕПОДАВАМ мълчанието
    на всички езици
    по метода на
    наблюдението
    на звездното небе,
    на челюстта на синантропа,
    на скоците на скакалеца,
    на ноктите на кърмачето,
    на планктона,
    на снежинката.

    П.С.:
    Набързо скалъпен превод на Шимборска от ТУК.
    П.С.2:
    Колкото и да не ти се вярва, това горе е Виена.

  • 31Jan

    Наистина позамлъкнах в последно време. Това е симптом на доволния човек. Нормално ежедневие. Тишината те заобикаля, като изключим звънящите телефони и понякога напрегнатото ежедневие. Напрегнато, защото някой не си е свършил работата – понякога и ти самият. Мога да се похваля, мога и да се оплача. Мога и да си стоя кротко и тихо там на дивана и да не казвам нищо. Но в случая не мога да замълча просто така.

    Много рядко, но хвърлям по някой поглед на това, което някои от вас са търсили в гугъл и са попадали на мен. И много подходящо ми се стори, че някой е дошъл до тук след като е попитал: какво е егоист. Ти знаеш ли какво е? Аз се обвинявам понякога, че съм егоист. И съм такава. Отново понякога. Не винаги и не към всеки проявявам тази не особено лицеприятна черта на характера си. И имам хора, към които не бих могла да бъда такава. Историята в няколко реда: Той е особен за мен човек. Мястото, което заема в живота ми е прекалено важно, за да му се ядосвам на несериозността или на понякога солените шеги. И аз си го позволявам да не бъда точна, да му мрънкам и други подобни женски номера. Приятелството е истинско, поне за това свидетелстваха нашите срещи – редки, но винаги с чувството, че снощи сте изпили заедно бутилка вино и днес просто сте се срещнали на кафе да се оплачете от главоболието, което ви мъчи. Бил е свидетел на безкрайните ми мъжки и женски истории. Разчитала съм да е там – в повечето случаи онлайн. Не го бях виждала отново с месеци и така се случи, че излязохме дори две вечери подред. Рекорд!!! Хладината беше забележима от самото начало. С напредването на часа се превърна в лека незаинтересованост и когато видях скуката бях вече на път за вкъщи. Досада. Ясно ми е естествено, че всеки поема по пътя си. Но репликата “who cares” е добра да се измъкнеш от други ситуации. Не и от тази. Преди няколко вечери на съседната маса в ресторанта, където вечерях, беше седнал арменският поп. Смятам следващия път да го заговоря и да му се оплача.

  • 28Dec

    И ти ли си се ошишкал покрай празниците? И на теб ли ти писна където отидеш хората да ти се сърдят, защото отказваш да изядеш голямата купчина мръвки с прилично количество гарнитура (кисело зеле, плънка), а само при вида на баклава, тиквеник или баница лицето ти в определени свои части започва да се издува, а стомахът ти отказва всяка връзка с главния мозък?
    Е, щом е така, честита Заколеда, както беше казал Джон Ленън.

    Не, не трябва да тълкуваш думите ми погрешно, аз не мразя Коледа. Но това безкрайно плюскане ми лази по нервите. Защо трябва гостоприемността и любовта да се измерват с чинии? И с подаръци? Нали никой не вярва в Дядо Коледа, защо тогава трябва да се включим в тълпите, плъзнали по магазините? Не предпочиташ ли някой от твоите любими хора да ти поднесе подарък не защото е Коледа/8ми март/14 февруари/етс., а просто ей така – защото е видял нещо, което му е напомнило на теб? Аз лично предпочитам.

    Лошото на подаръците е, че ги няма. Не, аз получих достатъчно подаръци, но просто защото сама си ги избрах и ги посочих. Говоря за нещата, които исках да подаря. Пръстенът, който купихме (след дълго и задълбочено мерене) се оказа с нанометърче по-малък отколкото трябва. И нали живеем в бутикова държава (от всеки артикул има една бройка), то този пръстен ще трябва да ходи на ремонт преди изобщо да бъде проносен. Другият подарък беше изчезнал безследно от родните магазини – няма да го издавам, защото там казахме, че дядо Мраз ще го донесе – получателят все пак е от това поколение. За третия подарък ще има отделен пост. Там основно ще бъде засегната темата: магазините Бонжур имат ли желание да покачат оборота си или разчитат на кокошкарство и продажба на спиралки и козметичка за по максимум 20тина лева, а също така размисъл по следствието: ако Пловдив е Долно Уйно, то дали София е Горно (в центъра на това питане остава веригата Бонжур)???

    Пожелавам ти весели празници, внимателската на нова година, че има лоши таксита и много пиян народ с пиратки. А аз се надявам да не остана по пантофи и пижама с първа програма. Макар че… като изключим първа програма – то лошо няма.